Джон Варли
Демон (15)

ДЕСЕТ

Нова се събуди някак притеснена, неизвестно защо. Лежеше в очакване пак да чуе звука, чудеше се защо ли си е въобразила, че пред вратата й в очакване да влезе стои Чироко.

Ето го отново. Дращене. Но тук не дращеха, а удряха с юмрук по вратите. Пък и това не беше врата, а прозорец.

Стана с прозявка, пристъпи до прозореца и показа глава навън. Погледна надолу.

Гледката се запечати в паметта й завинаги.

Нещо се катереше по външната стена на къщата. Видя ръцете му — змии и кокали, спаружено теме от накъсан пергамент и дълги кичури сплъстена коса. Но истински ужас изпита при вида на китките: пръсти с оголени кокалчета, парчета изгнила плът и змийски усти. Всеки пръст завършваше с малко сляпо гадинче със зейнала уста и остри като игли зъби, а когато ръката се хващаше за вертикалната стена, змийчетата заръффаха дървото с ясно различим звук. Нещото драпаше бързо нагоре, захват след захват. Нова затършува за оръжето си, но когато съществото погледна нагоре, се усети, че е гола. Имаше лице на череп. От дупките на очите се гърчеха червеи.

Нова не беше от шубеливите. Дори това ужасяващо лице не можеше да я докара до истерия. Но щом се обърна, за да потърси оръжието си, тя се озова очи в очи с още един, увиснал до прозореца, киликандзер, чието лице бе на половин метър от нейното. Над веждите му имаше само нащърбена кост и кипяща маса червеи. Когато се пресегна към нея, Нова изпищя.

Сграбчи я за китката. Тя се задърпа, като продължаваше да пищи, а змийчетата хапеха плътта й. Сетне успя да се отскубне.

Не си спомняше как е прекосила стаята. Времето пълзеше или светкавично се изнизваше, като оставяше празнини в съзнанието й. Откри, че държи пистолета. Ръката й трепереше, докато несигурно търсеше предпазителя. Второто нещо беше вътре в стаята и се насочваше право към нея. Нова дръпна спусъка, но не се чу изстрел, защото дланта й бе хлъзгава от кръв и оръжието се изплъзна, а съществото все така настъпваше. Тя се претърколи през леглото, падайки в празнината между него и прозореца, сигурна, че оръжието трябва да е там някъде, и изведнъж чу вратата да се продънва. Последва серия от най-разнообразни звуци — глух удар, трополене из къщата. Откри пистолета, закрепи го в здравата си длан и изпружи ръце над леглото, като се целеше пред себе си.

Конъл влезе, разминавайки се на косъм със собствената си смърт. Нервният импулс вече бе на път към показалеца й, когато Нова осъзна, че Конъл се е счепкал с един от урунгелите, и успя навреме да реагира, като изпрати реактивния куршум в стената на сантиметри под тавана.

Нямаше начин да ликвидира противника на Конъл, но вторият филикостер се очертаваше в рамката на прозореца, готов да влезе, затова тя го удостои с два експлозива — един в черепа и втори в гърдите, после изчака секунда, за да разбере какво мисли по въпроста чудовището.

Главата експлодира, разпръсна се и изчезна. Гърдите понечиха да се разхвърчат настрани, но сребърните змии, които свързваха тялото, успяха някакси да ги задържат.

И филикостерът продължи да напредва.

„Прекалено дълго го правиш и ще взема да се изплаша“, каза си Нова.

Урунгелът на пода беше отхвърлил Конъл. Нова му честити с три куршума, но със пак с плачевен резултат. От силата на експлозиите нещото отхвърча към стената и се лиши от лява ръка. Но то стана и пак се отправи към Конъл.

Същото стори и ръката. Отблъскваше се бързичко с пръстите си.

Нова преглътна киселия вкус на повръщано и изстреля последните си три куршума в страшилището, останало в очертанията на прозореца. То се олюля назад, удари се в перваза и се катурна надолу. Нова чу отдалечаващите се удари по стената, после плясъка на водата.

Тогава другото зомби се извърна към нея.

Конъл стоеше като вкаменен. Помъчи се да се изправи, но уви. Чудовището се спусна върху й на раздробения си крак, а от него се изсипваха отломки от кости, парчета желеподобна плът, разбягващи се хлебарки и ситни зъбати гризачи.

Нова го замери с пистолета. Жалко, че това не беше майчиният й Колт, а някакъв си нов, олекотен модел. Той отвори дупка в бузата на зомбито и оттам рукнаха червеи.

Нова хвана леглото и го вдигна. Зомбито го отблъсна настрана.

Сега Нова вече се свличаше и нямаше начин да се спре.

Замери го с лампата, вазата, таблата на леглото, а изродът все настъпваше. Конъл бавно се придвижваше отзад, но онова вече се надвесваше над нея, а тя бе притисната в ъгъла. Ръката й шареше за оръжие. Без значение какво. Успя да намери нещо и го хвърли.

И зомбито се строполи точно в мига, в който на вратата цъфна Крис.

Видя как Крис го ритна, докато падаше, видя го да се нахвърля… после се спря. Намръщи се и Нова се зачуди какво ли има, след това осъзна, че Крис недоумява защо нещото не се съпротивлява. Удари му още един шут. Зомбито се прекатури на една страна. Сребристите змии, които го съчленяваха и раздвижваха, бяха неми и безжизнени.

Крис коленичи пред нея. Виждаше го като в мъгла. Той огледа ръката й и май остана доволен, че раните не са смъртоносни, после сложи големите си длани върху раменете й и я погледна.

— Ще се оправиш ли?

Тя успя да кимне и той се измъкна. Чу го да казва нещо на Конъл, нещо за Адам, после го чу да си излиза.

В стаята сякаш нямаше нищо друго, освен мъртвеца. Не можеше да откъсне очи от него. Разделяше ги само метър разстояние. Несъзнателно краката й заотстъпваха настрана. Гърбът й се плъзна покрай стената, а краката не спираха, докато Нова не се лашна в нещо меко. Лошо. Тя въобще не бе имала предвид нещо меко, твърдите стени и твърдият под бяха нещо далеч по-добро. Изпищя. Това бе плах, изплашен, немощен писък и тя съжали, че го е надала, но фактът си беше факт. Вече знаеше, че се е натъкнала на Конъл. Грубата тъкан на палтото му ожули раменете й и тя се почувства по-добре. Стопли се. Нещото, което я бе сграбчило, беше ужасно студено, а сега и на нея й беше ужасно студено.

Седна, треперейки, а Конъл загърна раменете й с палтото си. От другите стаи долитаха викове и тропот. И Нова знаеше, че трябва да се притече на помощ на останалите. Но седеше тихо докато Конъл свали ризата си и я уви около разкървавената й ръка. Докато той се грижеше за нея, Нова чу чаткането на копита на Титаниди и звуци, които би трябвало да са бойни викове.

После се опита да стане и усети, че увисва на ръката на Конъл, който се спря, изчака я да стане и я изведе от стаята. Тя не откъсваше поглед от нещото на пода.

 

За смъртта на зомбито нямаше никакво разумно обяснение.

Мъртво? Е, по дяволите, помисли си Крис. Разбира се, че е мъртво, те по начало са си мъртви, но това никога не ги беше спирало в миналото.

Искаше да рита тая гнус, докато се размаже по стените, но нямаше време. Нямаше време също така да мисли какво го е убило. Нямаше време дори да види как е Нова, но го стори.

Конъл изглеждаше замаян. От раната на темето му се стичаше кръв, а от едната страна на главата му имаше подутина с размерите на яйце.

— Къде е Адам? Конъл. Чуваш ли ме?

— …стълбите — измърмори той. — Долу по стълбите. Бързай, Крис… зомбита.

Извън залата имаше още едно мъртво — или неподвижно — зомби. Появило се откъм стаята на Чироко. Крис хукна надолу по стълбите, зави, мина през музикалната зала — и налетя на друго зомби.

Това се съпротивляваше. Не беше толкова изтощено като другарчето си в стаята на Нова — сигурно е мъртво най-много седмица-две. Крис го вдигна и го метна, с надеждата да спечели малко време. Единственият начин да се справиш с тия урунгели беше студеното оръжие. Както и да поддържаш неуморния ритъм, като дърварина с брадвата, и да имаш здравия стомах на Конъл Варварина. Ръкопашните схватки с тях бяха един добър начин да бъдеш убит. Тия страшилища не тънеха във вода и дори да бъдеха разчленени, продължаваха да се бият. Ала разкъсването на доста от смъртоносните змии, които им придаваха отвратителното подобие на живот, може би щеше да успее да ги довърши.

Силата им бе невероятна. А ако ги пуснеш близо до себе си, смъртоносните змии могат да разкъсат плътта ти.

Когато зомбито се удари в стената, Крис вече търсеше брадва или нещо остро. Но безуспешно. Грабна един стол с намерението да го използва са самоотбрана и да си проправи път към кухнята, когато забеляза нещо. То не ставаше.

Зомбито — беше смешно да го нарича „тя“, въпреки че имаше подути и гноясали цици — се беше срутило върху пода, потрошавайки красив стар сребърен тромбон.

За пореден път Крис не се спря, за да недоумява или да изпитва късмета си. И през ум не бе му минало да се бие със зомбито — то просто се бе изпречило на пътя му. Профуча през музикалната зала, мина през кухнята, където сграбчи най-големия сатър, и стигна точно навреме, за да види Робин, застинала на перваза на прозореца, с присвити крака и протегнати напред ръце.

Извика й, но тя вече бе скочила.

 

Робин почти размаза Крис върху вратата на Медната стая — после едва не се сблъска с него, от което вероятно щеше да я заболи, защото той бе набрал достатъчно скорост за премине и през стена. Забави крачка, за да му стори път и докато тичаше, наблюдаваше незабравимата гледка на тичащия Крис Мейджър. Той почти летеше.

Велика Майко, ама че огромно дърво бе това!

Сякаш след цяла вечност тя най-сетне се сблъска със задната врата и препусна през стаите, като викаше Крис, Нова, Конъл… всички. Не преставаше да тича. Изведнъж с крайчеца на окото си забеляза някакъв ужас да се промъква през празната стая, но не се спря. Нищо не можеше да я спре, докато не намери Нова и източника на това пищене. Познаваше добре дъщеря си и знаеше, че не мишка ще я накара да крещи така.

Но нещо все пак я спря. Надникна в стаята с разхвърляни по пода възглавници и играчки. Чу плача на Адам и видя същество, прилично на мъж — нещо съвсем не му беше наред, но от пръв поглед не можа да определи какво — да скача през прозореца с Адам в ръце.

Спирането при четвърт жи е нещо, за се изисква опит. Такъв все още липсваше на Робин, ето защо тя се спря след куп сложни маневри. А когато изтича при прозореца и погледна навън, видя съществото да отплува, като гребе с една ръка. С другата държеше Адам над водата.

Робин изхлузи ботушите си, стъпи на перваза и скочи.

По-късно щеше да отрича факта, че е забравила за неумението си да плува. И преди и се беше случвало да потъне и като по чудо да стигне до брега. Сега отново разчиташе на инстинкта. Но всуе.

Удари повърхността на водата със скован плясък и после се опита да стигне отново светлината.

Главата й изскочи на повърхността, Робин пое дълбоко дъх и се опита да заплува. Но колкото повече се стараеше, толкова по-зле ставаше. Удаваше й се само да си вири носа, но не и да задържи главата над водата, като същевремено бясно махаше с ръце като вятърна мелница. Течението я носеше по посока на целта й, но това не помагаше особено, понеже и похитителят плуваше по течението и от малкото, което успя да види, разбра, че той е далеч напред. Сега преминаваха из бързеите, с разпръснати тук и там скални късове, но не по-малко дълбоки и студени от това, и не след дълго Робин осъзна, че ще се удави. Все по-рядко и все по за кратко подаваше глава, но все пак достатъчно често, за да поглъща и доста вода ведно с глътките въздух.

После усети нечия ръка да обгръща врата й и се озова на гръб. За миг се опита да се отскубне, но ръката затегна хватката, докато едва не я задуши. Робин изкашля вода и се отпусна. Крис я задърпа силно към брега.

Извади я на една доста масивна скала насред потока, където Робин щеше да е в безопасност.

— Дръж се и чакай — нареди й той.

— Хвани го, Крис — дрезгаво извика Робин.

Него вече го нямаше.

Тя се надигна и надникна зад ръба на скалата. Похитителят бе на стотина метра пред Крис, а разстоянието помежду им намаляваше. Но водата напред бе доста буйна.

Налегна я някаква летаргия. Изтощена след близостта на смъртта, тя можеше единствено да се крепи на скалата и да наблюдава събитията. Ставащото сякаш не я засягаше. В състояние бе да се пита дали похитителят ще успее да премине през бързеите и да опази Адам, но не можеше да свърже смъртта или оцеляването на детето със себе си. Писъкът продължаваше да се надига в гърлото й, но не успяваше да се изтръгне навън.

Чу подобния на падаща лавина звук от преминаването на Титанидите през моста. Обърна се и видя Серпент да сочи към Крис, видя Роки да прескача перилата и да издига около себе си петметров воден стълб. Главата му се показа и той бързо заплува напред, а в това време Серпент и Валия префучаха през портата на Таксидо Джанкшън, без да си правят труда да я отварят.

До нея достигна звук от чупещи се храсти и Робин успя да се обърне навреме, за да види как Чироко тича по брега. Премина покрай скалата на Робин, задмина Крис и като достигна до едно удобно място, скочи. Тялото й летеше почти хоризонтално и едва на дванайсетия метър достигна повърхността на водата.

Тя не потъна. Извила гръб и прибрала ръце покрай тялото, Чироко, вирнала брадичка, на два пъти избръска водата като хвърлен плосък камък, после измина още метър и половина, плъзгайки се по повърхността, преди да се гмурне. От целта я деляха десетина метра и тя стръвно заплува напред.

Робин откри, че стои на колене, свила юмруци и стиснала зъби, и мислено насърчава Чироко. С подсъзнанието си улавяше звуците от гмуркането на Валия и Серпент някъде зад гърба си, но очите й не изпускаха жената, за която винаги бе мислила като за Магьосницата. Чироко май бе готова да разкъса проклетото копеле и това бе най-съкровеното желание и на Робин.

Чу някакви звуци зад гърба си. Широка сянка се спусна с шеметна скорост над нея, после Робин видя пълния размах на шестметровите криле, почти докосващи водата.

Ангелът леко ги прибра, като че се поколеба в стремителния си полет. После грабна Адам с лекотата на орел, нападащ пъстърва. И се зарея във въздуха. Когато набра достатъчно височина, размаха огромните си криле и скоро изчезна на изток.