Бранди Толър
Опората (30)

Глава двадесет и девета
Паркър

Когато се събудих, все още бе тъмно. Бях спал едва два часа, но можех да чуя Джон и Еди в кухнята, затова реших да стана и да ги поздравя, преди да излязат и да започнат с работата си за деня. С Ники бяхме легнали веднага, след като пристигнахме, и тя се бе свила настрани, а одеялата бяха около нея. Едно нещо, което научих? Тя свиваше одеяла. Тихо напуснах стаята и бавно тръгнах надолу по коридора. Точно да мина покрай вратата на кухнята и чух дълбок гърлен стон.

— Мамка му, скъпа — изстена Джон и стисна зъби, докато се взираше надолу към Еди, ръката му бе заровена в косата й, докато главата й се движеше назад и напред.

Мамка му, копеле!

Не трябваше да виждам това. По дяволите. Стиснах очите си и се препънах назад, опитвайки се да напусна кухнята, преди да са ме видели, но рамото ми се удари в рамката на вратата и се спънах, падайки силно по задник.

— Мамка му! — извиках.

Дори и в болката си се извъртях и надигнах, планирайки да изтичам надолу по коридора, за да спася всички ни, точно сега да се изправим един срещу друг, но кракът ми се изплъзна по килима и се приземих твърдо върху коляното си.

— По дяволите!

— Паркър! Какво става? — извика Ники, докато излизаше от спалнята с диви паникьосани очи, размахвайки пистолет. Какво, по дяволите?

— Свали това! — Изкрещя Еди, когато видя Ники, която замръзна, когато видя Еди, а погледът й се премести към мен въпросително.

— Мамка му! Всички да се успокоят — изръмжа Джон, докато минаваше покрай мен, все още вдигайки панталоните си и закопчавайки ги. Когато стигна до Ники хвана китката й и взе пистолета от нея.

— Очите ми! — извиках, потривайки и двете с юмруците си. — Това не може никога да бъде забравено.

— Ники току-що едва не те уби, а ти, мамка му, плачеш за това? — извика Джон, докато посочваше към кухнята, намеквайки за това, на което бях станал свидетел.

— Но това беше ти! — контрирах го аз. — И Еди! — Която не можех да погледна.

— Какво значение има? — попита Еди, звучейки по някакъв начин отбранително.

— Защото… — Заборих се за думите. Как можеше тя да не разбира, че тя беше… ами… тя?

— Паркър, мамка му, стегни се — изсумтя Джон.

— Какво, по дяволите, се е случило? — попита Ники, а очите й бяха разширени от объркване.

— Откъде, по дяволите, си взела пистолет? — намусих се аз, докато се изправях. Еди се опита да ми помогне, но използвах стената, повече или по-малко. В момента дори не можех да я погледна. Засмукването. Поклащащата се глава. Имах чувството, че току-що станах свидетел как малката ми сестра прави свирка на мъж. Това определено не ми се отрази добре.

— Какво? — попита Ники, сякаш въпросът ми бе нелеп. — Имам го за защита.

Джон насочи пистолета и дръпна предпазителя.

— Нямаш представа как се стреля. Можеше да ни убиеш — промърмори Джон, докато поклащаше главата си.

— Костюмар, всички са добре — каза Еди в опит да защити най-добрата си приятелка.

— Ти — Джон посочи Ники, — ще се научиш как да стреляш. Добре ще е да започнем от тези почивни дни.

— Знаеш как се стреля? — попитах глупаво.

Еди и Джон изсумтяха.

— Фермите за коне са равни на лисици и койоти. — Той погледна отново Ники. — Ако искаш да имаш този пистолет, трябва да знаеш как да го използваш.

— Добре — призна Ники. — Нямах намерение да изплаша всички. Просто чух виковете на Паркър и се паникьосах.

Джон премести погледа си към мен.

— Да, е… Паркър просто получи лек шок, това е всичко.

— Какво се случи? — попита Ники отново, скръствайки ръце.

— А-аз правех на Костюмаря… свирка в кухнята, когато Паркър се натъкна на нас — призна Еди. Все още не поглеждах към нея, но просто знаех, че страните й бяха порозовели от неудобство. По дяволите, лицето ми вероятно беше яркочервено.

— Боже, Еди — изсумтя Джон заради признанието й.

Очите на Ники се разшириха, докато устните й се извиха в широка усмивка.

— Духала си му в кухнята?

— Да — промърморих аз. — Правеше му.

— Паркър, съжалявам, че си видял това — каза Еди, но аз все още не можех да я погледна.

— Съжалявам, че ви прекъснах. Мисля, че сега трябва да се върна в леглото си — измънках аз, хванах ръката на Ники и накуцвайки на всяка стъпка, я поведох надолу към нашата временна стая. Имахме нужда от свое собствено място.

Докато минавах покрай Джон, той промърмори:

— Проклет смутител.

След като се озовахме отново в стаята, аз се отпуснах на леглото и покрих с ръце очите си.

— Искам да изгоря ретините си, за да изтрия картината.

Ники се засмя, докато заставаше отстрани на леглото.

— Горкият ти — подразни ме тя. — Трябва да си видял секси момиче да дава на секси момче свирка.

— Вероятно и ти би откачила.

Тя изсумтя.

— Нямаш представа до какво води това да живееш с тях или близо до тях. Улавяла съм ги да правят нещо палаво поне по веднъж на седмица.

— О, Боже.

— Мда.

— Ще имам белези за цял живот.

— Ще го преодолееш.

— Имаме нужда от свое място… веднага.

— Мисля, че съм намерила нещо. Този уикенд може да отидем да го видим.

— Добре — измърморих, докато отново разтрих очите си, опитвайки се да премахна картината на Еди на колене пред най-добрия ми приятел. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не мисля, че бих оцелял отново да стана свидетел на нещо подобно. Наистина го мисля. Никога няма да го забравя.

Ники се усмихна, докато повдигаше огромната тениска, която носеше над главата си, и я хвърли настрани.

— Мисля, че мога да те накарам да го забравиш.

Гърдите й бяха пълни, докато се навеждаше надолу, за да свали бикините си. Очите ми се разтвориха широко, докато тя пълзеше нагоре по краката ми, и опъна панталоните ми.

— О, така ли?

— Просто дръж очите си върху мен, господин Хейс. Ще те накарам да забравиш всичко станало.

И, по дяволите. Тя го направи. Тя ме накара да забравя за всичко и всеки, освен за нея и мен.