Бранди Толър
Опората (46)

Глава четиридесет и пета
Паркър

Оставянето на Ники снощи сама в къщата беше дяволски трудно. Не бих могъл да кажа дали поразеното изражение на лицето й беше, защото се изненада да ме види след скандала ни, или беше тъжна, защото нямаше да остана. Каквото и да беше, струваше ми всичките ми сили да не я придърпам в ръцете си и да я целуна.

Днес започвах новата си работа в адвокатската фирма Мотли. За щастие първият ден бе доста лесен. Не бях спал от дни и липсата на почивка започваше да ми се отразява. Всичко, което бях направил, бе да разопаковам, да организирам кабинета си, да попълня документи и да се здрависам със стотина души, чиито имена вече бях забравил. Тази фирма бе много по-безгрижно място от това, в което работех в Ню Йорк. Появих се с ушит по мярка костюм, а половината от хората тук бяха по дънки. Бях зад бюрото си, подреждайки няколко папки в едно чекмедже, когато чух почукване.

— Значи ти си новият? — В кабинета ми пристъпи висок мъж с приятелска усмивка.

— Това трябва да съм аз — потвърдих аз, докато се изправях.

Заобиколих бюрото си и се здрависахме.

— Аз съм Майк Андерсън. Приятно ми е да се запознаем, Паркър.

— На мен също. Всички тук са много приветливи.

— Да, всички са доста естествени. Исках да дойда и да се представя, и да ти кажа, че ако имаш нужда от нещо, ще ми кажеш.

— Благодаря. Оценявам го.

Чу се още едно почукване на вратата ми и когато погледнах, видях атрактивна брюнетка с дръзки учителски очила да казва:

— Господин Хейс?

— Аз съм — отговорих.

Тя влезе, позата й изправена, изражението приятелско, държеше папка, бележник и писалка в едната си ръка. Бе облечена в бяла блуза, с недълбоко деколте, но показваше тялото й, а облеклото й завършваше с черна права пола и токчета.

— Аз съм Лиан. Асистентката Ви. — Тя протегна малката си ръка и се здрависахме. — Днес закъснях, защото имах ангажимент.

— Приятно ми е да се запознаем — казах с приветлива усмивка. — Но, моля те, наричай ме Паркър.

Тя се усмихна свенливо, но кимна веднъж. Погледът й се премести към Майк, чието приятелско държание се бе променило.

— Сега трябва да се връщам на работа. Беше ми приятно.

Докато той вървеше към вратата, отговорих:

— И на мен, Майк. Благодаря.

Лиан погледна назад и не проговори, докато не видя, че си е тръгнал. След това се обърна към мен с широка усмивка и попита:

— Как намираш Найтдейл?

— Израснал съм наблизо.

— О — отвърна тихо тя. — Аз също. Да не би да си се дипломирал в гимназия Найтдейл?

— Вероятно доста преди теб — засмях се аз и й посочих да седне, докато аз заемах моето място.

Тя присви очите си и изглеждаше унесена, докато заемаше мястото си.

— Да не си свързан с Мади Хейс?

Веждите ми се сбръчкаха и се ухилих:

— Да. Претендирам за това. — Засмях се. — Тя е малката ми сестра.

Лиан се усмихна.

— Тя беше година или две преди мен, но си я спомням.

— Ха — казах. — Малък свят.

— Да — съгласи се тя, а кафявите й очи се заключиха с моите, докато хапеше долната си устна. По дяволите. Дали това не означаваше нещо?

Прочиствайки гърлото си, отклоних поглед от нейния, нежелаейки да й дам грешна представа, или да я наведа на нея. Тя бе невероятно привлекателна, не можех да го отрека, но дори нямаше нужда да ми се напомня да бъда професионалист, тя не беше мой тип. Сега имах само един тип. Руса коса, сини очи, дяволски сложна. Ники Рийз. Това беше моят тип.

— Ще работим ли върху предварителния график?

Тя отвори папката, изваждайки няколко листа и плъзгайки ги през бюрото. След това отвори бележника и се приготви да започне работа, а аз въздъхнах облекчено. Може би бях прочел погрешно погледа й.

— И аз сметнах, че ще работим по графика. Искаш ли да ти взема кафе, преди да започнем?

— Не, но благодаря — отговорих, придърпвайки листовете към себе си, и разглеждайки ги.

Зъбните колела се върнаха на професионално ниво, позволявайки ми да дишам по-леко.

* * *

Не напуснах офиса, докато не мина седем, но отидох право у дома. Или, предполагам, че това бе домът на Ники. Независимо къде бяхме или какво се случваше между нас, щях да ходя да виждам Ники всеки ден. Имах нужда да я виждам всеки ден. Тъй като имах ключ не се налагаше да чукам. Знаех, че трябва, но докато тя не ми кажеше друго, щях да влизам направо.

Докато затварях вратата, чух Ники да стене от една от задните стаи.

— По дяволите, това е толкова по-добре. — Ушите ми се наостриха, докато аз замръзнах, очаквайки да чуя още. — Ох — изхленчи тя. — Не спирай.

Кръвта се оттече от лицето ми. На кого, по дяволите, говореше тя? Извих врата си от едната на другата страна, сърцето ми бумтеше, докато вървях към задната страна на къщата, а яростта бушуваше през мен. Мамка му, скъсахме едва преди три дни и тя вече чукаше друг мъж? И то докато е бременна с моето дете? О, мамка му, няма да стане.

Когато достигнах до голямата спалня, бутнах вратата да я отворя, готов да сритам, който е да е вътре с нея, и срещнах синия поглед на Ники и кафявия на Еди, и двата забити право в мен, и замръзнах. Ники лежеше настрани, а кракът й беше в скута на Еди.

— Паркър? — каза Еди. — Всичко наред ли е?

Премигнах няколко пъти, гневът ми се изгуби някъде в предните линии на съзнанието ми, все още опитващ се да разбере, че трябва да изчезне. Говори, глупако.

— Ъ… всичко наред ли е тук? — успях най-накрая да кажа.

— Да — въздъхна Еди, докато масажираше задната част на крака на Ники. — Ники получи крампа. Масажирам, за да отшуми.

— Крампа? — попитах аз.

— Усещането е, сякаш има твърдо топче за голф в прасеца. Адски боли — изстена Ники, докато Еди продължаваше да масажира крака й.

Можех да се справя с това. Исках да й го правя, да целуна главата й и да продължа от Еди, но не го направих.

— Мога ли да помогна?

— Донеси й чаша с вода — отговори Еди. — Дехидратацията причинява крампите.

— Тя е дехидратирана? — попитах аз, чувайки загрижеността в гласа си. — Бебето добре ли е?

— Да, Паркър — отговори меко Ники. — Днес просто бях заета. Оправих кабинета си и разопаковах целия ден, и не съм пила достатъчно вода.

— Твоят нов кабинет? — попитах аз, недоумявайки. Защо се нуждаеше от кабинет?

Тя не отговори на въпроса ми, издърпвайки крака си от скута на Еди.

— Благодаря, Еди. Чувствам се много по-добре — въздъхна тя.

— Винаги — каза Еди, ставайки от леглото. — По-добре да се връщам в къщата. Костюмарят приготвя вечеря. Направил е достатъчно и за теб, Паркър — добави тя.

— О… благодаря. Идвам след малко.

— Лека нощ, Ники — махна Еди.

— Лека нощ, Еди. Благодаря за помощта ти.

Еди излезе от спалнята и Ники се изправи, оправяйки покривката.

— Сигурна ли си, че си добре? — попитах аз.

Тя срещна погледа ми и се усмихна.

— Наистина, Паркър. И двамата сме добре. — Прокарах ръка през косата си, въздъхвайки дълбоко. И тя се закиска. — По-добрият въпрос е, ти дали си добре?

Скръствайки ръцете си, тя се приближи към края на леглото и се облегна на рамката.

Изсумтях.

— Да. Добре съм. Влязох в къщата и чух стоновете ти, и помислих…

По дяволите. Спрях себе си да не продължа. Вероятно нямаше да прозвучи добре да кажа, че съм помислил, че е била тук с друг мъж.

— Помислил си какво?

От начина, по който се усмихваше, мисля, че тя знаеше какво съм си помислил, но тя се наслаждаваше да ме кара да се чувствам неудобно.

— Не знам какво си помислих.

И двамата се взирахме един в друг, и аз трябваше да се боря с привличането. Това проклето привличане, което ме караше да искам да я придърпам в ръцете си, и да я любя. И тя не ме улесняваше. Беше облечена в йога клин и синя дълга блуза, русата й коса бе завързана на опашка на върха на главата. Жената притежаваше класическа красота. Преместих погледа си надолу по тялото й и забелязах, че коремът й изглеждаше малко по-голям, и не можех да се сдържа да не се усмихна. Все още се удивявах как това малко бебе растеше вътре в нея.

— Да ти приготвя ли вечеря? — попитах аз, срещайки погледа й отново. — Ще ми е приятно да чуя за този нов кабинет.

— Само, ако ми направиш онова пиле, което приготви първия път за мен. Жадувам за него.

Усмихвах се, отстъпвайки назад, за да може да мине покрай мен на излизане от спалнята.

— Ще ти сготвя всичко, което поискаш.

И не можех да спра да се усмихвам.

След като влязохме в кухнята, тя се настани на малката маса, докато аз изваждах съставките за ястието. Кухнята беше добре заредена, като се имаше предвид, че тя току-що се беше нанесла, и се почувствах гадно, че не й бях помогнал с нищо тук. Можех най-малкото да й предложа да й купя продукти.

— Е, ще ми кажеш ли за новия кабинет? — попитах я аз.

— Мисля, че това не е наистина кабинет, но не знам по какъв друг начин да го нарека — започна тя. — Ще започна да преподавам уроци по музика.

Погледнах към нея и се усмихнах.

— Това е страхотно — засиях аз и продължих с работата си.

— И ще стана треньор за конкурси по красота. Това няма да има много клиенти, но ще предложа уроци и по интернет.

Веждите ми се повдигнаха и се обърнах да я погледна.

— Ники… това е страхотно. — Погледът й се сведе и преглътна. — Какво не е наред? — попитах.

— Използвах доверителния фонд, за да го направя — призна тя и затворих очите си. Тя се чувстваше зле, защото мислеше, че ще ме вбеси.

Оставих всичко и отидох при нея, коленичих.

— Ники, тези пари са твои. Съжалявам, че се държах като… глупак заради това. Гордостта понякога ме прави на идиот.

Тя облиза устните си.

— Дядо ми беше много щедър. С остатъка от парите ще създам фонд за колеж и доверителен фонд за бебето.

Кимнах.

— Мисля, че това е страхотна идея.

Споделихме още един дълъг поглед и се зачудих дали тя искаше да ме целуне толкова силно, колкото аз исках да я целуна. Но когато стомахът й изкъркори, превключих и се изправих.

— Някой ме очаква да сготвя едно страхотно пилешко.

— Някои двама — проправи ме тя и потупа корема си. Движението ме зашемети. Тя се усмихваше, докато гледаше как малката й ръка потриваше малката издутина. Сърцето ми се изду при картината. За първи път тя изглеждаше щастлива заради бебето и се молех да е истина. Молех се, че тя може би започваше да се съвзема.

Поговорихме за кратко за първия ми ден на работа. Казах й за някои от другите адвокати и техните странности и се посмяхме. Тя описа оформлението на кабинета си и попита дали бих отишъл с нея в Райли, за да може да вземе пиано. Разбира се, че се съгласих.

След вечеря измихме съдовете заедно и въпреки че мразех тази мисъл, й пожелах приятна вечер.

Докато стояхме на вратата, тя се взря в гърдите ми.

— Благодаря за вечерята. Беше невероятна.

— Ако не си заета, ще ти сготвя утре.

— Би трябвало, аз да ти сготвя — заяви тя.

Изсумтях.

— Можеш ли да готвиш?

Тя ме удари в гърдите.

— Защо изсумтя? Трудно ли е за вярване?

Просто се взирах в нея неразбиращо, а тя отново ме плесна по гърдите.

— Да. Добре. Не струвам в готвенето. Може би трябва да ме научиш, за да може детето ни да не умре от глад, господин Хейс.

Ноздрите ми пламнаха, когато желанието се удари през мен. Очите й бързо се стрелнаха към моите и отново встрани. Тя знаеше, че току-що дръпна спусъка, използвайки това име. Вдишах дълбоко, за да мога да успокоя мислите си.

— За щастие, и двамата ме имате, и никой от вас няма да гладува — ухилих се аз, опитвайки се да намаля напрежението, но то бързо спадна, докато тя се взираше в мен. Изражението й бе тъжно.

— Имаме ли те? — попита тя, а гласът й бе плах и пълен с несигурност. Неспособен да се сдържа, се протегнах към лицето й и пъхнах кичур руса коса зад ухото й. Боже, исках да я целуна. Исках да й покажа колко много означаваше за мен. Но Еди беше права. Ники трябваше да открие себе си, да повярва в себе си, преди да ме приеме и да ми позволи да я обичам по начина, по който заслужаваше.

— Независимо какво се случи, винаги ще бъда до двама ви.

Въпреки че обещанието бе искрено, знаех, че тя се надяваше на повече, най-малкото се надявах, че го иска. Устата й се изви леко и тя кимна.

— О — каза тя внезапно. — Почти забравих. Имам нещо за теб.

— Така ли?

Тя се втурна и изчезна по коридора, завръщайки се момент по-късно с малък увит пакет в ръката си.

— Това е за бюрото ти.

След като ми го подаде, аз го разопаковах и не можех да сдържа усмивката си. Беше рамка със снимката от ултразвука, която беше на хладилника в стария й апартамент.

— По дяволите, Ник… много ми харесва — казах й аз и преди да осъзная какво правя, се наведох и леко я целунах. Когато се отдръпнах, промърморих „благодаря ти“ и й пожелах отново лека нощ. Докато вървях към колата си, притиснах снимката плътно до гърдите си. Може би тя не се беше отказала от мен… от нас.