Джон Варли
Демон (14)

ДЕВЕТ

На два километра от Таксидо Джанкшън, в една от откритите, равнинни части на околността, Роки и Валия теглеха рало като впряг товарни добичета. Сравнението не притесняваше Титанидите-фермери. Те просто вървяха пред плуга, а не зад него.

В делата и помислите си Титанидите бяха неизменно честни и открити. Не оставаха длъжни. Не биха си и помислили да приемат подслон и храна, без да се отплатят. Пък и умееха да съчетаят тази отплата и собствения интерес. Роки и Валия обичаха да посещават Таксидо Джанкшън, да отсядат при Крис във фантастичното му гнездо, а обичаха и да си похапват. В джунглата на Гея някои растения не вирееха — трябваше им светлина, равен терен и липса на конкуренция. Крис не можеше сам да изоре, а след като те свършеха тая работа, би могъл да отглежда повече култури и да предлага по-добра храна на гостите си. Всичко се връзваше идеално.

Разорали бяха към два акра. Роки харесваше миризмата на прясна угар. Обичаше да усеща как копитата му потъват в рохката почва, да чува поскърцването на впряга. Беше хубаво да отърква бедро във Валия. Жълтото винаги е било любимият му цвят, а Мадригалите винаги са били жълти.

Познаваше я отскоро. Всъщност, беше чувал за нея още като малък, тъй като тя бе участвала в покъртителното пътешествие с Капитана, възпято в песните и легендите. Със сина й Серпент се бе запознал преди десетки хиляди рота. А лично със самата Валия — само преди седем килорота.

И през последния от тях бе я заобичал. За своя изненада. Титанидите, като всички останали интелигентни същества, си имаха своите странности, а пък Роки имаше едно на ум за Еолийското соло. Нещо не ги изтрайваше. Знаеше, че е нелогично, тъй като Солото всъщност бе рожба на егоизма, който желае да създаде свое генетично идентично копие без помощта на друга Титанида. Отрочето е невинно, като всяко отроче… но все пак е копие на родителя, значи нищо чудно Валия да е наследила егоизма на майка си.

Валия беше Еолийско соло.

Стигнаха до края на реда. И двамата приятно поизпотени и поизморени. Валия се пресегна към катарамите на своя хамут, същото стори и Роки. След като се освободиха от ралото, Валия се поразтъпка, после се обърна, вдигнала високо опашка, и се доближи до Роки.

— Възбудена съм — пропя тя. — Искаш ли да се чукаме?

— Звучи ми приятно — изпя в отговор той и изприпка зад нея.

Това, което си казаха с песен, в действителност бе много повече, но песента на Титанидите понякога е почти непреводима на английски.

 

И ето че след като сексираха, достигайки заедно до връхната точка, ухажването продължи. Роки подскочи, изправи се на задни крака и застана лице с лице на сантиметри от нея. Тя му се усмихна и сложи ръка на рамото му, леко извърна глава, за да го целуне, след това разбра, че той е готов отново, този път за предни лудории. Изглеждаше учудена, но не се отдръпна.

— Господине, аз слабо ви познавам — изпя тя в учтиво форма.

— Знаем се отскоро — съгласи се той. — Ала любов, тъй силна като моята, понякога се случва да израсне отведнъж. Също като при-тези-дето-вървят-на-два-крака. Ако моята лейди позволи, аз бих й предложил съюз.

— Хайде, изпей го.

— Трио. Аз да съм задна-майка. Ще ми е за първи път, не зная дали съм ти споменавал.

— Ти си млад.

— Вярно е.

— Миксолидийско?

— Лидийско. Серпент като заден баща.

Тя сведе замислено очи.

— Диез? — изпя тя.

— Да.

Неговото предложение бе Диез Лидийско Трио, един от най-разпространените от двайсет и деветте начина. Двамата с Валия щяха предно да създадат полуоплодено яйце. След като Чироко Джоунс го активира, то ще бъде имплантирано в Роки и ще се дооплоди от Серпент.

Той виждаше как Валия премисля нещата. Генетиката бе инстинктивна за Титанидите, така както бе неразгадаема за хората. Убеден бе, че тя не ще открие пукнатини в предложението му, нищо че съвместното участие на Валия и Серпент в начинанието можеше да прозвучи като кръвосмешение на човеците. Но при Титанидите то бе генетичен проблем само в частни, редки случаи, а от гледна точка на морала проблем не съществуваше.

— Това е добра връзка — накрая пропя тя. — Ще е потребно известно размишление.

— Желанието на мойта лейди е закон.

— Не в наше име, сър — започна тя, после рязко смени стила. — По дяволите, Роки, и аз започвам да те обичам, ти си страхотен приятел, но времената са кофти.

— Знам, Валия. Светът върви към лошо.

— Чудя се дали е редно да правим деца в свят като този.

— А по времето на твоята собствена задна-майка не се ли водеше война с Ангелите?

Тя кимна и избърса една сълза. Усмихна се леко пресилено.

— Прав си. И на Серпент ще му хареса. Говорил ли си с него?

— С никой, освен с теб.

— Тогава, моля те, скътай това предложение в сърцето си докато светът се завърти още хиляда пъти. Тогава ще получиш моя отговор.

Те се целунаха и в същия миг чуха тропот на копита. Серпент се появи от джунглата в шеметен галоп и се насочи към тях през изораното поле, като вдигаше страхотна пушилка.

— Смятах, че вие двамата орете! — изпя той. — И глождеше ме чувство за вина, че вкъщи си стоя и манджи готвя, а вие тук се бъхтите като добитък, докато моето едничко бреме е онова чудовищно детище. А бързал съм насам единствено за да открия, че вие…

Той замълча, заора и с четирите си копита, замръзна на място в продължение на две дълги секунди. Сетне се изправи на задните си крака, извъртя се и се втурна обратно натам, откъдето бе дошъл.

— Зомбита! — изкрещя той на английски, но Роки и Валия вече също ги бяха надушили и го следваха по петите.

 

— Спасяваш дете и какво получаваш взамяна? — запита се Конъл. Впери поглед в Адам, който се бе олигавил. — Ставаш бавачка, това е.

Той се прозя и се намести по-дълбоко във фотьойла. Бяха в ъгловата стая на първия етаж в Таксидо Джанкшън, в стаята с много прозорци и прекрасен изглед към водопада. Нова беше някъде горе, правеше нещо, което за момент се размириса особено. Каквото и да бе то, караше я да хвърчи. Преди това бе обикаляла къщата като шпионин. Но повече от час се спотайваше.

— И то достатъчно добра, за да дандурка малкото й братче — каза той на Адам. Детето го погледна сериозно и му подхвърли едно титанидско яйце.

В действителност на Конъл не му пукаше. Твърде бе доволен блажено да се изтяга.

Сладурче. Не е ревльо. Хубаво и ячко дете. След някоя и друга година може да се хване с бодибилдинг. Има подходяща конструкция. Един вид Конъл беше горд, че Робин му има достатъчно доверие, за да му остави бебето.

Адам седеше насред стаята с няколко играчки, които щастливо разхвърляше, за да пълзи и да ги търси. Любима му беше торбата с титанидски яйца — кръгли, големи колкото топки за голф, шарени. При цялото си желание не успяваше да ги напъха в устата си, но това не му пречеше да опитва, а те не се и чупеха. Единственият им недостатък бе, че гледаха да се изтърколят под мебелите, затова Конъл бе издигнал около Адам ограда от възглавници с ширина четири метра. Така че бебчо доволен и щастлив щрапукаше насам-натам, голичък, почти без да пада.

Конъл видя как Адам се закова на място и се изпишка. Засмя се, а Адам несръчно се обърна и също започна да се смее.

— Ма! — изпищя Адам. — Тий-Ний! Ма!

— Пи-пий — каза му Конъл, като се изправи. — Трябва да научиш това, хлапе. Кажи „имам пиш“.

Адам се засмя още по-силно и заклати глава.

Конъл домъкна една кърпа от банята и попи локвата. Беше досадно, но какво можеше да се очаква? И беше по-добро от пелените.

Намести се пак във фотьойла, а мислите му отново литнаха другаде, не за първи път, към Нова. Най-вероятно тя спи там горе. Що за дяволски проблем бе тя? Дяволска работа. Какво можеше да направи? Откъде да започне?

Нищо добро не му идваше наум. Отначало смяташе, че тя мрази всичко живо поравно. После стигна до извода, че той заема специално място в сърцето й: малко по-ниско от влечугите, педерастите и спирохетите. Определено трудна стартова позиция, но решителността винаги бе спадала към силните страни на Конъл.

За нещастие обаче не можеше да се каже същото за въображението му. Както и за проницателността. И двете куцаха. Според думите на Чироко той притежаваше достойна за възхищение прямота, която обаче е започнала да му става лош навик.

Така че когато пак се отплесна да мисли за Нова, той зацикли във все същия затворен кръг. Осъзнаваше, че е смешно, че трябва чудо да стане, за да го отпише тя от графата гнусен киликандзер, но фантазията му не отлепяше от все същите вариации на все същата тема. Винаги си представяше как първо става от фотьойла и тръгва нагоре по стълбите. После чука на нейната врата.

— Влез — ще каже тя. Той ще влезе, усмихнат победоносно.

— Просто се отбих да проверя дали имаш нужда от нещо, Нова — ще й обясни той.

След това — не бе съвсем сигурен относно детайлите — той ще приседне на леглото й и ще се наведе да я целуне, а устните й ще…

Нова изпищя.

Ужасен, смразяващ писък, изтръгнат от гърлото. Толкова дълбоко се бе унесъл във фантазиите си, че за миг понечи да се извини, и чак след това кръвта му изстина, защото внезапно осъзна, че писъкът е реален.

Краката му едва се докосваха до стъпалата, скочи на първото, на деветото, на последното, за да се озове насред пътя до стаята й.