Бранди Толър
Опората (19)

Глава осемнадесета
Ники

Удари по входната врата ме накараха да отворя натежали очи. Бях спала само няколко часа и бях изтощена. Скоро след като стигнах до дома си, съблякох роклята си, облякох своят пухкав хавлиен халат и се строполих в леглото.

Още повече удари по вратата.

Затворих очите си, решавайки, че ще оставя който и да беше, да си мисли, че не съм у дома. Но ударите продължаваха и след това чух отключване.

— Мамка му! — задъхах се аз, докато отдръпвах одеялата и скачах от леглото. Някой разбиваше къщата ми. Бягайки до кухнята, сграбчих огромен касапски нож от поставката и обвих плътно дръжката с юмрука си, докато се скривах зад плота. Когато вратата се отвори, надникнах над върха и стомахът ми се присви. Предпочитах да беше крадец. Паркър стоеше във всекидневната ми, оглеждайки се наоколо, главата на Еди се мушна вътре, а резервният ми ключ висеше от ръката й.

— Какво става, по дяволите, Паркър? — изкрещях аз, докато се изправях. Той се завъртя, широко отворените му очи бяха стреснати от мен.

— Той ме накара да го направя! — защити себе си Еди, когато преместих погледа си към нея.

— Аз ще поема от тук, Еди — изръмжа Паркър, преди ръката му да се протегне и да затръшне вратата зад себе си, и да тръгне към мен.

— Обади ми се! — извика Еди отвън.

Все още държах ножа, когато Паркър ме приближи и сграбчи китката ми, издърпвайки ножа от ръката ми, и хвърляйки го в мивката. След това ме повлече след себе си във всекидневната.

— Сядай — нареди той, посочвайки разтегателния диван. Очите му бяха присвити, устата в твърда равна линия. Беше бесен. Предполагам, че беше прочел писмото ми.

— Не би ли трябвало точно сега да пътуваш обратно за Ню Йорк? — попитах аз.

— Седни, по дяволите, Ники — настоя той.

— Не! — извиках. — Не може просто да дойдеш в дома ми и да започнеш да раздаваш команди наоколо.

— Ники… — успя да каже той през стиснатите си зъби. — Моля те, седни.

С пуфтене се отпуснах долу. Паркър отиде до масичката за кафе и седна на ръба й, така че да бъде с лице към мен. Исках да му кажа да разкара задника си от масичката за кафе, но реших, че точно сега не е времето за това.

— Прочетох писмото ти — започна той, а погледът му беше фиксиран в мен.

Преглъщайки трудно, попитах:

— И? — нямах идея какво да кажа. Не бях излъгала, защото казах, че не очаквах нищо от него.

Той преглътна.

— Всичко… здравословно ли е? Добре ли си?

Напрежението в раменете ми отслабна леко с внимателния му въпрос.

— Да. И двамата сме здрави.

Той кимна веднъж, сложи лактите си върху коленете, сложи главата си там сякаш дълбоко замислен. Преплетох пръстите си в скута, борейки се с желанието си да запълня тишината. Когато бъде готов, той ще проговори.

След няколко минути, той повдигна главата си и пое дълбоко въздух, преди да проговори:

— Защо отново избяга от мен тази сутрин?

Поклащайки глава, му отговорих:

— Бях изплашена, Паркър. И се почувствах зле, от това, което аз… което ние… направихме снощи, а аз още не ти бях казала за…

Очите ми се стрелнаха към неговите, когато спрях.

— За бебето — завърши той заради мен.

— Да — казах аз, преди да преглътна отново нервно. — Съжалявам, че ти казах това с писмо.

— Как ще направим това? — попита той.

— Да направим кое?

— Това. — Той посочи с ръка между нас.

— Какво? Ти и аз?

— Да, ти и аз — изсумтя той.

Очите ми се разшириха.

— Аз не мисля… искам да кажа… ние не можем. Няма ти и аз.

Той се изправи и прокара ръка през косата си, преди да се взре надолу към мен с поглед, който крещеше: Глупости.

— Има ти и аз.

— Ние спахме заедно два пъти, Паркър. Това трудно може да бъде определено като ти и аз.

— И бебето… това за нищо ли се брои?

Почувствах как кръвта ми, започна да се вълнува.

— Разбира се, че се брои за нещо. Но между нас не съществува връзка.

— Да, правилно. — Той се засмя с леко пренебрежение — Снощи ти се чука с мен и преди два месеца, очевидно има нещо, което те привлича към мен. И сега, ти носиш детето ми и това не е достатъчно, за да се каже, че трябва да опитаме?

Гърлото ми започна да се свива, докато повдигането не започна да се надига в мен. Исках да му отговоря, но бях прекалено заета да се опитвам да преглътна желанието да повърна. Загубих. Изтичах от мястото си и надолу по коридора към спалнята ми и се хвърлих над тоалетната в голямата баня. Това шибано сутрешно неразположение беше кучка. Повръщах, докато ребрата не ме заболяха и дори и след като нищо не остана, тялото ми продължи да се напъва за още.

— Виждам, че снощи си яла гъста супа от краб — каза той в слаб опит да се пошегува. Протегнах ръката си и ударих крака му.

— Махай се — помолих аз между напъните.

— Няма шанс, скъпа.

Не можех да погледна към Паркър, докато той се движеше из банята, отваряйки шкафове, и изваждайки неща навън. След около минута и нещо той задържа хладна кърпа на задната част на врата ми с едната си ръка, а с другата разтриваше гърба ми. Всяка сутрин през последните няколко седмици бях седяла на пода в тази баня, повръщайки сама. И трябваше да призная, че беше приятно да имам някой, който да ми помогне… или най-малкото да се погрижи за мен.

— Приключи ли? — попита меко Паркър.

Сядайки, взех кърпата и избърсах устата си.

— Да. Така мисля.

— Искаш ли да се почистиш, докато аз отивам да ти донеса малко вода?

— Да, но ми донеси джинджифилова напитка. Има няколко кенчета в хладилника.

— Веднага. — Той кимна и излезе от банята.

Изправяйки се, измих зъбите си и влязох, за да се срещна с него в кухнята.