Джон Варли
Демон (54)

ЕДНО

Може Гея да беше чула за парада.

Беше грешка да се приписват всички неприятни събития на злобната намеса на Гея, но пороят, залял парада в Белинзона, бе нещо, което определено би й допаднало. Той не подмокри ентусиазма на жителите — сякаш всичко живо висеше под стрехите и по прозорците, за да гледа дефилиращите по улиците войници, на които, естествено, кишата не им се понрави, но открай време всички войници са мразели парадите. Ботушите им подгизнаха, а предпазните щитове, все още чистак нови, се спаружиха и заприличаха на умалени прототипи на Айрън Мейдън.

Както и да е, армията мина през големи перипетии. Остиска на рейда през необичайно бурния Мороз. И на морската болест, която покоси мнозина. Акостира на западния бряг, в море от кал, за да се присъедини към хилядата фургони с продоволствие, половината от които затънали до осите.

Интендантската част, която представляваше отделна от действащата армия групировка, се беше усъвършенствала в отглеждането и експлоатацията на единствените товарни животни на Гея. Това бяха обитаващите Метида — доскоро безименни, поне за човеците — добичета, наречени Джипове. По заповед на Чироко хиляда и петстотин от тях бяха събрани и обучени да теглят впряг. Общо взето, лесна задача, като се имаха предвид тяхната всеядност и добродушие. Макар и създадени по подобие на дваж по-големите от слон ранни предци на носорозите, живели в праисторически времена в Персия, джиповете имаха далеч по-скромни габарити. С лапи на мечка, камилски глави и два пъти по-дълги от задните предни крака, видът им бе доста комичен. Кльопаха каквото им падне и това тотално решаваше проблема с градските отпадъци. Най-големият им недостатък бе склонността сами да се настъпват и да обръщат собствените си каруци. При все това бяха чистофайници, ухаеха приятно и се отблагодаряваха за грижите. Повечето от водачите им ги ценяха високо.

Прекарваха чудовищни товари на огромни разстояния, стига да им сипеш малко вода. Издържаха на глад, защото големите им гърбици всъщност представляваха мастни депа.

Джиповете скоро задвижиха обозния керван.

…щом армията стъпи на Япет облаците се разпръснаха и задуха топъл бриз. Скоро въздухът заискри и калта изсъхна. Отпред се простираше в обозрима далнина целият път до Мнемозина. Денят изглеждаше подходящ за преход — без значение какво очакваше армията в края на пътя.

Пред всяка бойна единица се ветрееха пъстроцветни знамена с изрисувани цифри или букви, но без други символи. Чироко бе устояла на натиска да се приеме стяг на Белинзона. Това, че градът има армия, не означава, че трябва да има своя хералдика. Нека оставим на Гея знамената, бе категоричното й становище.

Въздухът на сияйния Япет бе изпълнен със слънчеви бликове от офицерските метални нагръдници, с тракане на дървени колела, тропот на ботуши и със странните звуци би-бип, които издаваха разгорещените Джипове.

Легионите се движеха вкупом. Между тях имаше и отреди от по петдесет Титаниди, които теглеха масивни фургони своя художествена изработка. Титанидите се бяха окичили с най-ефектните си дрънкулки, с цветя — не само косите, но и фургоните. И никакви знамена. Можеше да се спори дали хилядата Титаниди или трийсетте хиляди човешки войници бяха по-боеспособната група.

А двайсет километра пред колоната се движеха Титаниди-разузнавачи, за да се избегнат евентуални засади. Единствената изненада по въздуха в този първи ден бе сервирана на онези войници, който си уплътняваха времето с очакване ясното небе да се заоблачи.

Офицерите оглавяваха кохортите и останалите бойни подразделения. Три неимоверно хрисими Титаниди с триста зора бяха придумани да носят генералите начело на техните дивизии. Малко е да се каже, че това не се нравеше на Титанидите, които нямаха навика да позволяват да ги яха първият срещнат човек, освен ако не им е скъп приятел. Така че Титанидите возеха генералите като чували с картофи. А генералите кипяха от яд, но не заради каруцарската езда — липсваше им базата за сравнение с плавния ход, — а понеже широките гърбове на Титанидите закриваха гледката. Но тъй като гордостта им не позволяваше да яздят с лице назад, също както Чироко навремето, защото това би уронило престижа им на военачалници, те се примириха с неудобствата и липсата на видимост в името на крайната цел — да се възвисяват над войниците си.

На няколкостотин метра пред Сто-и-първа дивизия, начело на колоната, се придвиждаха девет индивида. Чироко Джоунс облечена в черно и с черена капела бе възседнала Кларинет. Освен това Конъл върху Роки, Робин върху Серпент и… Нова на Клавесин. До тях галопираше Валия, самосиндикално.

Мълчаха. Цареше униние. След първия бивак Конъл щеше да се отправи към северните хълмове, за да поеме командването на въздушните сили. На двамата с Робин предстоеше раздяла, ето защо Роки не се отлепваше от Серпент.

Клавесин вървеше на разстояние от двамата възлюбени, по молба на Нова. Великодушен жест от страна на младата вещица и бюрократ в оставка — подадена след един словесен двубой с Чироко, която светкавично назначи на нейно място човек на Трини. Що се отнася до отношенията между вещицата и Титанидата, всичко беше наред.

Нова често се пресягаше към колана си. По-точно към избродираната с древния символ Ин-Ян торбичка с изобретения от нея прах-зомбитрепач, който бяха задължени винаги да носят със себе си всички жители на Белинзона. Тези торбички бързо се бяха превърнали в талисмани. Тази й беше подарък от срамежливата корейска девойка на име Ли, която все още бе адски зле с английския, за разлика от универсалния език на любовта. На раздяла се проляха много сълзи. Нова се питаше как е могла толкова време да не забелязва Ли, сега вече бивша колежка от статистиката. Дали ставаше дума за нещо сериозно? Беше рано да се замисля по въпроса, но имаше на кого да пише от фронта и кой да наглежда домашното огнище.

А Чироко, която яздеше най-отпред, бе заела напета стойка за пред армията, а мислите си къташе само за себе си.

 

Генералите я бяха предупредили, че преходът през първия ден е прекалено дълъг за нетренираните войски. Придвижваха се към бивака в Япет, чиито палатки бяха разпънати още преди хекторот.

Чироко знаеше, че е прекалено далеч, но такъв й беше замисълът. Точеше си зъбите да обрули армията с поредния десятък обща численост.

Затова тя водеше безмилостно войниците си под растящагта жега и непомръкващото слънце на Япет. И ето че започнаха да окапват като круши. Събираха ги и ги товареха на каруците. Когато най-накрая стигнаха лагера, болшинството от войниците бяха гроги. Капнали бяха и доста от офицерите.

— Ето какво ще направим — обясни Чироко на събралия се офицерски състав, преди да се натръшка в палатките. — Легионът от войници, които окапаха по време на днешния преход, остава тук, за да строи с подръчни материали лагера Понтус, където ще са разквартирувани постоянно две от кохортите. Останалите три кохорти ще се заемат със строителството на подобни, но по-малки форпостове на север, юг и изток. Освен това ще поддържат в изправност магистралата и ще се задействат, ако от Хиперион започне атака. Те преминават под командването на генерала на Трета дивизия в Белинзона. Изпратете вестоносец да го информира. И вземете от града фургони за тежките случаи, които да бъдат транспортирани обратно. Ясно ли е?

Никой нямаше сили да спори с нея.