Леонид Ленч
Абитуриентката Тома и майка й (1)

I

След като завърши криво-ляво десети клас с тройка, след всички танци на абитуриентския бал с новия модерен „казакин“ и копринен панталон клош, след всичко това един ден Тома направи изявление пред родителите си, че нямала намерение да кандидатства в никакви институти, ами щяла да започне работа… в търговската мрежа!

— Алик Зиберов обеща да ме уреди, чичо му е някаква важна клечка в търговията, може да ме вреди в „Конфекцията“ или в „Галантерията“, а дори и в някой шапкарски магазин.

Изслушал въжделенията на щерка си, таткото съвсем объркано върна на масата току-що поднесената до устата чаша с чай и уплашено погледна майката.

Майката заразмахва ръце и се развика на Тома:

— Ти си завършила обикновена гимназия, а не търговски техникум! И през ум да не ти минава!

— Хубава работа! Значи, „и през ум да не ти минава“! Между другото, аз, така или иначе, съм вече зрял човек, а не някаква си табуретка, дето както ти скимне, така ще я сложиш!

— Да, ти си зрял човек — каза майка й с убийствена, както й се струваше, ирония, — но не си самостоятелен човек. Ти си длъжна да се съобразяваш с волята на родителите си, които са ти дали буквално всичко, от този панталон до средното образование включително… Всички кандидатстват някъде, всеки се стреми да се приобщи към някаква наука, защото без научна подготовка един зрял самостоятелен човек не може добре във всякакъв смисъл добре, чуваш ли, Томка! — да си уреди живота, а ти…

— А мен не ме бива за учение. Цели десет години ви го доказвах с бележките си!

Майката погледна бащата и от крясък премина към трагичен полушепот:

— Ти си баща! Защо мълчиш! Кажи й!

— Дъще! — смирено взе да мънка таткото. — Майка ти ти желае доброто. Сега времената са такива, че без диплома и в търговията не можеш да си пробиеш път.

— Че аз не възнамерявам да си пробивам път. Напълно ме задоволява високият пост продавачка.

— А от къде на къде изобщо си решила, че си способна да заемеш този висок пост?

— Първо, защото съм устата! — усмихната заяви Тома. — Мога да се оправя и с най-нахалния клиент. И второ, ако говорим сериозно, аз съм активна, динамична по натура и ми е необходимо работата, с която ще се занимавам, да бъде интересна, жива. А търговията е интересна работа. Аз не съм грубиянка, ще работя честно и почтено… Майко, не ме гледайте с такива страшни очи! Няма да продавам дини и сиропи по улиците, ами висококачествени артикули, включително и вносни, в магазин за луксозни стоки!…

Майка й скръбно плесна с ръце, а Тома, вече съвсем явно с цел да я дразни, додаде:

— Какво лошо има? Стоиш си зад щанда… или се разхождаш с елегантна престилчица, с прическа…

— Тъй, тъй! Като курдисана кукла… със задължителната усмивка.

— Че лошо ли е да се усмихваш? Особено ако клиентът не е някой дърт пръч, а симпатичен младеж. Естествено, ще се усмихвам! Имам обаятелна усмивка, всички ми го казват. Непрекъснато сред хора, непрекъснато в движение. Като на кино.

— Като на кино — поде майка й с все същата горчива скръб. — Твоята приятелка Нинка ще стане учен кинояд… тоест, киновед, тя си е подала вече документите. Виж, това е наистина като на кино! А ти!…

— Господи, намерила кого да ми дава за пример — Нинка. Най-умното момиче в класа, пълна отличничка.

— Баща й е прост шофьор, а твоят все пак е отговорен работник — заместник-директор на автобаза.

— Е, това, да речем, не е от значение! — обади се таткото, който изгаряше от желание час по-скоро да привършат този неприятен разговор и да пусне телевизора: всеки момент щеше да започне хокеят.

— Между другото, татко няма висше образование — сякаш мимоходом отбеляза Тома, — и въпреки това няма основания да се оплаква от живота си. А пък ти самата по собствено желание си зарязала твоя институт!

— Зарязала съм го! — отново се разкрещя майка й. — Защото бях идиотка, затова го зарязах — благодарение на баща ти. И какво съм сега? Вярна съпруга и добродетелна майка! А кому е нужно това. Ако не бях зарязала института, целият ми живот можеше да се обърне по-другояче.

— Да беше се засрамила от детето — да говориш такива неща! — измърмори таткото, а майката внезапно заплака с глас, виейки при високите ноти.

Тома стана от масата и тръгна към стаята си, но на вратата каза:

— И все пак ще стане моето!