Бранди Толър
Опората (45)

Глава четиридесет и четвърта
Ники

Снощи Паркър не се върна в апартамента. Когато Еди се прибра каза, че е отседнал в хотел. Бях безмълвна. Очевидно беше, че ме избягва, затова резервирах незабавен полет за дома. След като се предполагаше, че ще пътуваме с колата му обратно в Северна Каролина, не бях планирала обратен полет. Този билет в последната минута ми струваше доста пари, но трябваше да се махна оттам.

Когато се прибрах, открих, че Джоуи беше приключил с боядисването, и дори беше изчистил всички валяци, стълби и кофи. Къщата изглеждаше невероятно. Не можех да спра да се възхищавам.

Докато влизах във всекидневната от задната спалня, страните ме боляха от голямата усмивка и почти се напишках, когато завих покрай ъгъла, и намерих там Джоуи.

— Мамка му — възкликнах аз, докато притисках стомаха си. — Изплаши ме!

— Съжалявам — закиска се той. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Това е къщата ми — посочих аз.

— Знам това, умнице — засмя се той. — Не се предполагаше да се върнете до неделя.

— Ъм… — започнах да говоря, несигурна как да обясня какво се случи в Ню Йорк. — С Паркър вече не сме заедно.

Джоуи навъси вежди, погледът му би могъл да бъде или разочарован, или объркан.

— По дяволите — въздъхна той, докато махаше бейзболната си шапка, и прокара ръка през рошавата си коса. — Добре ли си?

— Ъмм… — Отново бях несигурна как да отговоря на въпроса му. — Вината е моя — най-накрая признах. — Имах лош… за известно време мислих по лош начин, но се опитвам да го преодолея.

Джоуи кимна веднъж и направи три големи крачки към мен, преди да ме придърпа в ръцете си и да се прегърна силно.

— До теб съм, Ники.

Отказах да се разплача, дори и очите да ми се бяха навлажнили.

Шибаният Джоуи.

— Благодаря ти, Джоуи. Това означава много. — Той ме пусна и докато отстъпваше, веднага изтрих очите си. — И ти благодаря за всичко това — казах аз, докато показвах с ръка наоколо. — Наистина оценявам всичко, което си направил за мен.

— За това са приятелите — отговори той. — Трябва да се върна в конюшните. Ще се справиш ли?

— Да — отговорих с усмивка, а гласът ми бе накъсан от чувствата.

Той отвори вратата да излезе, но спря и се обърна:

— Ник… той е добър мъж. Надявам се знаеш, че заслужаваш това.

С тези думи той излезе и затвори вратата. Може би в точно този момент да не бях съгласна с него, но щях да поработя върху това. Знаех, че вероятно Паркър щеше да се прибере у дома, и да оправим нещата. Той винаги ми прощаваше, когато стигнех твърде далеч, и щеше да го направи и този път. И този път, аз нямаше да объркам нещата. Този път, нямаше отново да го загубя. Знаех, че той имаше нужда от време. Бях прекалено много, за да ме приеме. Исках Паркър Хейс да бъде мой. И щях да поправя това, което бях разрушила толкова много. Щях да поправя себе си. Заради мен. Заради него.

Заради детето ни.

* * *

На следващия ден Джоуи и Дирк ми помогнаха да внесем всички мебели в къщата и започнах да разопаковам кутиите с посуда и други малки украшения. Беше около шест вечерта и бях пред гардероба си — моя много малък гардероб — опитвайки се да реша къде, по дяволите, щях да сложа роклите си от конкурси, когато чух предната врата да се отваря и затваря. Изчаках за момент, ослушвайки се да разбера, дали този, който отвори входната врата, ще се представи, но нищо не се чу. Спокойно си проправих път надолу по коридора и спрях на вратата на кухнята.

При вида му сърцето ми започна да бие учестено. Беше облечен в дънки и тениска, гъстата му коса бе разрошена. Дори и раздърпан изглеждаше невероятно.

— Здрасти — каза той, преди да преглътне силно, а адамовата му ябълка се раздвижи, когато го направи.

Гърлото ми се стегна. Исках да се извиня. Исках да го умолявам да ми прости, но той започна отново да говори:

— Виждам, че си пренесла всичко, а?

Премигвайки няколко пъти, се опитах да се съсредоточа.

— Ъм, да. Джоуи и Дирк днес ми помогнаха. — Устните му се присвиха при думите ми, но не каза нищо. — Сега ли пристигаш?

Той се приближи до плота и се облегна на него, скръствайки ръце. Нещо в него чувствах изключено — дистанцирано. Стомахът ми се стегна от дълбок ужас.

— Шофирах през нощта.

Погледнах към вратата на всекидневната, търсейки багажа му, но не видях нищо.

— Къде са нещата ти? — попитах.

— За сега ще остана при Еди и Джон. Докато… — Той поклати глава. — … докато не реша какво да правя.

Сърцето ми падна в дупката в стомаха ми. Не това бях очаквала да чуя.

Устата ми се отвори, докато се взирах в него, зашеметена. Той не се връщаше при мен.

Бях го съсипала.

Бях съсипала нас.

Мамка му.

— Знам, че миналата нощ… — той замълча, сякаш не беше сигурен как да каже на глас това, което искаше, и сърцето ми заби по-бързо. — Просто се надявам, че може да се справим заедно, дори и ако не сме заедно.

Взирах се в него неразбиращо, желаейки да кажа милион неща, но бях неспособна да възпроизведа думи. Тогава той се изправи, огледа стаята още веднъж.

— Мястото изглежда наистина хубаво — отбеляза той.

В този момент не ми пукаше за къщата.

— Ъм… — Закашлях се, опитвайки се да прочистя всички следи от чувства в гласа си. — Да, Джоуи е спасител.

Когато той ме погледна, челюстта му направи тик, а после той отклони погледа си. Имах чувството, че искаше да каже нещо, но се бореше с това. След това той пристъпи към мен и сърцето ми скочи от стомаха, и се качи в гърлото ми, докато надеждата разцъфваше в мен. Моля те, моля те, нека ме вземе в ръцете си и да ми каже, че всичко ще бъде наред — това, че не съм прецакала нещата отвъд непоправимото. Когато застана до мен, той се наведе и целуна челото ми.

Докато се отдръпваше, каза:

— Ако имаш нужда от нещо, не съм далеч, разбра ли?

Тогава сърцето ми отново пропадна в ямата в стомаха ми. Исках да се разплача.

Той дори не погледна към мен, когато прошепнах:

— Добре.

Без да каже и дума, той излезе и затвори вратата след себе си, оставайки ме боса и бременна в кухнята, на около две секунди от това да се разпадна.