Бранди Толър
Опората (26)

Глава двадесет и пета
Паркър

Когато се върнах в апартамента, Ники беше в стаята си с цигулка в ръка. Подът беше покрит с различни вещи; кутии с обувки и други неща.

— За какво е всичко това?

— Ами… — Ники въздъхна, сякаш дори мисълта за разясняване на каквото и да е, бе изтощително. — Премествам се при Еди, докато не измисля какво да правя.

Въздъхнах. В този момент нещата се объркаха. Страхувах се от този разговор. Ники вече се колебаеше да ни даде шанс. Сега, наистина трябваше да я побутна към границите й.

— Значи идването в Ню Йорк с мен… — По дяволите. Как да формулирам това изречение?

— Не е вариант — отговори бързо тя.

Не можех да отрека, че се почувствах до известна степен ядосан. Тя дори нямаше да го обмисли. Работата ми беше в Ню Йорк. Нуждаех се от нея, за да осигуря нея и детето ни. Сигурно е усетила раздразнението ми, защото тя добави:

— Паркър, имаме време.

Сядайки на леглото до нея, прокарах ръка през косата си.

— Имаме — съгласих се аз. — Но преместването в Ню Йорк, е нещо, за което би помислила в бъдеще?

— Честно… — Тя присви рамене. — Не знам.

Когато бях по-млад и майка ми искаше да проведе сериозен разговор с мен, такъв, който би ме разстроил или да ме разгневи, тя винаги хващаше ръката ми, докато говорехме. И ако се опитах да се изправя, и да си изляза, тя стискаше ръката ми и ми казваше, че трябва да приключим разговора. Вероятно звучеше глупаво, но поглеждайки назад, разбирах какво се опитваше да направи. Да държиш някого за ръката бе утешение, начин да кажеш, че си тук. Че сме заедно в това.

Затова взех малката ръка на Ники и я задържах.

— Знаеш, че работата ми е в Ню Йорк — казах спокойно.

— И точно затова знам, че това никога няма да се получи — отговори тя и тръгна да става, но стиснах ръката й и я спрях да напусне мястото си. Стискането не беше болезнено, беше непоколебимо, давайки й да разбере, че възнамерявах да я държа до мен, докато не се разберем.

— Ники. Ти ми обеща, че ще опиташ. Ако се предадеш, преди дори да сме започнали, може ли да кажеш честно, че си опитала?

Тя премести цигулката на земята със свободната си ръка и се завъртя, за да застане с лице към мен. След това изкара ангелите ми. Тя взе другата ми ръка и я стисна. Знаех, че нямаше представа какво току-що направи или как ми се отрази, но нещо вътре в мен щракна. От момента, в който я срещнах, бях луд по нея. Но тук, точно сега, сякаш тя ми даде знак. Голям, ярък неонов надпис, който гласеше: „Тя е единствената“.

— Прав си — каза тя.

Повдигайки едната й ръка, я целунах.

— Има много какво да решаваме. Но, Ники, знам това. В съзнанието ми ти си моя и ние сме заедно. Това означава, че трябва да поговорим за това.

Намръщи се, сякаш се подразни.

— Ядосан си, защото се местя при Джон и Еди?

— Просто ми се искаше първо да го беше обсъдила с мен.

— Паркър, това е само временно — отвърна тя.

— Разбирам това. Искам да кажа, че трябва да започнем да мислим за нас като за екип, не като индивидуалности. Решенията, които взимам може да ти повлияят, и ти имаш правото да имаш думата за тези решения. И обратното.

Взирах се в нея; очаквах реакцията й. Русата й коса бе сплетена на плитка и се спускаше над рамото й, бе облечена в тези малки момчешки панталонки с розов потник. Изглеждаше дяволски секси, но си напомних, че трябваше да бъда съсредоточен. Тази вечер имах полет и ние най-малкото трябваше да имаме идея за това, за което ще работим. Мразех, че трябваше да я оставя. И ако тя не искаше да идва в Ню Йорк, тогава имаше само една възможност.

— Ще започна да си търся работа тук — казах й аз.

Веждите й се повдигнаха от изненада.

— Наистина ли?

— Може да ми отнеме известно време, но със сигурен, че мога да намеря нещо.

Какво ще намеря си нямах на идея. Но моята жена и бебето ми бяха тук и точно тук трябваше да бъда.

— Паркър…

— Недей — предупредих я аз. Стиснах отново ръката й, за да привлека вниманието й. Когато очите й срещнаха моите добавих — Трябва да се срещнем по средата. Готов съм да направя тази жертва за нас. Това означаваш ти за мен. Но може да дойде ден, когато ти трябва да направиш жертва… компромис, или да се срещнеш с мен по средата. Има ли в това смисъл?

— Да — отговори тя меко и леко се усмихна. — Не мога да повярвам, че се отказваш от работата си и се преместваш тук заради мен.

— Ти си струваш това, а и повече, Ники. Тази вечер трябва да замина, но ще започна да се оглеждам. Няма да пусна предизвестие, докато не открия нещо. Искам с Еди да започнете да търсите къща. Ако искаш може да я наемем за година, но намери място, където поне ще може да донесем бебето, след като се роди.

Тя кимна веднъж и докато очите й се отклоняваха от моите, улових в тях нотка на паника. Затова отново стиснах ръката й, привличайки отново вниманието й към себе си.

— Кажи ми какво си мислиш.

Тя отвори устата си и бързо я затвори, поклащайки глава.

— Какво? — попитах.

— Просто трябва да намеря нещо за мен. Знаеш. Искам да бъда способна да се грижа сама за себе си.

Кимнах разбиращо. С конкурсите беше свършено… най-малкото за момента, тя искаше нещо, което да я държи заета, да й помага да печели пари. Нищо не успявах да измисля, докато погледът ми не се спря на цигулката й.

— Свириш ли на нещо друго освен на цигулка?

— Свиря на пиано, но мина известно време. Защо?

— Когато откриеш новия ни дом, може да има и музикална стая. Мислила ли си да преподаваш?

Очите й се разшириха, когато осъзна идеята. След това кимна.

— Може би. Никога не съм мислила да преподавам музика, но съм добра в това.

— Това е нещо, което обичаш да правиш и си страхотна в него — окуражих я аз. Тя се усмихна на думите ми и сините й очи се взираха в моите с мекота.

— Ти си добър мъж, Паркър Хейс — каза ми тя. Преди да мога да отговоря, тя се наведе и ме целуна, тялото й се надигна и ме бутна назад в леглото, прекрачвайки ме. Устата й се надигна от моята, докато се изправяше и започна да откопчава ризата ми, а усмивка беше извила меките й устни. — И сега си моят мъж — заяви със секси мъркане. Гърдите ми се свиха, докато хванах здраво тънкия й кръст. Тя току-що ме беляза.

Майната ми.

— Това означава, че мога да правя всичко, което пожелая.

Тя се наведе надолу и захапа рамото ми, карайки ме да изръмжа.

— Само ако ти позволя, Никол — казах й аз.

Ако тя искаше да поеме контрола, щях да й позволя. Но тя трябваше да разбере, че аз бях този, който щеше да реши дали щеше да получи контрол, или не.

С леки целувки от рамото ми нагоре по врата ми, тя шептеше:

— Моля те. Моля те, позволи ми да те накарам да се почувстваш добре — умоляваше ме тя.

Позволението беше дадено.

И през следващия час Ники Рийз разполагаше с време, за да ми покаже точно колко добра бе в контрола.