Джон Варли
Демон (4)

ДЕСЕТИ ЕПИЗОД

Кой би помислил, че войната ще трае цели седем години — но така стана.

Като всяка война, и тази имаше своите големи битки и затишия. Пет месеца не падна бомба и някои наивници решиха, че всичко е приключило. После бе атакуван Далас и меллето започна отново. Четири пъти ята крилати ракети сноваха над земното кълбо — масираните удари бяха предприети за да се потуши конфликтът, веднъж и завинаги. Ама ядец. Отпаднаха някои от воюващите страни, дето я бяха докарали дотам, че нямаха нито една жива боеспособна единица. Но близо двайсет и пет нации така здраво се бяха окопали, че можеха да се бият още два века.

Горе-долу седемдесет процента от въоръжението показа дефекти. В стотици градове се изсипваха неизбухнали бомби, за да разпръснат плутоний и да известят хората, че скоро ги очаква нова бомбардировка. Валяха вестникарски статии за алчността на производителите на муниции, които печелеха от държавните поръчки и си въобразяваха, че никой няма да се усети колко са долнокачествени бомбите. Линчувани бяха президенти на компании — линчът се превърна в световна мания, нещо, което разсейва хората — да не мислят за войната. Одираха живи генералите, разпъваха на кръст дипломатите, а премиер-министрите ги хвърляха във врящи казани с олио, но всуе. Истинските властимащи се спотайваха в бункерите си дълбоко под земята.

Не че не се полагаха усилия за възстановяване на мира. Край на всяка конференция обикновено поставяше унищожаването на града, в който тя се провеждаше. Така бяха затрити Женева и Хелзинки, Джакарта, Сапоро и столицата на Аляска — Джуно. Накрая започнаха да избиват делегатите още преди да са влезли в града.

След седем години войната изчезна от вечерните емисии. Всички информационни агенции бяха затрити. Цялото време на сателитите бе запълнено с кодирани военни съобщения, пък и хората нямаха вече телевизори. Изразходвана бе около една стотна от земните ядрени запаси, а към една двайсета бе унищожена още преди да влезе в работа. Имаше още твърде много оръжие.

Но хората бяха на свършване.

От три години жънеха резултатите от войната. Малцината оцелели на повърхността крадяха консерви, ловуваха и взаимно се изяждаха. Но и ловът бе оскъден — било то на животни или хора.

Още след първата битка започнаха да се провъзгласяват по трима-четирима месии на час. И до един се кълняха, че знаят как да спрат кръвопролитието, но никой не успя. Повечето вече бяха забравени и мъртви, скоро същата участ щеше да сполети и самата Земя.

 

Седма година извънземните колонии бяха на тръни. Побързали да обявят неутралитет в началото, лунните и марсианските градове и орбиталните поселища се въздържаха, докато цивилизацията на Земята колабираше. Мненията по въпроса дали трите лунни нации ще оцелеят без подкрепата на Земята не съвпадаха. Когато избухна войната, на Луната живееха почти милион души. Марсианците си правеха сметка, че ще издържат максимум двайсет години. Броят на О’Нийл колониите надхвърляше този на планетните поселища. Те бяха стотици с население между пет до сто хиляди. Повечето бяха разположени в точките на гравитационна стабилност L4 и L5. Имаше и значителни групи в L1 и L2, независимо от флуктуациите, които причиняваха отместване от точките на равновесие — с малки насочващи двигатели за корекция дори и най-големите колонии можеха да се стабилизират с минимум разходи на енергия.

Тези двигатели се оказаха добре дошли и за друга цел с проточването на войната. Тихомълком, без много шум, някои от О’Нийл колониите започнаха да се префасонират в космически кораби. По-новите имаха съвсем подходящи за целта двигатели. Други се нуждаеха от повече време и избираха най-бавната от орбитите, но миграцията започна, за да обхване всички, които смятаха, че са в състояние да просъществуват без Земята.

Имаше много места, където можеха да отидат, но никое не бе достатъчно добро. Едни се опитаха да застанат в орбита на Меркурий, където щяха да разполагат с неограничени количества свободна енергия. Тя се оказа прекалено интензивна. Някои пробваха орбита около Венера. Доста повече се отправиха към съседния Марс и така нататък, и така нататък. Проблемът бе как да се отдалечат достатъчно от Земята, за да са извън опасност, и същевременно да са достатъчно близо до Слънцето, за да оцелеят.

Твърде малко бяха смелчаците, предприели Големия скок. Те превърнаха обиталищата си в космически кораби и се отправиха надалеч.

 

Конъл научи за тия събития от бегълците, надошли през седмата година от войната. Избистрящата се в съзнанието му картина на Земята беше зловеща: едно почерняло, разкъсано на парчета кълбо, обгърнато в пламъци, от което се разбягват на вълни ситни парченца.

— Плъховете напускат кораба — каза той на Чироко.

— А ти какво очаквашe? — отвърна тя. — Храбро да се издавят? Плъхът е едно от най-умните животни, и най-жилавото.

— Няма защо да се заяждаш.

— Ще го правя, докато вярваш на психопати. Всеки, който може, но не се чупи от Земята, е тотално луд. Тия шестаци са последните, избягали от лудницата. А може би и от гроба.

 

Конъл обичаше да се навърта при Портала, пред дверите на Белинзона.

Порталът бе мястото, където се вливаха всички прокълнати отпадъци, напиращи към бреговете на Гея. Но първо хващачът прибираше връщащите се гея-яйца или малобройните човешки кораби, търсещи убежище.Следваше обработка на бежанците дълбоко в недрата й, на нещо като остров Елис. Имиграционната процедура, навремето адски мудна, сега бе самата простота: светците наляво, простосмъртните — надясно. Месии, свещеници, проповедници, пастори, шамани, гурута, дервиши, монаси, равини, молли, аятолласи, викарии, некромани, прелати и папи — всички те бяха отвеждани веднага на аудиенция при Гея. Останалите ги натоварваха в капсули и не след дълго сфинктерната клапа ги изстрелваше навън, по двайсет накуп, в малка пещера, наречена от Чироко „анусът на света“.

Тъй като всички бежанци излизаха на едно и също място, около Портала се навърташе престъпна паплач, която се облагодетелстваше от слабостта или невежеството на пришълците. Досущ като сводници пред автогара в големия град, тия типове причакваха по-заможните имигранти, за да ги оберат до шушка. Понякога плячката им беше оскъдно. Понякога ги сполетяваше нещо доста по-страшно.

Конъл обичаше да си играе на една странна игра. И то често, нищо че според Чироко това бе глупост. Нямаше да престане, дори тя да имаше право, но бе сигурен в противното, пък и Кларинет го подкрепи.

— Това е дивотия, която си струва — заяви Кларинет. — Така биха постъпвали и Титанидите.

На Титанидите не им пукаше, че каузата е губеща, нито се притесняваха, че не могат да изкоренят цялото зло на света. Възползваха се от всеки шанс да сторят добро, щом това не им костваше живота. Така постъпваше и Конъл.

Но не действаше безразсъдно. Някои от чакалите край портала се движеха на тайфи и гледаха с лошо око на всеки, който им се меси. Конъл стоеше настрана, далеч от пътя им, за да проследи при първа възможност порталния плъх до дупката му. Щом го издебнеше и отнемеше плячката му, Конъл го пращаше на оня свят. Убиец, крадец, търговец на роби или крадец на деца — на Конъл му беше все тая. В Белинзона нямаше дрънголници, нямаше средно положение между живота и смъртта.

Но по-често не можеше нищо да направи. Хората биваха смазвани от бой и обирани до голо пред очите му. Тогава Конъл отнасяше жертвата до някой от неуките лечители, които в Белинзона играеха ролята на болници.

Днес денят май бе добър. Като се огледа, Конъл забеляза четирима стражи с боздугани. Далеч на хълмовете видя и три от Свободните жени с колчани и лъкове. При повече късмет можеше да не му се наложи да действа. Дори само заради тяхното внушително присъствие паплачта можеше да се разкара.

Напоследък кражбите на Портала съвсем се изкокошкариха. Все повече хора пристигаха само с по една риза на гърба си: крачещи трупове с празен поглед от гробището, наречено Земя. Гея бе изцерила телата им, но не можеше или пък не желаеше да направи нищо за душите им.

Днешната група бе доста по-различна. Половината бяха не само издокарани, но мъкнеха куфари и сакове, претъпкани с потенциална плячка. Конъл чу воя на чакалите. Една от Свободните жени опъна лъка и стрелата прониза гърлото на някакъв мъж — в Белинзона на това му викаха учтиво предупреждение. Пазачите размахаха боздугани, но скоро бяха принудени да отстъпят в защита. Конъл се дръпна назад. Гибелта в някой бунт не влизаше в плановете му.

Тъкмо се канеше да си тръгне, когато видя една фрапантна двойка. Ниска жена около трийсетте с нашарено лице държеше малък вързоп, а до нея вървеше зашеметяващо красива девойка, висока около метър и осемдесет. И двете бяха облечени с блестящи копринени скафандри. Високата носеше повечето багаж, а ниската мъкнеше копринен денк.

Конъл изпъшка. Сякаш претъпкан със съкровища испански галеон акостираше в пиратско свърталище. Тия двете нямаха представа какво ги чака.

Всичко стана светкавично. Една дребна фигурка се измъкна от тълпата, удари ниската жена по лицето и грабна вързопа. Конъл осъзна, че това е бебе. Жената се втурна след грабителя, но тутакси бе наобиколена от цялата банда, която се канеше да обере жертвите, докато истинската плячка бе отнесена от дребния мъж.

На тях нямаше как да им помогне — атакуваха ги най-малко шест души. Но можеше да проследи мъжа с бебето, защото най-плачевната участ, която можеше да сполети младенеца на Гея, бе да попадне в ръцете на железарите. Конъл бе вече по петите на мъжа, когато чу писъците. Неволно се огледа.

Приличаше на торнадо. Жените държаха в двете си ръце кинжали, а имаха затъкнати ножове и в ботушите си. Те се въртяха лудешки и крещяха с все сила, като мушкаха и съсичаха на поразия. Единият от чакалите бе наръган седем пъти, преди да рухне в предсмъртен гърч. Докато друг се мъчеше да съедини прерязания си гръклян, второ острие разпори корема му. Четирима паднаха, после още петима, но други настъпваха с извадени ножове.

Положението наистина беше отчайващо. Не бе виждал по-яростна отбрана, но недоумяваше как двете ще се справят с цялата глутница. Дебнеше ги сигурна смърт. На Конъл не му оставаше друго, освен да спаси детето от ситния чакал.

Забави се, хипнотизиран от гледката на касапницата. Когато Конъл изскочи от тълпата, похитителят вече приближаваше главния мост на Белинзона.

Изостана на стотина метра от беглеца, който бе дребен и пъргав. Но успя да го надхитри. Играта на котка и мишка бе любимата игра на Конъл и когато мъжът се обърна, не забеляза някой да го преследва.

И втория, и третия път мъжът пак не видя никого. Нямаше какво да види и четвъртия път, но тогава причината беше друга. Конъл вече го бе изпреварил.

Чудесно знаеше накъде се е запътил — за търговския пункт на железарите. Нямаше начин да бърка — повечето хора в Белинзона не гледаха с добро око на отглеждането на деца. Така че Конъл го причака на тесния пристан.

Мъжът се приближи, забързан, все още нащрек за преследвачи. И стори онова, което се очакваше — вдигна бебето високо пред себе си и тръгна с нож в десницата към Конъл, който сграбчи китката му и я строши. Мъжът изкрещя и изпусна камата. С другата ръка Конъл го наръга в гърба. Конъл прихвана вързопа с бебето, после изтръгна ножа си и остави мъжа да се свлече на дървения пристан.

Увери се, че мъничето е добре, и коленичи до похитителя.

Мъж. Е, в Белинзона бе достатъчно да си на тринайсет-четиринайсет, за да станеш мъж. Това сякаш не важеше за Конъл, който все още се чувстваше момче. Японец. Това не беше рядкост. Човешкото население на Гея в общи линии бе пропорционално на земното, което означаваше, че жълтите и черните бяха болшинство.

Агонията беше мъчителна. Похитителят бръщолевеше нещо на непознат език. Конъл замахна с ножа и вдигна вежди с надежда, че въпросът му ще бъде разбран. Жертвата кимна. Конъл плъзна острието между ребрата и прониза сърцето.

После го избърса ножа и го прибра.

— Голям герой — измърмори той. Гнусен свят, в който не можеш да пречукаш изрод-детеубиец и да ти олекне. Както винаги, Чироко има право. Няма кой знае колко неща, които да сториш, без да ти загорчи.

 

А какво да прави с бебето?

Изборът не беше голям. Имаше религиозни ордени и други организации, където приютяваха сираци. Най-мощната сред тях беше на Свободните жени и най-вероятно на нея щеше да довери грижите за бебето.

То бе увито като пашкул. Когато най-сетне го разпови, погледна на нужното място и разочаровано поклати глава. Така, Свободните жени няма да приютят мъжкарче. Кои бяха другите?

Осени го странна мисъл. Невероятно, наистина, но какво ще стане, ако…?

И Конъл пое обратно към Портала.

 

Все още бяха там и все още бяха живи. Но едва ли ще издържат дълго, ако не се случи нещо.

Около стотина от най-коравите и лукави типове в Белинзона стояха в полукръг на петдесет метра от скалната стена, където бяха притиснати двете жени. Пространството помежду им бе осеяно с трупове. След втората дузина Конъл престана да брои. Те бяха много, много повече. Стоеше зад тълпата и се питаше какво става.

Разбра по телата. Повечето от търкалящите се близо до двете жени бяха издъхнали от прободни рани. Раните на останалите вече рядко се срещаха на Гея — кръгли дупки колкото дребна монета. Предположението му се потвърди, когато един метна копие и бе прострелян в стомаха. Конъл бързо се наведе. Тълпата отстъпи назад, но после кръгът отново се затвори. Прекалено голямо бе изкушението.

Всички се бяха отдръпнали, не знаеха с колко патрони разполагат обсадените. С общи усилия тълпата би надвила, но не търси сплотеност сред чакали.

Замисли се и осъзна дилемата. Очевидно двете привършваха мунициите, иначе просто биха изпозастреляли всичко живо. Никой от сбирщината не желаеше да му теглят куршума само за да позволи на някой друг да грабне плячката. Така че след минути или часове двете щяха да свършат куршумите — и тогава тежко им.

Конъл пак погледна по-високата. Седемнайсет, помисли си той. Може би осемнайсет. Дълга руса коса, искрящи сини очи. Беше красива, както вече бе забелязал. Но в нея имаше още нещо, нещо, което ги обединяваше с по-възрастната — може би майка й? Това бе погледът, който казваше, че ще умре в бой, че никога няма да се даде жива. Уважаваше това. Знаеше какво е да те хванат жив и се надяваше никога да не му се случва пак.

Хвърлиха друго копие и високата стреля. Куршумът прониза не само нападателя с копието, но и мъжа отзад. Бива си го оръжието, помисли си Конъл.

Конъл се зачуди къде ли са Свободните жени, после ги видя. И те бяха притиснати към стената — едната бе мъртва, а другата зле ранена. Третата бе коленичила до сестрите си, със стрела на тетивата, но твърде уплашена. Двете групи ги деляха двайсетина метра, но пришълките явно нямаха намерение да се присъединят към жената-стрелец. Кои, по дяволите, бяха те? Очевидно не вярваха никому. Той не бе виждал друг така подозрителен, освен… е, освен Чироко Джоунс. Изведнъж му хрумна, че лесно ще ги отърве.

До този момент не бе осъзнал, че ще успее ги спаси. Изгуби няколко минути в опити да се разубеждава. Погледнато логично, това бе най-голямата глупост, която бе правил от деня, в който нахълта в бара и каза на най-опасната жива жена, че смята да я пречука.

Погледна личицето на мъничето.

— Защо, по дяволите, се хилиш, господинчо? — попита Конъл. После се обърна и забърза по моста.

 

— Стотина ли каза? — Титанидата, наречена Серпент, повдигна невярващо вежди.

— По дяволите, Серпент, знаеш, че умея да броя. Имаше около стотина, може би сто и двайсет.

— Опиши ми отново по-дребната?

— Рисунки по лицето. Наистина страховита маска. Другата…

— Това са татуировки — каза Серпент.

— Искаш да кажеш, че не могат да се трият? Откъде знаеш?

— Тя има нарисувано трето око върху челото, нали?

— Да… май да. Косата й беше чорлава. Твърде бяха заети с това да убиват по шестима наведнъж… откъде знаеш?

— Познавам я.

— Тогава ще дойдеш, нали?

— Да, май ще дойда. — Той огледа просторния склад, който служеше на Титанидите за търговски център, подкани с поглед още две Титаниди. — Всъщност, ще отидем трима.

 

Изтрополиха по дървения мост като конниците на Апокалипсиса. Конъл, който се беше вкопчил в гърба на Серпент, съжали, че няма ловджийски рог. О, Боже, каква дяволска кавалерия бе полетяла да спаси двете несретници. На задните редици от навалицата им бе достатъчна секунда, за да се отдръпнат и да се разбягате като хиени. Хукнаха кой накъдето свари. Повечето наскачаха в зловонните води на залива.

Но мнозина не успяха. Титанидите нагазиха сред тях и с голи ръце започнаха да чупят вратове.

Конъл се притесняваше, че жените може да стрелят в новодошлите, но очевидно природната им подозрителност не засягаше Титанидите. Те се озъртаха, като търсеха възможност да се измъкнат и да избягат. Тогава Серпент вдигна Конъл и го хвърли над главите на паплачта.

Той се приземи на нозе, но едва успя да да запази равновесие и пристъпи напред с бебето в изпружените си напред ръце, за да не им скимне да стрелят. С няколко залягания и скока се озова зад импровизираната барикада от багаж, където клечаха те.

Погледна русата амазонка. Сега й даде деветнайсет. Струйка кръв засъхваше на лявата й буза. Усети пристъп на гняв и му се прищя да пречука копелето, което я бе ранило. Но в момента имаше по-неотложна грижа — пистолетът, насочен към челото му. Вдигна бебето и извика най-триумфалната усмивка на лицето си.

— Здравей. Аз съм Конъл и мисля, че това е твое.

Още един от любимите афоризми на Конъл: „Никога не очаквай благодарност“. Горната й устна се изви презрително, тя кимна към по-възрастната.

— Не е мое. А нейно.