Агата Кристи
Загадъчният мистър Куин (11)

I

Мистър Сатъртуейт беше в операта и седеше сам в голямата си ложа на първи балкон. Отвън на вратата имаше картичка, на която беше отпечатано името му. Ценител и познавач на всички изкуства, мистър Сатъртуейт имаше особена слабост към хубавата музика и беше редовен посетител на Ковънт Гардън, като си запазваше ложа за всеки вторник и петък през целия сезон.

Но не се случваше често да седи в нея сам. Беше общителен дребен джентълмен и обичаше да пълни ложата си с елита на висшето общество, към което принадлежеше, както и с аристокрацията на артистичния свят, сред която също се чувстваше като у дома си. Но тази вечер беше сам, тъй като една графиня го беше разочаровала. Графинята беше не само красива светска дама, но и добра майка. Децата й бяха нападнати от онази разпространена, но винаги тревожеща болест — дребната шарка, и графинята си остана вкъщи, спорейки през сълзи с медицинските сестри с изрядно колосани одежди. Съпругът и, който й беше осигурил гореспоменатите деца и титлата, но който, извън това, беше пълна нула, не беше пропуснал шанса да се измъкне. Нищо не го отегчаваше повече от музиката.

Така че мистър Сатъртуейт седеше сам. Тази вечер програмата включваше „Cavalleria rusticana“ и „Pagliacci“. Тъй като първата никога не му беше допадала, той пристигна точно преди падането на завесата, по време на смъртната агония на Сантуца, и имаше достатъчно време, за да огледа залата с изпитателен поглед, преди всички да са излезли, заети с посещения или битки за кафе и лимонада. Мистър Сатъртуейт нагласи театралния си бинокъл, огледа още веднъж залата, набеляза си целта и тръгна към нея с добре очертан план за действия. План, чието изпълнение не започна, тъй като точно пред ложата си се сблъска с висок мургав мъж. Позна го и приятна тръпка на вълнение премина през тялото му.

— Мистър Куин! — възкликна мистър Сатъртуейт и сграбчи приятеля си за ръката, като че ли се страхуваше, че всеки момент може да се изпари във въздуха. — Отвличам ви в моята ложа — заяви решително мистър Сатъртуейт. — Нали не сте с компания?

— Не, седя сам в партера — отговори усмихнат мистър Куин.

— Е, тогава всичко е уредено — въздъхна облекчено мистър Сатъртуейт.

На някой страничен наблюдател той би се сторил почти комичен.

— Много мило от ваша страна — откликна мистър Куин.

— О, няма нищо. За мен е удоволствие. Не знаех, че обичате музика…

— Имам специални причини да харесвам „Pagliacci“.

— О! Разбира се — избъбри мистър Сатъртуейт и кимна разбиращо, макар че, ако трябваше, би се затруднил да обясни точно защо е използвал този израз. — Разбира се, напълно естествено.

Върнаха се в ложата при първия звънец и, подпрени на парапета, загледаха завръщащата се в партера публика.

— Ето една прекрасна глава — забеляза внезапно мистър Сатъртуейт.

Той посочи с бинокъла си точно под тях, в средата на партера. Там седеше момиче, чието лице не се виждаше, а само косата й сякаш от чисто злато, която прилягаше като шапка и откриваше бяла шия.

— Гръцка глава — отбеляза с възхищение мистър Сатъртуейт. — Истинска антична хубост. — Той въздъхна щастливо. — Удивително е, като се замисли човек, колко малко хора имат коса, която наистина им приляга. Днешните прически правят това още по-очевидно.

— Колко сте наблюдателен — отвърна мистър Куин.

— Виждам много неща — призна мистър Сатъртуейт. — Наистина ги виждам. Например, забелязах тази глава веднага. Непременно трябва да видим лицето й. Но то няма да подхожда, сигурен съм. Шансът е едно на хиляда.

Едва изрече тези думи и светлините потрепнаха и угаснаха. Чу се рязкото почукване на диригентската палка и операта започна. Тази вечер пееше някакъв нов тенор, наричан втори Карузо. Вестниците го определяха ту като югославянин или като чех, албанец, унгарец или българин, проявявайки удивително безразличие. Беше изнесъл невероятен концерт в Албърт Хол — програма от народни песни от родните му планини, със специално настроен оркестър. Песните бяха в странни полутонове и поназнайващите ги обявяваха за „изумителни и прекрасни“. Истинските музиканти бяха резервирани, съзнавайки, че човек трябва да има специално обучен и настроен слух, преди да си позволи каквато и да било оценка. Беше голямо облекчение за доста хора да установят тази вечер, че йоашбим можеше да пее на нормален италиански с всички обичайни ридания и трептения на гласа.

След първото действие завесата се спусна при бурни аплодисменти. Мистър Сатъртуейт се обърна към мистър Куин. Той осъзна, че последният очакваше от него някаква оценка и леко се поизпъчи. Нали все пак той беше познавач. Като критик беше почти непогрешим.

Много бавно кимна с глава и каза:

— Това се казва глас.

— Така ли мислите?

— Чудесен е. Като на Карузо. Хората може и да не го оценят веднага, тъй като техниката му не е достигнала съвършенство. Все още има остри ръбове, липса на увереност във взимането на височините. Но има глас, при това прекрасен.

— Бях на концерта в Албърт Хол — обади се мистър Куин.

— Така ли? Аз не можах да отида.

— Предизвика фурор с „Песента на овчаря“.

— Четох за това — отвърна мистър Сатъртуейт. — Припевът всеки път завършва с висок тон — нещо като вик. Нота, намираща се точно между „ла“ и „си бемол“. Много странно.

Йоашбим получи три биса, усмихваше се и се кланяше. Лампите отново светнаха и хората започнаха да се изнизват навън. Мистър Сатъртуейт се наведе над парапета, за да разгледа момичето със златистата коса. Тя стана, оправи шала си и се обърна.

Мистър Сатъртуейт затаи дъх. Знаеше, че такива лица остават в историята.

Момичето тръгна към изхода. Придружителят й — млад мъж, вървеше до нея. Мистър Сатъртуейт забеляза как я гледаха всички мъже наоколо — не можеха да свалят поглед.

„Каква красота! — каза си мистър Сатъртуейт. — Точно това е. Не чар, не привлекателност, не магнетизъм — никое от нещата, за които говорим така лекомислено — просто чиста красота. Формата на лицето, линията на веждите, извивката на брадичката.“ Той тихо изрецитира: „Лицето, заради което отплаваха хиляда кораба“. И за пръв път осъзна значението на тези думи.

Хвърли поглед към мистър Куин, който го наблюдаваше съучастнически и мистър Сатъртуейт не почувства нужда да изрази мислите си с думи.

— Винаги съм се питал — рече той — какви са всъщност жените от този род.

— Какво имате предвид?

— Хубавата Елена, Клеопатра, Мери Стюърт.

Мистър Куин кимна замислено.

— Ако излезем — предложи той, — може… да разберем.

Излязоха заедно и търсенето им се увенча с успех. Двойката, която искаха да видят, седеше във фоайето на полуетажа. За пръв път мистър Сатъртуейт забеляза придружителя на момичето — мургав млад мъж, не красив, но с някакво пламенно, неспокойно излъчване. Лицето му бе сякаш изсечено — изпъкнали скули, силна, леко изкривена челюст, дълбоко хлътнали очи, които бяха странно светли под сключените вежди.

„Интересно лице — помисли си мистър Сатъртуейт. — Изразително лице. В него има нещо.“

Младият мъж беше се навел напред и говореше със сериозен вид. Момичето го слушаше. Нито един от тях не беше от света на мистър Сатъртуейт. Реши, че са от категорията на любителите. Момичето носеше доста безформена дреха от евтина зелена коприна. Обувките й бяха от зацапан бял сатен. Младият мъж носеше вечерен костюм, в който като че ли не се чувстваше много удобно.

Двамата мъже минаха покрай тях няколко пъти. Четвъртия път видяха, че към двойката се е присъединил трети човек — светлокос млад мъж с вид на чиновник. С идването му във въздуха се появи напрежение. Новодошлият си играеше с вратовръзката си и изглеждаше нервен. Красивото лице на момичето, обърнато към него бе сериозно, а придружителят й се мръщеше гневно.

— Банална история — отбеляза тихо мистър Куин, докато минаваха.

— Да — въздъхна мистър Сатъртуейт. — Предполагам, че е неизбежно. Битка на две кучета за кокал. Винаги е било така и винаги ще бъде. И все пак на човек му се иска да е по-различно. Красотата… — Той спря. За мистър Сатъртуейт красотата означаваше нещо вълшебно. Трудно му беше да говори за нея. Погледна мистър Куин, който кимна с разбиране.

Върнаха се на местата си за второто действие.

Към края на представлението мистър Сатъртуейт се обърна нетърпеливо към приятеля си.

— Нощта е влажна. Колата ми е тук. Позволете ми да ви откарам… ъъъ… донякъде.

Последната дума беше израз на деликатността на мистър Сатъртуейт. „Да ви закарам вкъщи“ можеше да прозвучи като любопитство. Мистър Куин винаги беше толкова потаен. Странно колко малко знаеше за него.

— Но може би — продължи той, — вас също ви чака кола?

— Не — отвърна мистър Куин. — Не съм с кола.

— Тогава…

Но мистър Куин поклати глава.

— Много сте любезен — отвърна той, — но предпочитам да вървя по пътя си. Освен това — продължи той със странна усмивка, — ако нещо се… случи, ваш ред е да излезете на сцената. Лека нощ, и благодаря. Още веднъж гледахме драмата заедно.

Тръгна си толкова бързо, че мистър Сатъртуейт нямаше време да протестира, но беше изпълнен с леко чувство на неудобство, трептящо в съзнанието му. Каква драма имаше предвид мистър Куин? „Pagliacci“ или нещо друго?

Мастърс, шофьорът на мистър Сатъртуейт, имаше навика да го чака в някоя странична уличка. Господарят му не обичаше дългото чакане, докато другите коли минат по реда си пред операта. Сега, както и друг път, той бързо зави зад ъгъла, където знаеше, че ще намери очакващия го Мастърс. Точно пред него вървеше една двойка и когато ги позна, към тях се присъедини друг мъж.

Всичко се разви за минута. Гласът на мъжа се издигна гневно. Гласът на другия мъж му отвърна с болка и възмущение. Последва схватката. Удари, разярено дишане, още удари, полицейска униформа, появила се величествено от нейде… и в следващия миг мистър Сатъртуейт застана до момичето, което се беше подпряло на стената.

— Извинете ме — обърна се той към нея. — Не бива да оставате тук.

Хвана я за лакътя и бързо я поведе по улицата. Момичето погледна назад.

— Не трябва ли да… — започна несигурно тя.

Мистър Сатъртуейт поклати глава.

— Много ще е неприятно за вас да се замесвате. Сигурно ще ви помолят да отидете в полицията заедно с тях. Сигурен съм, че никой от вашите… приятели не би желал това. — Той спря. — Това е колата ми. Ще ми достави голямо удоволствие, ако ми позволите да ви закарам до дома ви.

Момичето го погледна изпитателно. Порядъчността, която мистър Сатъртуейт излъчваше й направи положително впечатление. Наведе глава.

— Благодаря — каза тя и се качи в колата, докато Мастърс държеше вратата отворена.

В отговор на въпроса на мистър Сатъртуейт тя даде някакъв адрес в Челси и той се качи до нея.

Момичето беше разстроено и не му се говореше, а мистър Сатъртуейт беше твърде тактичен, за да се намесва в мислите й. Но след малко тя се обърна към него и сама го заговори.

— Не може ли хората да не се държат така глупаво — каза тя раздразнено.

— Много неприятно — съгласи се мистър Сатъртуейт.

Тактичното му държание я успокои и тя продължи, като че ли чувстваше нужда да се довери на някого.

— Да не си помислите… Всъщност, ето какво се случи. Мистър Ийстни и аз сме приятели от дълго време — откакто съм в Лондон. Полага големи грижи за гласа ми, осигури ми някои много полезни запознанства и изобщо е безкрайно мил. Той е страстен меломан. Беше голям жест да ме покани на опера тази вечер. Сигурна съм, че направо се е разорил. Но ето че мистър Бърнс дойде и заговори с нас съвсем любезно, а Фил (мистър Ийстни) се вкисна. И от къде на къде. Нали живеем в свободна страна. Мистър Бърнс винаги е толкова приятен, винаги в добро настроение. После, тъкмо отивахме към метрото, той ни настигна и се присъедини към нас. Не беше казал и две думи, когато Филип се нахвърли върху него като луд. И… о, всичко това никак не ми харесва.

— Никак? — повтори тихо мистър Сатъртуейт.

Тя се изчерви, но много леко. В нея нямаше престорено кокетство. Естествено беше да изпитва някакво приятно вълнение при мисълта, че се бият за нея, такава е женската природа, но мистър Сатъртуейт почувства нейното притеснение и загриженост. И това се потвърди в следващия момент, когато тя несвързано отбеляза:

— Надявам се, че не го е наранил.

„Кой кого?“ — помисли си мистър Сатъртуейт, усмихвайки се в тъмнината.

Опирайки се на собственото си заключение той попита:

— Надявате се, че мистър… Ийстни не е наранил мистър Бърнс?

Тя кимна.

— Да, това имах предвид. Толкова е ужасно. Бих искала да разбера.

Колата спря.

— Имате ли телефон? — попита той.

— Да.

— Ако желаете, ще разбера точно какво се е случило и после ще ви телефонирам.

Лицето на момичето светна.

— О, би било много мило. Сигурен ли сте, че няма да ви притесни?

— Ни най-малко.

Тя му благодари отново и му даде телефонния си номер, като малко срамежливо добави:

— Казвам се Джилиън Уест.

Докато се носеше в нощта в изпълнение на обещанието си, странна усмивка изплува върху устните на мистър Сатъртуейт.

Помисли си: „Значи това било то… Формата на лицето, извивката на брадичката!“

Но удържа на думата си.