Джон Варли
Демон (74)

ДВАЙСЕТ И ЕДНО

Всички цепелини умират в пламъци. Такава им е орисията. Само това ги убива.

Чироко гледаше как Свирчостоп се снишава към Гея, която стоеше като закована на широкия дървен мост.

Прави го доброволно, помисли си тя. Те сами си избраха такава съдба.

Но и това не й помогна.

— Всички долу! — викаше тя през рамо. — Прикрийте се зад щитовете. — Извърна се пак. Горящият Свирчостоп продължаваше плавно да се спуска.

Чудеше се дали Гея ще побегне. Но тя не се помръдна. Дори когато чудовищният газов балон се стовари отгоре й, Гея вдигна юмрук с намерение да го пробие, но бе обвита в пламъци.

Смъртта на цепелина бе величествена гледка. Звукът надхвърляше всяко въображение. Пламъците, разцъфнали на петнайсет километра височина, разкъсаха въздуха. Преди да се стовари върху Гея, той като че се поколеба за миг, задържан от все още непламналите газове, после започна величаво да рухва. Трябваше му много, много време, защото Свирчостоп беше тринайсет и половина милиона кубика въздух под налягане две атмосфери.

Половината от Свирчостоп стана на хармоника, а другата пламтяща половина се прекатури и падна върху „Юнивърсъл студио“ и по протежение на западната стена. Лумна всичко, освен камъка.

Жегата в началото бе жестока, пламъците се издигаха на талази и сякаш облизваха небето. Чироко не помръдна, но прикри с длан лице. Косата й се поопърли, а също и дрехите. Щитовете се нажежиха, нищо че войниците бяха на километър от пожара.

Но величествената клада от водород бързо угасна. Край „Юнивърсъл“ беше напечено, но се траеше.

Огромната купчина бавно догаряше. Всички я гледаха. Под нея бе затрупана Гея. Вероятно в рова. Никой не знаеше колко е дълбок.

Десетина минути купчината не помръдна и зад гърба на Чироко долетяха радостни възгласи. Чироко се огледа. Хвърляха каквото им падне във въздуха. Имаха куража да вярват, че Гея е мъртва. Но постепенно утихнаха, когато видяха изражението на Чироко.

Тя се извърна и продължи да наблюдава как догаря огънят.

 

Двеста панафлекса, повече от хиляда арифлекса и безчет болекси загинаха в гигантския пожар, отнасяйки със себе си безценни метри филма за битката със Змея.

Шефът на Студията поръча да пратят нови батальони от фотофауната на местопроизшествието… но едва ли бе необходимо. Голяма част от тях бяха напуснали постовете си при другите портали, за да се запътят към „Юнивърсъл“, щом чуха тътена на земята при излизането на змията.

После бе избухнал огромният пламък на север.

Добре.

Какви заповеди биха подействали на гладно дете да не докосва нищо в стая, направена от шоколад. Какви заповеди биха спрели ордата диви папараци при вестта, че само на една крачка кралицата на Англия и една телевизионна мегазвезда са се хванали гуша за гуша… ама стига, момчета, имайте им уважението! Никакви снимки, моля ви се.

Почти като един всички болекси, арифлекси и панафлекси в Пандемониума се юрнаха към огъня, по най-прекия път.

 

Крис излезе от кабелния лес сред странна тишина.

Огледа се внимателно и не видя никого. Изглежда всички бяха на стената, на поста си.

Недалеч от него бе северният край на главната улица „Фокс“. Толкова близо до кабела нямаше много сгради на студиото. Дървета, ливади и няколко храста. Викаха му Парк на продуцентите. От двете страни на пътя на високи пиедестали стояха едни срещу други четириметрови статуи на велики люде от миналото и показваха списъци на заслугите си. В началото на пътя, с гръб към Крис, стоеше Ъруин Талберг, извисяващ се над останалите: Голдуин, Луис Майер, Джак Уорнър, Занук, Де Лоренти, Понти, Форман, Лукас, Замятин, Фонг, Ласкер — повече от сто, които се губеха в далнината. В замислени пози, повечето свели глави, така че простосмъртните посетители на парка да имат чувството, че им се кланят големите от историята на киното.

Всъщност статуите се кланяха единствено на златните павета. Но това май не ги притесняваше.

Пътеводната светлина вече бе изчезнала. Крис недоумяваше за произхода и беше сигурен, че Габи има пръст в тази работа.

Очевидно тя знаеше, че пътят му от тук нататък е ясен. Беше му казала да бърза, наоколо не се виждаше жива душа. Крис зави при статуята на Талберг и хукна по пътя.

Продуцентите го наблюдаваха безмълвно.

Далеч вляво забеляза облаче бял дим, което означаваше, че по монорелсовия път на юг се движи влак. Двамата с Адам се бяха возили неведнъж. Това бе едно от най-приятните забавления в Пандемониума.

Чудеше се дали пътниците в него са наясно, че при „Юнивърсъл“ линията е извън строя.

 

На безопасно разстояние от „Парамаунт“ ротите Титаниди с барабани и ловджийски рогове прекратиха свирнята, предпазлива оставиха инструментите и хукнаха в галоп, все в същата посока, обратно на часовниковата стрелка.

От другата страна на Пандемониума така направи и духовият оркестър.

И двете маневри бяха наблюдавани от стената. Но Титанидите не припариха до порталите. Стояха настрана от стената, извън обсега на оръдията.

Заповедите бяха точни и ясни. Всички да бранят поверените им портали. Така че малобройните стражеви групички, готови да докладват за евентуални опити за атаки на стените между порталите, които търчаха като гламави по базалтовия пръстен успоредно с придвижването на галопиращите титаниди, слабо допринесоха за отбраната на студиото.

 

Краят на гората бе сравнително близо до „Фокс“. Това бе едно от нещата, което Габи бе имала предвид.

Пазеха я Гаутама и Сидхарта, вероятно двамата най-големи смотаняци сред свещениците. И това беше важно. На късмет бе също, че самата порта бе максимално отдалечена от „Юнивърсъл“. Габи трябваше да се погрижи за още някои неща, за да не изгуби някой от приятелите си.

Лошото бе, че при Гаутама се офлянкваха двама от народното опълчение с кремъклийки. Сидхарта имаше два топа.

Лутер имаше доста път да бие, докато стигне до „Фокс“.

Габи от известно време обработваше съзнанието му. Надграждаше върху недоволството, което бе открила неотдавна. Нямаше начин да го отклони от лоялността му към Гея, но той се бунтуваше срещу нея достатъчно, за да се поразсее. Габи бе успяла да му пошушне нещо на ухо и той напусна поста си пред „Голдуин“, и ето че сега пътува. Но тя му беше приготвила още няколко трика.

Лутер беше мек като пластелин. Не й се щеше да разчита толкова на него. Но не биваше да се меси директно в събитията между стените на Пандемониума. Можеше най-много да приспи персонала в Тара.

Джен също беше податлив. Но какво да се прави? Той трябваше да изиграе своята роля в пиесата, дължеше му поне това. А и… нямаше кой друг да свърши онова, което бе възложено на Джен.

Чакаше на края на гората, когато се показаха четири Титаниди и три човешки същества. Поздрави всички по име. Забеляза изненадата на Робин, съжали, че няма време да си поговори с малката вещица, която нежно обичаше, но ги чакаше твърде много работа.

Каза им какво да правят. Те бяха въоръжени.

Останалото зависеше от тях.

 

Конъл седеше на гърба на Роки и наблюдаваше малкото облаче дим, което се движеше по ръба на Пандемониума. Не знаеше какво е това. Знаеше само, бе, че според инструкциите на Габи, те трябваше да тръгнат на точно определено място на стената.

С изненада откри, че не го е грижа за себе си. Но се ужасяваше от мисълта, че Робин може да загине.

Имаха огнестрелно оръжие. С което бе практически невъзможно да уцелят нещо, дори от гърба на плавно движеща се Титанида. Но все пак това даваше малко самочувствие. Носеха и къси мечове и се надяваха да не ги пускат в ход, защото това щеше да стане само ако слязат от Титанидите. Сиреч, ако Титанидата е сериозно ранена.

Димът достигна определеното място. Конъл усети, че някой стиска ръката му. Беше Робин, дланта й беше студена. Конъл се наведе и я целуна. Сякаш нямаше какво да си кажат.

Титанидите излязоха на открито и се заеха със своята задача.

 

Тялото на Свирчостоп бе почти изгоряло, когато остатнките се разшаваха.

„Юнивърсъл“ все още гореше. Водите на рова бяха пълни с плаващи отломки. Телата на стотици осемметрови акули плуваха с коремите нагоре около спаружените остатъци на цепелина.

Също като в сцената с Назу, първо се появи ръка. После бавно и мъчително Гея се измъкна от чернилките, изправи се и олюлявайки се като пияна, излезе от рова.

Чироко с усилие възпря смеха си. Защото имаше опасност той да премине в истерия. Но Гея…

Приличаше на герой от рисувано филмче в един от най-изтърканите стари трикове. Подават му бомбата със запален фитил, съществото я взима и се опулва и — БАМ! Димът се разпръсва, а то стои все в същата поза, с празни ръце, но е рошаво и боядисано в черно, а наоколо се стеле дим… примигва два пъти — вижда се само бялото на очите — и пада.

Гея също бе черна от главата до петите и само очите й блестяха. Но тя не падна.

Започна да се гърчи. Беше отвратително. Изпъна се в една посока, после в друга, кожата й се напука. Посегна към стомаха, към нозете и се затърка усърдно с ръце. Кожата се залющи.

Отдолу се показа блестяща кожа, руса коса… една чисто нова Гея/Монро. Замря за миг, смалила се само с около половин метър, и се запъти към Чироко.