Джон Варли
Демон (65)

ДВАНАЙСЕТ

Телата на убитите, повече от шестстотин човеци и двайсет и две Титаниди, бяха струпани върху нещо като клада и запалени, с войнски почести.

Погрижиха се за ранените. Хиляда и петстотин човеци и трийсет и пет Титаниди, повечето — тежко. По-леките случаи бяха натоварени във фургони и заминаха за града със солидна охрана.

И така, в резултат на тъжната равносметка излизаше, че на практика армията е оредяла с още десет процента.

Но можеше да е и много по-зле. Макар че на никой не му се обърна езика да го каже край догарящата клада или при колите с ранените.

Това беше и една точна равносметка, като се има предвид безмилостната логика на войната. Чироко знаеше, че дори да бе предвидила всяка секунда, щеше да е все тая.

Загубите при Конъл бяха доста по-сериозни, но за сметка на това въздушните сили на Гея вече не съществуваха. Оцелелите станаха герои. Епични истории за техните подвизи се разправяха из много кръчми в Белинзона.

Армията ближеше люти рани — но сега вероятно бе по-силна от преди. Ужасно точната дума за нея беше „окървавена“. Друго е да видиш как приятелят ти умира. Друго е да знаеш, че за това е виновна Гея, и да я мразиш. Войниците бяха научили нещо за страха. Сега вече бяха ветерани.

Генералите знаеха, че е най-благоразумно да си мълчат. Всички помнеха за разжалвания генерал, чийто любим лаф бяха „приемливите загуби“. Но всички знаеха, че е истина, и знаеха, че Чироко го разбира.

Едва ли можеше равносметката да е по-точна.

Чироко беше толкова доволна, че й идеше да крещи.

Единственото нещо, което правеше тази омраза и този дух на кърваво отмъщение по-поносими, бе фактът, че се бяха сражавали с чудовища, а не с човеци. Досега бяха водили битка с чистото и неподправено зло.

Но в Хиперион, при вратите на Пандемониума, всичко можеше да се промени. Човеци може би щяха да се бият с човеци.

Болшинството от хората в Пандемониума бяха захвърлени от там по същия случаен принцип, както и жителите на Белинзона се бяха озовали в Диона. Всичко бе въпрос на шанс.

Чироко се усети, че отправя мълчаливи молби към Света Габи. Моля те, помогни ми да победя. Моля те, закриляй моите войници — нали тая армия ние я създадохме, за да освободим Адам от лапите на Гея, — не ги оставяй да заобичат убийството на други човешки същества.

Още едно нещо я крепеше: ако е писано да се мре, а на армията — да се бие, би предпочела да бъде убита, отколкото да живее в робство.

 

Армията настъпваше.

Пътят изчезна в джунглата и отредите на Титанидите се придвижиха напред.

За Титанидите се водеха разни спорове. Не беше логично, но в тези неща няма логика. Какво от това, че прикованите към земята човешки същества на практика въобще не бяха водили битка. Какво от това, че стига да можеха, хората също щяха да избягат от бойното поле. Голият факт беше, че Титанидите бяха избягали, а хората останаха под куршумите.

Джунглата коренно промени нещата.

През джунглата се придвижваха едва-едва, през дълги, тъмни тунели в храсталаците и от време на време подминаваха изнурени, кървящи Титаниди, седнали встрани от пътеката.

С цената на неимоверни усилия Титанидите проправяха пътя на армията през джунглата със скоростта и енергията на бензинови триони. Ако не бяха те, преходът щеше да е стотици пъти по-мъчителен и опасен за човеците, а и десет пъти по-бавен.

Джунглата бъкаше от разни отровни гадинки и растения, чиито ухапвания и докосвания понякога биваха смъртоносни. Войската адски се изнерви.

А „нощувките“ се превърнаха в по-големи кошмари и от най-кошмарните сънища. За спане и дума не можеше да става.

Съществуваше още една причина за постоянно напрежение. Носеше се слух, че могат да бъдат атакувани докато са още в Кронос, който беше предан съюзник на Гея. Никой не знаеше какви ще са враговете, но от горчив опит знаеха, че едва ли ще са симпатични добряци.

Но незнайно защо Кронос остана пас. Армията излезе от джунглата и въздъхна с облекчение — всички, с изключение на петдесет и две Титаниди и шестнайсет човеци същества, които никога повече нямаше да дишат.

 

Преди голямата пустиня в Мнемозина направиха бивак край Офион, недалеч от мястото, където реката се скриваше под земята, за да измине двеста километра под пясъците, преди отново да се покаже на повърхността.

Чироко ги остави да си отдъхнат. Очакваше ги тежък преход.

Всички контейнери бяха напълнени. В пустинята нямаше да има оазиси, нямаше да има извори, нямаше да има капка вода, докато не стигнеха снеговете на Океан.