Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гея (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Demon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ДЕМОН. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.17. Роман. Превод: [от англ.] Елка ГЕОРГИЕВА [Demon / John VARLEY]. Формат: 20 см. Страници: 343. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-8340-19-4.

История

  1. —Корекция
  2. —Оправяне на кавички (Мандор)
  3. —Добавяне

КИНОПРЕГЛЕД

Общоизвестно е, че Петата световна война избухна заради дефектна платка в новоинсталирания на шест километра под Шейенските планини в Уайоминг компютър за ракетно управление.

Следата в крайна сметка изведе до апартамента на Джейкъб Смит, трийсет и осем годишен, живущ в Темпъл 3400, Солт Лейк Сити. Същият тествал платката и разрешил инсталирането й в мозъчната матрица на Марк ХХ „Архангел“, производство на Уестърн Биоелектрикс. Арахангела бе призван да замести вече остарелия Марк ХIХ при отбраната на Новореформираните модерни свещени територии, известни още като „Нормандските земи“.

Историята бе също толкова апокрифна, колкото и тази за кравата на госпожа О’Лийри. Но бе стигнала до ушите на припрян млад репортер, сътрудник на една от световните новинарски мрежи, за да стане водеща тема в нощната специална рубрика: „Световна война V: Ден трети“. На Петия ден Джейк Смит пак влезе в новините, понеже озверялата тълпа го измъкна от полицейското и го обеси на един стълб на Темпъл Скуеър, близо до статуята на друг известен Смит, с когото бяха само съименници.

До Шестнайсетия ден главната новина извади на показ орди от историци, които се отплеснаха в дебати относно името на сполетялото човечеството нещастие: дали да е Световна война III, IV, V, Четвърта ядрена война или Първа междупланетна война?

Още в началото някои лунни и марсиански поселища взеха страна и дори колониите от точките на Лагранж тихомълком проявиха признаци на съпричастност към външната политика, така че терминът „междупланетна“ пасваше. Но по времето, когато бе линчуван Джейк Смит, всички чужденци спазваха деклариран неутралитет.

Накрая решението бе взето в проектантско ателие на Шесто авеню, Ню Йорк, Източна Капиталистическа Конфедерация, от един дизайнер. Доводите в полза на пет римско бяха изключително силни. „V“ изглеждаше секси и можеше да се тълкува като „Победа“[1], така че събитието бе наречено „Световна война V“.

На следващия ден Шесто авеню бе изтрито от лицето на Земята.

* * *

Световните мрежи се посъвзеха. До Двайсет и деветия ден всички бяха въвлечени в спора: „Това ли е ТО?“ Под „ТО“ се подразбираше Унищожението, Холокоста, Четиримата конници на Апокалипсиса, Последната война, Краят на човечеството. Въпросът беше деликатен. Никой не съдеше строго никоя от страните, защото всички помнеха яйцата по физиономиите на доста люде, ангажирали се с апокалиптични прогнози. А осведомителните агенции в хор обещаваха да информират.

Никой не се учудваше, че войната е избухнала в резултат на техническа повреда. Ударът на Норманските територии по Бирманската империя, накратко БИ, беше очевидна грешка. Никоя страна нямаше зъб на другата. Но минути след повредата в Уайоминг, Бирма вече имаше основателни причини за конфронтация.

Летящият над Тибет сателит Морони-VI префуча на осемдесет километра над Сингапур и се втурна в атака. Заобиколени от двайсетина фалшиви копия, безвредни, но целящи да баламосат антибалистичните ракети и лазерите, шестте му бойни глави заразпръскваха лъжливи цели. Компютърът на Бирма с мъка засече настъпващите орди. В момента, в който той реши, че Морони-VI си е набелязал поне дванайсет земни цели, на петдесет километра над провинция Нов Южен Уелс избухнаха десетмегатонни бойни глави. Гама-излъчването предизвика електромагнитен импулс, сиреч ЕМИ, който извади от строя всички телефони, телевизори, трансформатори и стригачки на овце от Умера до Сидни и тласна канализационните води на Мелбърн в обратна посока.

Владетелят на Бирма беше твърдоглав човек. Съветниците му смятаха, че ако Солт Лейк Сити наистина възнамерява да развърже война, след ЕМИ-то би трябвало да започне настъпление. Ала по време на атаката височайшата особа се намирала в Мелбърн. И никак не била очарована от преживяното.

За два часа Прово, Юта, се превърна в купчина радиоактивни камъни, а Бонвил Фън Сити просто се изпари.

Но това се оказа недостатъчно. Владетелят никога не бе отбирал от западни религии, така че за всеки случай насочи ракета и към Милано — към Ватикана.

Папският съвет бе свикан в „Свети Петър“. Не в старата катедрала, бутната, за да се построи жилищен блок, а в новата, в Сицилия, съградена от стъкло и пластмаса. След петдневно заседание Говорителят на Папския съвет възвести посланието на Негово Светейшество, а в същото време край Банкок се стовари едномегатонна ракета Гейбриъл.

Това, което папа Елейн не възвести, бе едно друго решение, плод на настроението на всички участници, което папският наместник Уатанабе обобщи така:

— Ако ще нападаме БИ-то, защо „без да искаме“ да не изпратим едно от тези дяволски изчадия и в БКР-то?

Така че малко след като Банкок бе изравнен със земята, втора Гейбриъл се изръси в Бурската комунистическа република[2], в покрайнините на Почевструм[3]. Едва ли бе от особено значение, че тя бе предназначена за Йоханесбург.

 

Така СВ-V, както скоро започнаха да я наричат, се превърна в размяна на удари, докато всеки очакваше някоя от нациите да предприеме тоталния натиск. Трябваше да се почне със залп от бойни ракети по военните бази, жизнени центрове и природни ресурси, придружен от чума и смъртоносен химически удар. В зората на конфликта се наброяваха петдесет и осем нации, религии, партии или други групировки, способни на подобна атака.

Обаче бомбите все си падаха по една на седмица. В началото приличаше на игра, в която могат да участват всички. Но за три месеца съюзите се стабилизираха по доста класически начин. Световните новинарски агенции кръстиха едните Капиталистически свине, а другите — Комунарски плъхове. Колкото и да бе странно, норманците и бирманците се озоваха в един лагер, а Ватикана им стана общ противник. Имаше и други, наричани от новинарите паразити, които инцидентно връхлитаха, за да сритат някой от колосите в пищяла. Но като цяло СВ-V скоро заприлича на басовете, по които особено си падали руснаците през Първата атомна. Насвяткани с водка, те се шамаросвали, докато единият не падне.

Рекордът на двама приятели, които си удряли трийсет часа плесници, датира от 1931 г. и оттогава не е подобряван.

При скорост една петмегатонна бомба на седмица — сиреч около килотон на минута — ядрените запаси на Земята щяха да стигнат за осем века.

 

Конъл „Жилото“ Рей бе от капиталистическите свине. И той като себеподобните рядко се замисляше по въпроса, а стореше ли го, се оприличаваше по-скоро на канадска шунка.

Като гражданин на Доминиона, нямаше опасност да го мобилизират, а рискът да го изпари някоя ракета бе твърде нищожен. Първо, никоя нация не възнамеряваше да набира армия, защото за да се води войната вече не трябваха толкова хора. Второ, в Доминиона падна само една бомба. В Едмънтън. А Конъл я забеляза главно поради факта, че „Едмънтън ойлърз“ вече не се явяваха на срещите си за Хокейната лига.

Конъл нямаше понятие за едновремешните, доста по-обширни, граници на Канада, но дори да бе чувал за това, не си бе направил труда го запомни. Канада оцеля благодарение на отказа от отделни свои части. Първо се отцепи Квебек, последван от Британска Колумбия. Тя стана част от Норманските земи, а Онтарио — независима държава. Източната капиталистическа федерация на юг погълна Маритаймс, а корпорацията-държава Дженеръл Протеин прилапа по-голямата част от южна Манитоба и Саскачуан. Сега Канада се свиваше между западните брегове на Хъдзъновия залив и подножието на Скалистите планини. Столица й беше Йелоунайф. А Конъл живееше в предградието Артилерийско езеро на петмилионния Форт Рилайънс.

Момчето израсна с две страсти: хокея и комиксите. Прекалено дебело и мудно, то бе типична последна резерва на махленските отбори. Най-много да му поверят вратата, и то не за да я пази, а по-скоро да я запушва.

На четиринайсетия му рожден ден някакво гаменче го удари със снежна топка в лицето и Конъл Рей откри една нова страст — бодибилдинга. За своя, а и не само за своя изненада, се оказа твърде способен. На шестнайсет можеше да претендира за титлата „Мистър Канада“. В стила на Чарлз Атлас, Конъл намери гаменчето и го навря в една дупка в леда на Артилерийското езеро.

На келтски Конъл означава „висок и силен“. Започваше да си мисли, че майка му е уцелила името, макар на ръст да бе малко по-нисък от метър и шейсет. Що се отнася до госпожа Рей, наследил бе още нещо от нея и когато научи какво е, то се превърна в четвъртата страст в живота му.

И така, на своя осемнайсети рожден ден, 294-ия ден от Войната, Конъл взе сутрешната шейна до космодрума на Кейп Чърчил и се отправи към Гея.

* * *

Като се изключи ходенето до Уинипег, напускаше за пръв път Канада. Сегашното пътуване щеше да е доста по-дълго: Гея отстоеше на милиард и половина километра от Артилерийското езеро. Билетът струваше и майка си, и баща си, но татенцето Рей се бръкна, защото вече не можеше да се опре на приумиците на сина си. Момчето от три години само ядеше, играеше хокей и вдигаше гири — нямаше да е зле да се разкара от къщи. А милиард и половина километра звучеше твърде обнадеждаващо.

Сатурн впечатли неимоверно Конъл. Пръстените изглеждаха достатъчно стабилни, за да се пързаляш по тях. Позяпа как зад илюминатора набъбва огромната черна маса на Гея и разлисти „Златните остриета“, най-старата си книжка с комикси. За онова хлапе, дето получило вълшебни кънки от злия магьосник. В края на историята малкият — който също се казваше Конъл — ставаше цар на кънките и успяваше с един ритник да обезглави магьосника. Конъл опипа звуковите пътеки при последната картинка и чу познатия гнусен звук от удара с кънката, после се вторачи в кървавия фонтан и в отвратително лъщящия върху страницата мозък.

Виж той едва ли ще успее да пречука Магьосницата със своите кънки, макар да ги беше взел със себе си. В мислите си Конъл я убиваше с голи ръце. Но все пак се беше запасил и с пистолет.

Негова цел бе Чироко Джоунс, бившият Капитан на Кораба за дълбокия космос „Рингмастър“, после Крилатия командир на Ангелите, тайната Задна-майка на Титанидите, някога Великата и Властната, но отдавна детронирана Магьосница на Гея, понастоящем наричана Демон. Конъл Рей си правеше сметка да я натика в някоя дупка в леда.

 

Изгуби цял месец, за да издири Чироко Джоунс. Отчасти защото Демона не копнееше да бъде издирена, нищо че в момента беше извън всякаква опасност. И освен това, защото като безброй свои предшественици, Конъл също бе подценил Гея. Знаеше, че Светът-Бог е голям, но не беше се погрижил да осмисли цифрите, за да осъзнае каква огромна територия му предстои да изброди.

Знаеше, че Джоунс обикновено се мъкне с Титаниди, а Титанидите редовно се подвизават в областта Хиперион, така че потегли натам. Благодарение на едномесечното търсене успя да се приспособи към четири пъти по-ниската гравитация и към шеметните пейзажи, предлагани от гигантската вътрешност на Гея. Както и да разбере, че никоя Титанида не ще сподели с човек нищо, засягащо „Капитана“, както сега наричаха Чироко Джоунс.

А самите Титаниди се оказаха доста по-едри, отколкото си мислеше. Подобните на кентаври същества играеха видна роля в комиксите, но художниците се бяха оляли. Конъл очакваше да се гледат очи в очи, а стигаше на Титанидите до пъпа. Рисуваните бяха или мъжкари, или женски, нищо че на картинките липсваха съответните атрибути. На живо приличаха на самки и бе невъзможно да се определи полът им. Между предните си крака имаха само мъжки или женски орган, досущ като човешките, а отзад — и двата в комплект. Задният пенис обикновено бе скрит и когато Конъл го зърна за първи път, изпита същото чувство на безсилие като при началните тренировки с щангите.

 

Сгащи я в свърталището „Котката“ — титанидска кръчма до дънера на най-грамаданското дърво, което бе виждал в живота си. Всъщност и в цялата Слънчева система нямаше равно на него по големина, а под короната и върху клоните му се бе обосновал титанидският мегаполис на Гея, наречен Титантаун.

Чироко Джоунс седеше на ъглова маса в компанията на пет Титаниди. Играеха някаква шантава игра със зар и фигури за шах. Пред всеки стоеше половинлитрова халба с тъмно пиво. Чашата на Демона бе непокътната.

Сред Титанидите Чироко се губеше — но в действителност бе висока метър и осемдесет. И цялата бе в черно — от капелата, като тази на Зоро в любимия комикс на Конъл, до ботушите. Лицето й се криеше в сянка, с изключение на носа, прекалено едър, за да бъде скрит. Захапала бе тънка пура, а в кобура й се мъдреше 38-калибров пистолет от синкава стомана. Чироко беше леко мургава, а дългата й коса бе прошарена със сребърни нишки.

Конъл пристъпи напред и се изправи лице в лице с нея. Не се страхуваше, отдавна очакваше този момент:

— Ти не си магьосница, Джоунс — подхвана той. — Ти си вещица.

За миг си помисли, че не са го чули заради врявата. Чироко не се помръдна. Обаче напрежението, струящо от блестящата му аура, буквално наелектризира въздуха. Шумът постепенно заглъхна. Всички Титаниди насочиха погледи към пришълеца.

Чироко Джоунс бавно вдигна глава. Стана му ясно, че го е наблюдавала — и то от самото начало. С най-пронизващите, но и най-тъжните очи, които бе виждал. Дълбоки, ясни и тъмни като антрацит. Изгледа го без да мига, като не пропусна да забележи кобура с колта на хълбока му и присвиващата се на сантиметри от него длан.

Извади пурата от устата си и оголи зъби в хищна усмивка.

— Ти кой си, по дяволите? — запита.

— Жилото — отвърна Конъл. — Дойдох да те убия.

— Искаш ли да го хванем, Капитане? — предложи една от Титанидите. Чироко махна с ръка.

— Не. Изглежда е въпрос на чест.

— Точно така. — потвърди Конъл. Знаеше, че повиши ли тон, гласът му ще стане още по-писклив, и позамълча, за да успокои дишането. Тя нямаше да позволи на тия добичета да свършат мръсната работа вместо нея. В края на краищата, май щеше да се окаже достоен противник.

— Пристигайки тук преди стотици години, ти …

— Осемдесет и осем — вметна Чироко.

— Какво?

— Пристигнах преди осемдесет и осем години. Не преди стотици.

Конъл не позволи да го разконцентрират.

— Спомняш ли си мъжа, който дойде тук заедно с теб? Един мъж на име Юджийн Спрингфилд?

— Чудесно си го спомням.

— Знаеш ли, че е оставил жена и две деца на Земята?

— Да. Знам.

Конъл пое дълбоко дъх и се изправи.

— Е, Джен е мой пра-прадядо.

— Глупости.

— Не са глупости. Аз съм негов правнук и дойдох, за да отмъстя за убийството му.

— Господине… Явно си падате по щуротиите, но тази ще е най-щурата в живота ви.

— Изминах милиарди километри, за да си разчистим сметките.

Той посегна към колана си. Чироко трепна, но Конъл не забеляза нищо, улисан в разкопчаването, за да захвърли с жест колана ведно с кобура на пода. Харесваше му да носи този пистолет. Носеше го, откакто бе пристигнал тук, откакто видя колко много люде се движат въоръжени. Намираше го за приятна промяна в сравнение с твърдите закони за личното оръжие в Доминиона.

— Ето. Знам, че си прехвърлила стотака и се биеш без грешка. Готов съм да започнем. Нека излезем и честно решим нещата. Ще се бием до смърт.

Чироко бавно поклати глава.

— Не можеш да доживееш до сто двайсет и три, синко, ако уреждаш всичко честно — тя погледна през рамото му и кимна.

Титанидата зад Конъл го цапардоса с празната халба по главата. Дебелото стъкло се строши и той се свлече на пода сред купчина оранжеви титанидски фъшкии.

Чироко се изправи и затъкна втория пистолет в ботуша си.

— А сега да видим що за мръсник е тоя.

На мястото имаше и Титанида-лечител — тя прегледа кървящата рана и съобщи, че потърпевшият вероятно ще оживее. Друга Титанида измъкна вързопа на Конъл и го отвори. Чироко наблюдаваше, пушейки.

— Какво има вътре? — попита тя.

— Нека видим… Пастърма, кутия с пълнители за пищова, кънки и… около трийсет комикса.

За Титанидите смехът на Чироко бе като музика, защото твърде рядко го чуваха. Останалите също се засмяха и заразглеждаха комиксите. Кръчмата се огласи от звънки възгласи и кикот.

— Дайте и на мене, приятели — обърна се Чироко към насядалите около масата.

 

Конъл се освести с най-жестоката мигрена в живота си. Усети, че се кандилка, и отвори очи за да види защо.

Откри, че виси с главата надолу от трикилометров склон.

Макар че скимтенето му причиняваше свирепо главоболие, не можеше да се спре. Писъкът беше висок, детски, почти беззвучен. После се издрайфа и насмалко не се задуши.

Целият беше омотан с въжета, сякаш от някой паяк. Можеше да движи единствено врата си, но доста го заболя, когато се заоглежда обезумял наоколо.

Беше привързан към гърба на Титанида, с глава към огромните бутове на чудовището, което като на магия се катереше по отвесната скала. Конъл изви глава и зърна как задните й копита драпат по издатини не по-големи от педя. С ужас и изненада видя как едно от „стъпалата“ се отчупи и рукна лавина от камъни, за да се изгуби в бездната.

— Копелето се мята някъде на опашката ми — каза Титанидата.

— А? — долетя друг глас и той принадлежеше на Чироко Джоунс.

Значи Демона беше някъде близо до чатала му.

Конъл реши, че започва да откача. Скимтя, моли се, но не получи отговор. Нечувано: това добиче не би могло и само да издрапа по такъв склон, а то напук на всякаква логика се изкачваше, и то с двама човеци на гърба си, че и припкаше със скорост, с каквато Конъл се движеше по равното.

Що за животно беше тази Титанида?

 

Замъкнаха Конъл в някаква пещера. Една нищо и никаква дупка в скалата с размери три на дванайсет и височина на тавана три метра. Към нея не водеше никаква пътека.

Стовариха го, все така омотан в своя пашкул от въжета. Чироко го избута да седне.

— След малко ще ти се наложи да отговориш на няколко въпроса — заяви тя.

— Всичко ще ти кажа.

— Дяволски си прав — каза тя и се изкикоти, а после го фрасна по физиономията със собствения му пистолет. След опита му да протестира последва нов удар.

 

Чак след четвъртото халосване Чироко бе сигурна, че го е зашеметила. Би могла да удря и с приклада, но това означаваше да насочи дулото към себе си, а тя едва ли би доживяла до сто двадесет и три години, ако вършеше подобни глупости.

— Не биваше да ме нарича вещица — каза тя.

— Остави — обади се Кларинет. — Щях да го убия още в „Котката“.

— Да-а — Чироко приклекна, а раменете й се отпуснаха. — Знаеш ли, понякога се чудя дали е толкова хубаво да доживееш до сто двайсет и четири.

Титанидата не отвърна. Тя разхлабваше въжетата на Конъл и го събличаше. От дълги години беше с Магьосницата и познаваше добре настроенията й.

Стената в дъното на пещерата бе покрита с лед. Ала денят бе топъл, ето защо по каменния под се стичаше бистра струйка. Чироко коленичи до образувалото се езерце. Понаплиска лицето си, отпи. Водата бе ледена.

Много нощи бе прекарала тук Чироко, откакто нещата по пръстена се бяха забатачили. Инвентарът бе оскъден: по няколко одеяла и бали слама, две дървени ведра — за питейна вода и заместител на нужник. Единственият лукс бе опънатият между две греди хамак. Както и старата дъска за пране. При по-дълги престои Чироко опъваше въжетата пред входа на пещерата, за да улови сухите възходящи потоци.

— Ей, пропуснали сме нещо — каза Кларинет.

— Какво?

Титанидата й хвърли омачкания комикс от задния джоб на Конъл. Чироко го улови и за миг се загледа в действията на Кларинет.

Вече бе привързал голия културист към забития в пода масивен кол и Конъл седеше, съвсем безпомощен, със застопорени на около метър разстояние глезени. Сега Кларинет прикрепваше с широк кожен ремък главата му към кола.

Лицето със засъхналата по него кръв представляваше грозна гледка. Носът и лицевите кости бяха счупени, но челюстта май бе наред. Картинката се допълваше от набъбналите устни и очите като цепки.

Чироко въздъхна и се взря в парцаливия комикс, на чиято корица прочете „Магьосницата от Гея“ и видя стария си кораб „Рингмастър“ в предсмъртна агония. Въпреки че доста вода бе изтекла оттогава, мразеше тази гледка.

Книгата беше от луксозните, дето всички персонажи си имат имена, неподлежащи на промяна по желание на купувача. Повечето от четивата на Конъл позволяваха да прекръстиш на себе си главния герой.

Действащите лица й бяха познати. Тук бяха и Чироко Джоунс, и Джен, и Бил, и Калвин, и сестрите Поло, както и Кларинет и Люлчина песен.

И, разбира се, още някой.

Чироко затвори книгата и преглътна. После се изтегна в хамака и я разлисти.

— Нима смяташ да прочетеш това нещо? — запита Кларинет.

— Не може да се чете. Няма думи. — Всъщност Чироко никога не бе виждала книга като „Магьосницата от Гея“, но разбираше принципа й. Цветовете блестяха, потрепваха или искряха и мокрееха при допир. В мастилото бяха скрити микроскопични мехурчета и буквите придобиваха очертания при докосване. Звукови ефекти бяха изместили едновремешните „дрън-дрън“, „бум“ и „тряс“.

Диалогът бе дори по-нескопосан и от перченето на Конъл в „Котката“, така че Чироко предпочете само да разглежда картинките. Историята беше семпла.

Видя кораба си, как се приближава към Сатурн. После откриха Гея, гигантското черно колело в орбита. А след гибелта на „Рингмастър“ целият екипаж се появи във вътрешността на колелото след период на странни сънища. Пътуваха с цепелин, после плаваха с лодка по Офион, срещнаха се с Титанидите. По мистериозен начин Чироко се бе научила за пее на техния език. Групата се замеси във войната с Ангелите.

Героите й се сториха доста по-объркани, отколкото навремето. Скандалите между Чироко и Габи Плъджет бяха бурни, и още по-бурни — между Чироко и Джен Спрингфийлд. Последната сцена бе изцяло изфабрикувана, а първата не бе на мястото си.

Всички бяха въоръжени до зъби. Имаха муниции за цял батальон наемници. Мъжете бяха по-напращели каяни и от Конъл Рей, а гърдите на жените бяха колкото бостански дини, които непрекъснато изхвърчаха от впитите кожени елеци, призвани да ги крепят. Все се натъкваха на чудовища, който определено се оказаха новост за Чироко, и където минеха, оставяха подире си трупове.

После взе да става по-интересно.

Видя как тримата с Габи и Джен се заизкачваха по един от огромните кабели към главината на Гея. Стъкмиха бивака и дивотиите започнаха. Мязаше на любовен триъгълник, като Чироко поддържаше връзка и с двамата си спътници. Докато подклаждаха с Габи лагерния огън, си разменяха простотии от сорта: „О, Боже, Габи, обичам ръцете ти върху топлото си влажно котенце“.

На следващата сутрин — макар Чироко да си спомняше, че в действителност пътуването бе траяло доста по-дълго, — на аудиенцията при Великата Богиня Гея, Джен получи оферта да заеме поста Магьосник. И когато той склони глава в знак на съгласие, Чироко се нахвърли върху него и преряза гръкляна му. Кръвта рукна надолу по страницата, а убийцата презрително изрита главата на Джен от пътя си. Богинята, която според Чироко бе изографисана като доста по-лукава, отколкото бе в действителност, назначи за Магьосница Чироко, а Габи — за нейна злонамерена помощница.

Имаше и много други простотии. Чироко въздъхна и затвори книгата.

— Знаеш ли, че той може би казва истината? — рече тя.

— И аз мисля същото.

— Може би е просто глупак.

— Е, ти си наясно как се наказва глупостта.

— Да-а. — Чироко захвърли книжлето, взе дървеното ведро и плисна в лицето на Конъл десетина литра ледена вода.

 

Конъл лека-полека идваше на себе си. Раздрусваха го и го ръчкаха, но всичко му изглеждаше твърде далечно. Дори не беше наясно той самият кой е.

Накрая осъзна, че е гол, вързан и няма никаква надежда да избяга. Седеше, разчекнат, и не можеше да се помръдне. А и не виждаше нищо, докато Джоунс не позачисти засъхналата кръв от едното му око. Заболя го. Главата му бе стегната като в менгеме от някаква лента и болеше. Всъщност, болеше го всичко.

Джоунс седеше пред него върху обърнатата кофа. Очите й бяха дълбоки и тъмни, както винаги, когато го изучаваше безстрастно. Накрая Конъл не издържа.

— Ще ме изтезаваш ли? — попита, а думите му се слепиха.

— Да.

— Кога?

— Когато ме изментиш.

Мислите му се рееха наоколо, но нещо в погледа й го накара да размисли.

— Как ще разбереш, че те ментя? — попита той.

— Там е проблемът — призна тя.

После измъкна нож и го завъртя пред лицето му. Докосна стъпалото му и бавно придърпа острието към себе си. Нямаше болка, но се появи кървава ивица. Чироко отново махна ножа и зачака.

— Остър е — осмели се да каже Конъл. — Много остър.

Тя кимна и остави играчката си.

Извади пурата от устата си, поизтръска я и разпали огънчето. После доближи тлеещия връх на милиметри от ходилото му.

По кожата се появиха мехури и този път го заболя.

— Да, да, разбирам.

— Още нищо не разбираш — каза тя, без да отмества пурата.

Той се помъчи да отдръпне заклещения си крак, но Титанидата зад него се пресегна и го стисна здраво. Конъл прехапа устни и отмести очи — отново бе прогледнал. Заскимтя. Скимтя дълго, но това не облекчи болката.

Дори пет — или десет? — минути, след като тя отмести пурата, продължи да боли. Рида дълго и безпомощно.

Накрая събра доблест пак да погледне мястото. Видя кръгче обгоряла и почерняла кожа, колкото голям медал. Вдигна очи — тя продължаваше да го изучава с поглед, безчувствена като камък. Мразеше я. Никога, никого и нищо на света не бе мразил така, както мразеше нея.

— Това продължи само двайсет секунди — каза Чироко.

Той осъзна, че тя говори истината, и заплака. Опита се да кимне, опита се да й обясни, че разбира какво означава това, че двайсет секунди съвсем не са много, но гласът му изневери. Тя чакаше.

— Трябва да разбереш още нещо — продължи Чироко. — Кракът едва ли е най-чувствителното ти място. — Дъхът му секна, когато тя размаха под носа му пурата, от която го лъхна топлина. После бавно прокара нокът от брадата му към слабините. По цялото трасе усещаше лека топлина, а щом ръката й спря, Конъл чу и усети как се пърлят космите.

Когато Чироко отмести ръка, без да го изгори там, долу, с Конъл се случи нещо странно. Той престана да я мрази. Това бе всичко, което усещаше. Беше гол и навсякъде го болеше, и тя щеше да го наранява още и още. Омразата би била за него идеална опора.

Чироко отново лапна пурата и я захапа.

— А сега — започна тя, — що за сделка си сключил с Гея?

И той отново се разкрещя.

 

Това продължи безкрайно. Тъжното бе, че истината нямаше да го спаси. Смятаха го за едно, а той в действителност бе нещо съвсем друго.

Още на два пъти го гори на същото място. Не там, където нервите бяха мъртви, а по живите, отекли крайчета на черното петно, където нервите стенеха. След втория път Конъл концентрира цялото си същество в усилията да й угоди.

— Щом не си се срещал с Гея — каза Джоунс, — тогава с кого? С Лутер[4]?

— Да. С него.

— Не, не е бил той. Кой беше? Кой те прати да ме убиеш?

— Лутер беше. Кълна се, беше Лутер.

— Лутер Свещеник ли е?

— …какво?

— Опиши ми го. Как изглежда?

Нямаше понятие за това, но се беше научил да разбира какво говорят очите й. Те съвсем не бяха безизразни. В тях се четяха милиони неща, а той бе най-добрият им ученик. Забелязал промените, които вещаеха агония и дъх на пърлена плът, Конъл започна да говори. Насред описанието осъзна, че скицира злия магьосник от „Златните остриета“, но продължи, докато тя не го удари.

— Ти никога не си срещал Лутер — каза тя. — Кой е бил тогава? Кали[5]?, Благословеният Фостър[6]? Били Сънди[7]? Свети Торквемада[8]?

— Да — изкрещя Конъл. И неубедително добави: — Всичките…

Джоунс поклати глава и Конъл чу, сякаш отдалеч, хленчене. Тя щеше да го направи, видя го очите в й.

— Синко — рече тя, май със съжаление. — Лъжеш, а аз те предупредих да не го правиш. — Извади пурата от устата си, отново я разпали и я приближи към чатала му.

Очите му се изцъклиха, за да видят всичко. А когато усети болката, тя бе точно толкова жестока, колкото си я беше представял.

 

С мъка го освестиха, защото би предпочел да остане мъртъв. В смъртта нямаше, нямаше болка…

Но се свести за цялата болка на света. Смаян, забеляза, че нищо не усеща… там долу. Не можеше да се принуди дори да помисли за името на изгореното място.

Тя отново се вгледа в него.

— Пак те питам, Конъл — каза. — Кой си, какво си направил и защо искаше да ме убиеш?

И така, той й разказа всичко от игла до конец, като направи пълен завой обратно към истината. Болеше ужасно и той знаеше, че Джоунз ще го измъчва. Но не му се живееше повече. Очакваха го още по-ужасни страдания, но накрая щеше да намери покой.

Чироко пак хвана ножа. При вида му Конъл изскимтя, опита да се смали, но това, както и преди, не му помогна.

Тя преряза въжето, обездвижило левия му крак. А Титанидата разхлаби възлите на пристягащия главата ремък. Брадичката на Конъл се заби в гърдите, но той продължи да жуми. Обаче в края на краищата се наложи да отвори очи.

Гледката беше направо чудо. Окосмяването бе поопърлено, но сбръчканият от страх пенис беше непокътнат. Парченцето лед до него бавно се превръщаше в локвичка на пода.

— Ти не си ме наранила.

— Какво? — смая се Джоунс. — Та аз те изгорих три пъти!

— Не си ме наранила, казвам. — Той посочи с брада надолу.

— О! Добре. — Странно, тя изглеждаше притеснена. Конъл предвкуси насладата от мисълта, че може би ще живее. За негова изненада усещането се оказа приятно.

— Не ми даде сърце да го сторя — призна Джоунс. А Конъл си помисли, че тя адски добре е инсценирала всичко. — Мога просто да убивам — продължи тя. — Но мразя да причинявам болка. Знаех, че в това състояние не си способен да различиш студено от горещо.

За първи път си правеше труда да обясни действията си. Конъл се боеше да пита, но все пак трябваше нещо да предприеме.

— Тогава защо ме изтезаваше? — каза и веднага разбра, че е сбъркал. В очите й за първи път блесна гняв и Конъл примря от страх, защото от всичко видяно досега в тези очи гневът бе най-ужасяващото.

— Защото си глупак. — Тя спря и сякаш се затвориха вратите над бумтяща пещ — очите й отново станаха черни и студени, но под повърхността тлееше ярка жарава.

— Настъпваш гнездо на стършел и се чудиш, че те жили. Замъкваш се при най-старото, най-лукаво и параноично човешко същество в Слънчевата система, заявяваш му, че ще го убиеш, а после очакваш то да играе по правилата на твоите комикси. Още си жив само защото съм издала заповед да не се убиват съществата, мязащи на човеци, преди аз да ги разпитам.

— Да не си мислила, че не съм човек?

— Нямах причина да ти вярвам. Можеше да си някакъв нов вид Жрец или поредната каруцарска шега на Гея. Ние тук нищо не приемаме на доверие, по външния му вид, синко, ние…

Тя замълча, изправи се и го загърби. Когато отново се обърна, изглеждаше като че се извинява. — Добре. Няма полза от лекции. Не е моя работа как си живял — просто щом видя глупостта, винаги искам да я поправя. Ще се заемеш ли с него, Кларинет?

— Няма проблеми — прозвуча зад гърба на Конъл. Усети, че въжетата се разхлабват, после дойде болката, но тя беше чудесна. Джоунс пак клекна и се взря в земята.

— Имаш избор — започна тя. — Разполагаме с малко отрова — безболезнена и бързодействаща. Мога да ти пръсна черепа с куршум. Или ще скочиш — ако предпочиташ така да я посрещнеш — изрече тя така, сякаш го питаше дали предпочита черешов пай, кекс или сладолед.

— Какво да посрещна? — попита той. Чироко отново вдигна очи, в които се четеше леко разочарование: пак се беше проявил като глупак.

— Смъртта.

— Но… Аз не искам да умирам.

— Повечето хора не искат.

— Свършили сме отровата, Капитане — обади се Титанидата. Вдигна Конъл като парцалена кукла и пое към входа на пещерата. Той съвсем не беше в най-добрата си форма. Чувстваше, че издиша. Бореше се и колкото по-близо бе входът, толкова повече нарастваха силите му, но това не значеше нищо. Титанидата лесно се справяше с него.

— Почакай — крещеше Конъл. — Почакай! Няма нужда да ме убиваш!

Титанидата го сложи да стъпи на ръба на пропастта и го задържа, докато Джоунс опря дулото на собствения му пистолет до тила му и освободи предпазителя.

— Искаш ли куршум или не?

— Просто ме пуснете да си вървя! — хленчеше Конъл. — Никога повече няма да ви досаждам.

Титанидата взе че го пусна наистина, но това така го стресна, че след лудешкия танц на ръба на пропастта, по време на който едва не падна, Конъл се свлече на колене, после по корем и прегърна студения камък, а краката му увиснаха над бездната.

Стояха на три метра от него. Бавно и предпазливо коленичи, после седна на пети.

— Моля ви, не ме убивайте.

— Няма да ти се размине, Конъл. Предлагам ти да се изправиш и сам да си тръгнеш. Ако искаш, се помоли или нещо такова. Ще ти дам време.

— Не. Не желая да се моля. Нито да се изправям. Това всъщност е без значение, нали?

— Винаги така съм си го представяла — Чироко вдигна пистолета.

— Чакай! Чакай, моля те, само ми кажи защо.

— Това ли е последният ти въпрос?

— Така си мисля. Аз… аз съм глупак. Ти си толкова по-умна от мен, можеш да ме смачкаш като… но защо ти е да ме убиваш? Кълна се, никога повече няма да ме видиш.

Джоунс сведе пистолета.

— Има две причини — отвърна тя. — Докато си ми на мушката, ти си безобиден глупак. Но току-виж ти проработи късметът. А най-много от всичко на света се боя от глупаците-късметлии… Или пък решиш да ми отмъстиш за стореното. Знай обаче, че рано или късно ще те открия.

— Няма да го направя — отвърна той. — Кълна се. Кълна се.

— Конъл, има може би пет човека, на чиято дума вярвам. Защо точно ти трябва да си шестият?

— Защото знам, че така ми се пада. Освен това съм само на осемнайсет и ужасно сбърках, и не искам никога, никога повече да срещам гнева ти. Ще правя всичко. Всичко. Ще съм ти роб до гроб. Ще изпълнявам всичките ти желания. — Замълча, осъзнавайки до дъното на душата си, че говори чистата истина. Сети се колко малко добро бе видял от истината само преди няколко часа. Трябваше да има начин да й докаже, че не лъже. Ами да! Тържествената клетва.

— Кълна се, че казвам истината — ако не, да пукна! — изкрещя Конъл и зачака.

Куршум не последва. Той отвори очи и видя Чироко Джоунс и Титанидата да се споглеждат. Накрая Титанидата сви рамене и кимна.

Бележки

[1] На английски Victory означава победа. — Б.пр.

[2] Бур — южноафриканец от холандски произход. — Б.пр.

[3] Почевструм — град на около 100 км от Йоханесбург. — Б.пр.

[4] Мартин Лутер (1483–1546) — немски теолог и преводач на Библията, водач на протестантската Реформация в Германия — Б.пр.

[5] Кали — индийска богиня, считана както за унищожителка на живота, така и за негова създателка. — Б.пр.

[6] Уилям Фостър (1881–1964) — водач на Комунистическата партия в САЩ. — Б.пр.

[7] Били (Уилям) Ашли Сънди (1862–1935) — американски евангелист. — Б.пр.

[8] Томас де Торквемада — 1420–98 — Първият Велик Инквизитор на Испанската инквизиция. — Б.пр.