Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гея (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Demon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ДЕМОН. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.17. Роман. Превод: [от англ.] Елка ГЕОРГИЕВА [Demon / John VARLEY]. Формат: 20 см. Страници: 343. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-8340-19-4.

История

  1. —Корекция
  2. —Оправяне на кавички (Мандор)
  3. —Добавяне

СЕДЕМНАЙСЕТ

— Това не ми харесва — потрети Конъл.

— Не умея да пилотирам самолет — каза Нова и закопча коланите на парашута си към осигурителното въже.

— Има нещо гнило — изръмжа той. — Не разбираш ли, че е опасно за Адам!

— Разбира се — сряза го Нова, която чудесно се владееше. — Но аз играя по твоите правила. Скачам, за да спася малкото си сестриче.

Конъл я изгледа продължително, после кимна.

— Внимавай. За бога, избягвай ударите! — предупреди той.

— Добре де, ще се пазя, но не за бога. — Нова отвори вратата, застопори я и стъпи на крилото. Скришом от Конъл се откачи от въжето и го прикрепи към парче плат върху ризата си. Ако мъртвешкият ангел изпусне брат… сестра й, Нова възнамеряваше да скочи след него. След нея.

Велика Майко, чуй дъщеря си и й дай късмет.

Тя погледна надолу и със задоволство отбеляза, че е просто внимава, а не се бои. Не се притесняваше, че ще падне, а че няма да улучи подходящия момент.

Държеше се здраво, докато Конъл маневрираше. Кръжеше толкова близо да Ангела, че Нова почти го докосваше. Тя стисна ножа си.

Ангелът-зомби обърна изпитото си лице към нея, загреба с едното крило и пикира право към земята.

Нова чу виковете на Конъл по радиото. Тя долепи устни до стъклото и също се разкрещя.

— След него, по дяволите! Хайде! По-близо, за да разпоря това пеещо псалми копеле!

Конъл го направи, но не толкова бързо, колкото й се искаше. Но въпреки това и се наложи да се държи и с двете ръце. „Инерцията, помисли си тя. Чувстваш се лек, но масата си е същата.“

Пикира с носа надолу, като постоянно намаляваше газта. И въпреки това скоростта растеше. Пак се доближиха в гръб до Ангела-зомби…

… който се обърна, презрително махайки с перата на опашката. Конъл се приближи, стрелна се нагоре и направи ляв завой…

… и Нова увисна, като единствена опора й бяха пръстите, а краката й се плъзнаха по прозрачната повърхност на крилото.

Конъл направи успешно салто-мортале, което за миг прати Нова в безтегловност, и тя успя да се изкатери, после пак натежа и видя, че се разминават с Ангела на милиметри.

Този път при лудешките маневри Нова се държеше само с една ръка. Конъл се изравни с похитителя на Адам и отново намали газта.

— Няма полза — отбеляза Конъл. — Почти го ударих.

— Знам — отвърна Нова и тръгна да се връщаше в кабината.

Конъл държеше края на осигурителното въже и изглеждаше ядосан. Понечи да каже нещо, но не успя. От уредбата прозвуча гласът на Чироко.

— Той все още се спуска, Конъл. Защо не се присъединиш към нас? — попита тя.

Когато се обърна, Конъл видя как флагманският самолет следва зомбито, което сега хвърчеше надолу с по-ниска скорост. И ги последва.

 

Ангелът се забрави — спря спускането си едва на километър от земята.

— Е, все пак опитахме — отбеляза Чироко. — Инак щяхме вечно да се упрекваме.

— Значи всичко е свършено? — попита Робин.

— Може и да е — отвърна Чироко. — Скъпи мои, шансовете ни да хванем Адам намаляха десеторно.

— Влошиха се — забеляза Нова.

— Да. А още по-лошото е, че ако мършата изпусне Адам, ние ще сме виновни. Нали ние го накарахме да се сниши…

— Трябваше да опитаме — вметна Крис.

Чироко замислено кимна.

— Приятели, току-що бяхме известени, че Гея няма да нарани Адам. Но е склонна да ни позволи ние да го убием от много ум. Така че хайде нагоре и дано това копеле ни последва.

Сториха го и не след дълго Ангелът-зомби се изкачи на два километра. От яркожълтите пясъци на Мнемозина се появи друг и взе Адам, за да продължи неуморно напред. А неговият събрат се превърна в облак, също като своя предшественик.

 

— Чироко, свършвам горивото — обади се Конъл.

Тя наблюдаваше как фигурите от компютъра му изпълваха нейния монитор. Облегна се назад и премисли три пъти, за да е сигурна, че не бърка.

— Ще ти дам малко — каза тя. — А аз ще поема към базата в северната стена. Ще оставя там Четвърти и ще се върна с нещо по-голямо и по-хитро.

— Разбрах те.

Конъл успя да зареди бързо.

— Следвай го, както се разбрахме — каза Чироко на Конъл. — Няма да се бавя.

— Не се притеснявай за нас, Капитане — бе отговорът.

Чироко зави на север, като наведе криле.

Последва нещо не по-малко странно от превръщането на комар в бухал.

Серия от компромиси, това представляват самолетите. Конструкторите решават кой показател е най-важен и работят за неговото усъвършенстване, в ущърб на останалите. Крилата на бавните машини, дето летят на голяма височина, задължително са с голяма повърхност. На свръхбързите не им трябват големи крила, а да издържат на нагряване. И в двата случая е проблем здравината на конструкцията. Най-скоростните обикновено имат къс обхват, защото изразходват огромно количество гориво.

Самолетите от типа „Водно конче“ бяха най-сполучливият опит на инженерите да създадат универсални машини. Те бяха конструирани за земните условия, но повечето различия, характерни за средата на Гея, работеха в тяхна полза.

Компактна и лека апаратура, почти стопроцентова използваемост на горивото.

Здрава, лека конструкция, изключителна устойчивост на топлина, променлива геометрия при полета.

На Земята самолетът можеше да намали скоростта до десет километра в час. На пръстена на Гея, където налягането на въздуха е две атмосфери, „Водно конче“ се задържаше във въздуха и при скоростта на пешеходец. И така, това бяха свръхлеки, стабилни машини с висока товароподемност, които бяха лесни за поддържане, икономични, с голяма височина и продължителност на полета…

… и свръхзвукови.

Чироко вече няколко пъти бе преминавала свръхзвуковата бариера на Гея, но в това нямаше особен смисъл. На пръстена скоростта на звука бе между хиляда и триста и хиляда и четиристотин километра в час, в зависимост от температурата на въздуха. При такава скорост най-дългото възможно пътуване беше около час и четвърт.

Когато даде газ и насочи самолета към южната част на Мнемозина, Чироко се намираше на около двеста километра от целта. Двигателите изръмжаха, крилата се прибраха и корпусът се стесни. За около три минути набра скорост хиляда километра в час.

Целта на Чироко бе пещера, разположена на около два километра нагоре по стръмната северна скала във високите планини.

Когато обяви война на бръмчащите бомби, Чироко закупи оръжие, с което спокойно можеше да въоръжи средноголяма бананова република. Цената бе висока, а разходите за транспорт я бяха утроили, но Чироко бълха я беше ухапала. На Земята бе натрупала купища пари, главно благодарение на високата продължителност на живота си, но за нея те представляваха само хартийки — дори по-безполезни от тия, които използваше за да запали огън. И бе доволна, че най-сетне им беше намерила приложение.

За нула време унищожи всичките бръмчащи бомби. За целта щяха да й стигнат и самолетите „Водно конче“, но тя бе закупила какво ли не още. Повечето оръжие бе все още тук, в очакване да бъде използвано.

Остави се на мозъка на самолета да я води до последните стотина метра, после сама пое управлението и побърза към пещерата, като насочи реактивната тяга така, че да изправи самолета вертикално. Бързо слязоха и тя натовари Крис и Робин с целия личен багаж. Сетне избра друга машина.

Пещерата беше обширна. Събираше трийсет летателни апарата.

Чироко се спря на „Богомолка Петдесет“ — от същото поколение като „Водно конче“, но създаден не само за транспортиране. Наричаше се така, защото можеше да побере петдесет души и малко оръжие. Или пък двайсет и пет човека и доста повече оръжие. Или пък десет души и толкова оръжие, че да помете ескадрон от по-стари самолети и да срине малък град.

Като броеше Крис за двама, Чироко прецени колко оръжие може да вземе с четирима души на борда.Следващия половин час тримата прикрепяха ракети към крилете, товариха оръдия и подреждаха бомби. Лазерите сами се грижеха за себе си.

 

Нещото, което висеше от вертикалната повърхност на централния кабел на Мнемозина, беше бръмчаща бомба също толкова, колкото алигаторът бе игуана.

Имаше формата на Боинг-707. С четири ракетни двигателя, прикрепени към изтеглените назад крила.

Тази сбъднала се преди трийсет хиляди рота мечта на Гея и всичките му братя и сестри носеха едно и също име: „Въздушният убиец“. То бе изписано на английски върху корпуса му, който щастливо бълбукаше, пълен с керосин. Бели букви върху фон с цвят на засъхнала кръв.

В цялата Гея имаше само десет подобни екземпляра и всичките висяха от кабелите като малки ракообразни, прилепили се към дъното на кораб.

Досега бе водил скучен живот, но беше търпелив. Още не бе изпробвал крилата си. Но денят наближаваше. И той го чакаше.

„Въздушният убиец“ не беше майтапчия, но би било погрешно да се смята и за глупак. Имаше един мозък и бе доста лукав преследвач. Висеше тук от трийсет хиляди рота и смучеше керосин от кабела. Можеше де откара така още дълго, но едва ли. Усещаше възбудата на Гея. Скоро щяха да пристигнат заповедите.

Самият той бе гостоприемник на множество същества, на така наречените ветреници и червени очи, които бяха твърде глупави, но с една необходима тъпота. Червените очи бяха по-едри, а ветрениците — по-бързи, или поне така бе на теория. Всяко щеше само веднъж да се пробва, тъй като те бяха създадени за еднократна употреба. Представляваха органични същества със скелет от твърдо гориво. Мозъците им обикаляха около сърцевина от експлозив. Виждаха в ултравиолетовия край на спектъра, обичаха ярките цветове, също както нощните пеперуди — пламъците.

„Въздушният убиец“ не беше бръмчаща бомба, въпреки някои сходства. Виж, деветте аероморфа, които висяха от кабела доста близо до него, мязаха повече на посестримата си — както си приличат кучетата от различни породи.

„Въздушният убиец“ бе признатият фюрер на ескадрона. Инфрачервените му очи проследиха как двата самолета се размотават някъде долу. Видя ги как известно време летяха заедно, как по-големият пое на север. Бръмчащите бомби не ги свърташе, но той им заповяда да имат търпение. Когато големият стигна до склада с керосин, той се вслуша в гея-инстинктите и пусна пет от накачените по него същества, които едно по едно се спуснаха към яркожълтите пясъци.