Джон Варли
Демон (73)

ДВАЙСЕТ

Крис се пресегна към хладилника до стола си — Гея бе много мила и бе осигурила хладилници и бира в изобилие, така че леденостудената бутилка винаги беше подръка, — измъкна запотеното шише и го отвори. Битката със змея отначало всяваше ужас, за да се превърне в един от изтърканите филми на ужасите, които бе гледал с дузини напоследък. Беше нереална. Предопределена. Знаеше се, че жената ще убие змея, и така и стана.

Завладя го тръпка на доволство от бирата. Адам седеше на пода и гледаше, очарован, през процепите на парапета. За пръв път гледаше такъв филм.

Крис никога не се бе чувствал така безпомощен. Но заповедите на Чироко бяха съвсем ясни. Никакво мърдане оттук, докато не дойдат да ги вземат.

„Някой ще дойде за вас“, бе казала Чироко.

Копнееше този някой да е вече тук.

По рамото го потупа Габи.

Той изпусна бутилката си на мраморната тераса. Адам се разсмя. Беше като сцена от „Тримата глупаци“.

— Крис, трезвен ли си? — попита тя и очите й се присвиха.

— Достатъчно трезвен.

— Тогава ще направиш следното.

Тя му каза с две думи. Просто като фасул. Но Крис го достраша. Тук бе вече цяла година — година на пълно бездействие и бебешки брътвежи. А сега се налагаше да става супергерой.

Знаеше, че всеки момент ще заскимти, затова й кимна.

Габи се изпари.

Побърза към Адам и го взе на ръце с най-милата усмивка, на която беше способен.

— Хайде на разходка — каза му Крис.

— Не искам. Искам още да гледам Гея.

— Ще я гледаме после. Сега ще ти покажа нещо по-хубаво.

Личеше си, че Адам не му вярва, но не каза нищо, когато Крис забърза по стълбите и мина покрай заспалите Ампаро и Суши, и всички останали прислужници. Излезе през задната врата на Тара в гората от кабелни нишки зад нея.

 

Гея се спря насред пътя. Нещо не беше наред.

Съзнанието й бе фрагментирано, но тя беше му свикнала и знаеше как да се справя. Все по-голяма част трябваше да се концентрира в това тяло. Докато се биеше със змията, не бе способна да мисли почти за нищо друго. Същото ставаше и когато концентрираше енергията, за да изцери раните си.

Но сега ставаше нещо друго. Трябваше да го разбере. Огромното й чело се намръщи замислено.

След крясъците единият титанидски оркестър с адски джангър на барабаните и ловджийските рогове пое на изток. Така Чироко оставаше сам-сама, почти на километър пред своята армия.

Сега тия Титаниди би трябвало да са почти при портала „Дисни“. А другият оркестър вървеше в обратната посока, към „Голдуин“. Нима Чироко разпределя силите си, за да атакува?

Последваха дванайсет експлозии. Гея видя малките самолетчета пак да прехвърчат, от запад на изток. И това трябва да се има предвид. Минаха покрай Свирчостоп… на който нещо му ставаше. Цепелинът сякаш димеше или изпускаше пара…

Видя, че Свирчостоп се приближава. И се насочва право към нея. Изсипваше тонове баластна вода и се издигаше нагоре.

„Парата“ бяха Ангелчета и милиони същества, някои не по-големи от мишки, които скачаха с малки парашутчета от цепелина. Евакуацията течеше с пълна пара. Впечатляваща гледка, придружена от впечатляващ звук: висок, скръбен стон, от който затракаха зъбите на Гея.

Предсмъртният стон на цепелина.

 

Лутер седеше самотен върху стената близо до храма при портала „Голдуин“. Май оставаше вън от играта.

Знаеше, че е пътник. Понесъл бе раните, получени от Кардиналите на папа Йоан, пренебрегван от Гея доста дълго след триумфа на Кали. Намираше се извън вътрешния кръг, болеше го, а едничкото му желание беше да служи на Гея.

Видя битката със змията. Гея победи и от това не му стана нито студено, нито топло.

Видя цепелинът да се приближава…

И малката частица от съзнанието му, все още настроена на честотата на Гея, улови мига на височайшето й съмнение.

Рухна на колене. Разкъса плътта си и занарежда молитви.

Съзнанието на Лутер бе като камион с квадратни колела. Можеше да се раздвижи, но само с невероятни усилия. Той се напрегна до предел, повдигна съзнанието си и то тежко се помести на друга мисъл. После пак се напъна.

Къде е детето? помисли си той.

Напън, повдигане… Туп.

Дяволската армия е тук, на север. Туп.

Ами ако е само измама! Туп. Ако истинската атака започва другаде?

Един глас зашепна в ухото му. Звучеше като гласа на съпругата му… но той няма съпруга. Това беше Гея… разбира се, това е Гея.

— Порталът „Фокс“ е на юг — каза гласът.

— Порталът „Фокс“, „Фокс“ — промърмори Лутер. Е, почти. Устата му бе такава развалина, че успя да каже само „О-а, о, о.“

На станцията „Голдуин“ чакаше влак. Лутер се качи на него, на монорелсовия влак, който се движеше по стената.

 

Крис търчеше през гората. На Адам изглежда му харесваше.

— По-бързо, тати, по-бързо! — викаше той.

Щеше да е тъмно като в рог, ако не беше чудноватата синкава светлина, която плуваше отпред. Надяваше се тя да е пътеводна, защото без нея, дори и с фенерче, скоро биха залутали.

— Хвани я, тати!

„Дано не стане, че какво ще я правя“, помисли си Крис. Дано все така се носи пред нас и дано се чупим живи и здрави оттук.

Далеч назад проехтя експлозия.

Това пък какво е?

 

Калвин седеше в кресло си, увит като вързоп, но зъзнеше. Беше му зле. Нямаше отърване от студа. Каквото и да хапнеше, го връщаше. И непрекъснато го цепеше главата.

Не знаеше какво му е. И да се поставеше диагноза, беше му все тая. Знаеше, че е на финала.

Тия сто двайсет и шест години му бяха предостатъчни. Грохнал старец, видял бе през живота си милиони пъти да се завърта голямото колело и това му стигаше.

— Защо просто не ме пуснеш тук? — попита той Свирчостоп. — Ще стигна и пеш. Ти имаш поне още двайсет, трийсет века.

Чу нежно изсвирване. То не стигна до съзнанието му под формата на думи. То говореше за връзка, която не можеше да се обясни на никой от човеците. Двамата със Свирчостоп бяха израсли заедно, споделяха нещо общо, което не биха могли да споделят с никое друго човешко същество, с никой друг цепелин, и бяха готови да умрат заедно.

— Е, мисля, че трябваше да го предложа — изхриптя той. Облегна се назад, измъкна пурата и запалката, оставени му от Габи, и отново изхриптя. Този път думите му преминаха в смях.

— Тя си е спомнила — каза той. Навремето Калвин бе заклет пушач на пури, толкова отдавна, че почти бе забравил.

Тази ухаеше прекрасно. Подуши я, отхапа края и щракна запалката. Дръпна си. Пурата беше чудесна.

После пак щракна запалката и я поднесе съм Свирчостоп. Клапите зад гърба му шумно се отприщиха, после го блъсна вълна от въздух, смесен с водород.

Не чу експлозията.