Метаданни
Данни
- Серия
- Гея (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Demon, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елка Георгиева, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ДЕМОН. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.17. Роман. Превод: [от англ.] Елка ГЕОРГИЕВА [Demon / John VARLEY]. Формат: 20 см. Страници: 343. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-8340-19-4.
История
- —Корекция
- —Оправяне на кавички (Мандор)
- —Добавяне
ОСЕМ
Робин мърмори почти цял рот.
Крис го беше очаквал и не му пукаше. Малката вещица се бе издигнала високо на вълните на подмладяването. Част от него бе на химична основа, резултат от мистичните съединения, които продължаваха да изпълват кръвта й, нахлувайки във всяка клетка, и там извършваха своите промени. Част от него беше психологическа и напълно разбираема. Робин изглеждаше пет години по-млада, но се чувстваше по-добре от всякога през последните десет. В резултат се получаваше нещо като атака на амфетамини, нещо като маниакално-депресивна психоза. Височините бяха като Хималаите, и почти непоносими, низините бяха стръмни, ала състрадателно кратки. Крис чудесно си спомняше тези моменти.
Що се отнася до него, този процес вече не му действаше така ободряващо. След посещенията на фонтана се чувстваше добре като преди, но това не траеше дълго и след няколко рота го заместваше болката. Тя започваше по продължение на гръбнака му и от слепоочията. Както и да е — това бе просто една нарастваща болка.
Робин изпя голяма част от житейската си история, неспособна да седне, крачеща из петоъгълната стая, която той бе съградил и облицовал с картини-спомени за нея. А Крис просто седеше на масата, кимаше на подходящи места и отронваше неангажиращи забележки, когато това бе учтиво, съзерцавайки единствената свещ пред себе си.
Накрая тя миряса. Придърпа високия стол срещу него и се облакъти на дървения плот, втренчила очи, по-ярки от пламъка, в свещта. Постепенно дишането й се успокои и тя отмести поглед от свещта към Крис.
Сякаш го забелязваше за първи път. Опита се на няколко пъти да заговори, най-накрая успя.
— Съжалявам — промълви тя.
— Недей. Общуването с един толкова жизнен човек действа освежително. А тъй като обикновено имаш склонност към премълчаване, това ми спести куп въпроси.
— Велика Майко, Сигурно съм дрънкала глупости, нали? Като че ли не можех да се спра, трябваше да ти кажа…
— Зная, зная.
— Крис, това е чудо! — Погледна ръката си и блестящата върху нея татиуровка. За стотен път я потърка, невярваща, а на лицето и се изписа лек страх, че може да се изтрие.
Крис се пресегна към дебелата свещ, меланхолично застърга восъка в основата й и загледа стичащите се горещи капки.
— Чудесно е — съгласи се той. — Това е едно от малкото места, до които Гея няма достъп. Когато ходиш там, разбираш, че преди много време това тук трябва да е било дяволски хубаво място.
Робин вдигна глава и се вгледа в него. Той сведе очи.
— Добре. Ти ме повика, за да обсъдим нещо. Спомена за някакво предложение. Какво е то?
Той пак се втренчи навъсено в свещта. Знаеше, че Робин цени прямотата и ще бъде невнимателна, ако усети, че се колебае, но не можеше да събере сили да го изрече.
— Какви са плановете ти, Робин?
— Моля?
— Къде ще останеш? Какво ще правиш?
Тя го зяпна стреснато, после огледа шантавата стая.
— Боя се, че не знам. Този мъж, Конъл, каза, че можем да поостанем при теб, така че…
— Няма проблеми, Робин. Домът ми принадлежи на всичките ми приятели. Ще се радвам, ако стане и твой. Завинаги.
Тя му хвърли благодарен, но и леко подозрителен поглед.
— Благодаря ти, Крис. Няма да е зле да поживеем тук и да видим какви са възможностите.
Той въздъхна и очите им се срещнаха.
— Ще те попитам направо. Помисли, преди да ми отговориш. И бъди честна.
— Добре. Слушам.
— Искам Адам.
Лицето й замръзна. Дълго време върху него не трепна нито един мускул.
— Какво изпитваш в този момент? — попита Крис.
— Гняв — отвърна тя.
— А преди малко?
— Радост — каза Робин и стана.
Отиде при медното си изображение на стената и го помилва. После отново погледна Крис.
— Според теб лоша майка ли съм?
— Не съм те виждал отдавна. Не знам. Но виждам, че за Нова си добра.
— Мислиш ли, че съм добра и за Адам?
— Според мен се опитваш.
Тя се върна отново при масата и седна на стола. Скръсти ръце и се вгледа в Крис.
— Ти си добър, но не си идеален. Казах ти, че едва не го убих, когато се роди. Може би ще ти е трудно да разбереш. Ако го бях убила… Нямаше да се чувствам като убиец. Това щеше да е правилната постъпка. Позволих му да живее и претърпях пълен крах… Моля те да ми повярваш, че нищо и никой не повлия върху моето решение.
— Вярвам ти. Мнението на околните никога не е било особено важно за теб.
Тя се усмихна и за миг отново изглеждаше на деветнайсет.
— Благодаря ти. За момент тяхното мнение беше много важно. Но когато той се появи на бял свят, аз се вгледах в себе си. И все още продължавам.
— Обичаш ли го?
— Не. Много съм привързана. Бих умряла, за да го защитя. Чувствата ми към него… Крис, думата „двойственост“ просто не може да ги изрази. Май наистина го обичам. — Тя отново въздъхна. — Вече се разбираме с Адам и се надявам, че ще бъда добра майка.
— Не се и съмнявам.
Робин отново се намръщи и прокара ръка през косата си.
— Тогава защо ти е Адам? — попита тя.
— Във всеки случай не за да го спася, защото не съм допускал, че той има нужда от това. — Лицето му за момент помръкна. — Ще призная, че се притеснявам от Нова.
— Тя самата едва не го уби.
— Това не ме учудва. Твърде прилича на теб от едно време.
— Аз бях по-лукава. За разлика от нея, аз щях да успея да го убия. А тя не успя защото всъщност не искаше да го убива. Направи го така, че да я хвана. Така тя изразяваше болката си и искаше да види дали наистина ще я спра.
— Мислиш ли, че сега тя не е заплаха за него?
— Напълно. Тя даде дума. А ти си спомняш какво беше за мен клетвата, нали? Е, аз бях определено по-безцветна в сравнение с нея. — Тя се пресегна към свещта в средата на масата и я отмести настрана. — Може би все пак ще ми кажеш защо го искаш.
— Защото съм му баща. — Пое си дълбоко въздух. — Правя го поради невежество. Не знам как изглежда едно семейство на Ковън. Как ли стоят нещата щом няма мъже? Жените ли се? Имат ли децата по двама родители?
Робин се позамисли и на лицето й се изписа гримаса.
— Говорих навремето с Габи за тия неща и тя ми разказа за хетеросексуалните обичаи. Накрая реших, че между двете системи няма особена разлика. Процентното ви съотношение на двойките, ергените и кръшкачите е горе-долу същото като при нас.
— Ами разведените родители, които отглеждат сами децата си? — каза Крис. — Ръстът на разводите там, където аз израснах, беше невероятен. Но аз говоря за моето отглеждане, моите чувства на… Както и да е, според мен бащата е отговорен пред своите деца.
— А какво ще кажеш за Нова? Тя също е твоя.
— Боях се, че ще ме попиташ за това. Тя вече не е дете. Но все още е част от мен и ще намерим общ език.
Робин се засмя.
— Май прискърца със зъби — каза тя. — Затова се чудя дали сам си вярваш.
— Няма да е лесно, признавам.
— Не се притеснявай. Нова има качества, но лесното харесване не е едно от тях. Но както и да е… Да си минем на въпроса: защо искаш Адам? Само защото си му баща?
Крис разпери ръце на масата и ги погледна — големи, загрубели от работа и безплодни.
— Не зная дали ще мога. — Усети, че едвам сдържа сълзите си. — Притеснен съм… Аз… глождят ме съмнения. — Той посочи ушите си, полускрити от косата. Бяха дълги и остри. — Променям се. Исках го и преди, и сега… поне така мисля. Малко е късно за връщане назад. Аз и Валия… о, господи, не мога да говоря за това. Все още не.
Закри лице и заплака. Май нямаше начин да й обясни.
Не знаеше колко дълго е плакал. Когато я погледна отново, тя леко му се усмихна, по-скоро окуражително. Крис избърса сълзите си.
— Чувствам се измамен. Имам Серпент и го обичам силно. Обичам Титанидите. И аз самият един ден ще се превърна в Титанида.
— Кога?
— Това е част от моите съмнения. Процесът е мистериозен. Трае дълго и започва да става болезнен. Смятам, че сега мога да спра и завинаги да остана нещо средно между човек и Титанида. Виж, Робин, Титанидите не са хора. Хем приличат, хем са различни, но не са човеци. Деветдесет и девет процента от мен искат промяната. Но оставащият един процент се бои до смърт да престане да бъде човек.
— Значи ти си този, който се откъсва.
— Мисля, че това обобщава нещата.
— Адам е твоята връзка с човешкото.
— Да. И аз съм негов баща, независимо колко заобиколно е станало това.
Тя се изправи и пак отиде до стената. Крис взе свещта и я последва. Робин нежно докосна изчуканата мед.
— Харесва ми.
— Благодаря ти.
— Отначало си мислех, че няма да ми хареса. — Тя погали очертанията на медната Робин, местейки пръсти по издутия корем. Обърна се към Крис.
— Защо си ме изобразил бременна?
— Не зная. Беше несъзнателно решение.
— Ти си оставил… — Тя сложи длан на собствената си утроба, там, където преди бе ужасяващата татуировка, чудовището, предизвикателните и отчайващи драсканици на едно гордо дете. Фонтанът ги бе измил от плътта й. Сякаш никога не са съществували.
— Вземи го тогава — каза тя.
За момент Крис не повярва на ушите си.
— Благодаря ти.
— Май не си очаквал, че ще ме убедиш.
— Не. Защо промени решението си?
Тя направи лека гримаса.
— Забравил си много неща за мен. Реших само секунда след като ме попита. После бях длъжна да чуя твоите обяснения, за да разбера дали само не търся лесен начин за измъкване.
Крис бе толкова въодушевен, че я вдигна и я целуна, а тя се засмя и се престори, че го отблъсква.
Още се смееха, когато до слуха им достигна писък. Той прониза съзнанието на Крис, за да задейства у него някакви рефлекторни механизми. И Крис хукна към вратата още преди да е разбрал кой пищи.