Бранди Толър
Опората (18)

Глава седемнадесета
Паркър

Бяхме на половината път до летището и в колата беше тихо. Еди пътуваше с нас, настоявайки да седна отпред с Джон. Когато тази сутрин се събудих, бях ядосан. Ники си беше тръгнала. Защо тази жена продължаваше да бяга от мен? Това беше дяволски вбесяващо. Мислих да поискам от Джон да ми даде адреса и да щурмувам мястото й, но се отказах. В някакъв момент трябваше да намаля загубите. Не беше като през тези месеци да не се бях опитвал да се свържа с нея. Това беше последната капка. Тя не ме искаше. Трябваше да го приема и да продължа. Но дори и да го знаех, не беше толкова лесно. Ники не беше момиче, което просто да забравиш. Нямах съмнение, че винаги щях да сравнявам всяка жена, която докосвах, с нея.

— Ето, човече — каза Джон, изваждайки ме от мислите ми, докато изваждаше плик от джоба на сакото си.

Изсумтях, докато го взимах от него.

— Леле, скъпи. Написал си ми още едно любовно писмо ли, Джон? Не трябваше да ми го даваш пред Еди. Тя може да ревнува.

— Не, този път не съм писал писмо. Това е поема — засмя се той. — Това е поема за това колко мека е кожата ти и как блестят очите ти, когато свършваш.

— Това е някаква голяма глупост, човече — засмях се аз.

— Вие двамата сте нелепи — засмя се Еди от задната седалка.

— Не знаеше, че имаш някаква конкуренция, нали, Еди?

— Треперя тук отзад в ботушите си — каза тя.

— Не, човече… шегата настрана, това е от Ники — каза Джон. Очите ми се присвиха, докато поглеждах надолу към плика в ръката ми. Бях толкова разочарован, че исках да го смачкам като кен от изпита бира. — Тя ми го даде снощи, преди да си тръгне.

— Ти си я видял?

— Хванах я… повече или по-малко.

Погледнах назад към Еди, а тя беше захапала долната си устна.

— Знаеш ли какво пише? — попитах я аз.

— Мисля, че да — каза тя, все така тихо. — Трябва да го прочетеш.

Погледнах към Джон и той присви рамене. Очевидно той не знаеше какво пише. Мамка му. Отворих плика, издърпах листа и го разгънах. Какво, по дяволите, може да ми каже в това писма, което не е могла да ми го каже в лицето? Сигурно бе разкарване — приятно пътуване, загубеняк. За това се бях подготвил. Завъртях врата си от едната страна на другата, докато чух изщракване. Нека отхвърлянето започне.

Паркър,

Това писмо е моят резервен план, в случай че не мога да кажа в лицето ти, това което трябва да кажа. Само знай, че никога не съм искала, това да се случи и не очаквам нищо от теб, но мисля, че правилното нещо да направя е да ти кажа. Ти заслужава да знаеш.

Бременна съм.

Десет седмици, за да бъдем точни. Вече бях на доктор… това е истина.

Знам, че животът ти е в Ню Йорк и имаш нова работа. И както казах, аз не очаквам нищо от теб. Мога да се погрижа сама за това дете. И няма да те съдя и да негодувам, ако избереш да не участваш в живота на детето. Нито един от нас не го е планирал.

Съжалявам, Паркър. Наистина.

Ники

Лицето ми се вцепени, докато цялата кръв се оттече от него.

Тя е бременна.

С детето ми.

Ще ставам баща.

— Обърни шибаната кола обратно — казах аз, със спокойствието, което успях да събера, докато сгъвах писмото и го слагах в джоба си.

— Какво? — попита Джон.

— Обърни шибаната кола обратно и ме закарай до Ники — настоях аз, този път по-високо.

— Пич, ще пропуснеш полета си.

— Паркър…

— Обърни — прекъснах Еди, преди да се обърна с лице към нея. — Ти знаеше ли за това? — попитах я аз, а гневът и шокът бяха очевидни в твърдия ми тон.

Еди изпусна дълга въздишка.

— Разбира се, че знаех — призна тя. — Бях там, когато разбра.

— За какво говорите? — попита Джон.

— Ти не знаеш ли? — Отхвърлих главата си назад и започнах да се смея като луд. Това беше толкова нереално. Щях да ставам баща. Какво, по дяволите, човече?

— Ники е бременна, Костюмар — каза Еди.

Веждите на Джон се извиха, докато той завъртя главата си към мен.

— Мамка му.

— Да. Мамка му — съгласих се аз, прокарвайки ръка през косата си.

— Паркър… — започна Еди. — Това не е лесно за нея. Семейството на Ники не е най-доброто и тази бременност попречи на амбициите й. Просто… когато я видиш… моля те, припомни си това.

Правилно. Защото това засягаше само нея.

— Какво, по дяволите, трябва да направя? — попитах никого в частност; в действителност питах себе си. Бях преследвал това момиче с месеци, това което не ми даде никаква възможност, и сега тя ми казва, че е бременна с писмо. Наистина ли?

— Тя не очаква нищо от теб — заяви Еди и очите на Джон се присвиха. Очевидно реакцията ми не беше такава, каквато се е надявала да бъде. — Не е нужно да правиш нищо — добави тя.

— Еди… — започна Джон.

— Той ще откачи — посочи Еди. — Той не трябва да нахлува в дома й. Тя няма никакви очаквания от теб, Паркър.

— И как, по дяволите, това ме кара да се чувствам? Да не си е мислила, че аз съм някакъв шибан безделник-несретник, който няма да иска да бъде част от живота на детето си?

— Не — гласът на Еди се повиши. — Тя разбира, че това не е част от плана ти.

— Еди… отново започна Джон.

— Разбира се, че не е! — изкрещях. Защо, по дяволите, виках? Тази новина ме удари като летящ влак и преди да имах възможност да го осмисля, Еди подпали задника ми.

— Ами, ако разбереше, и никога повече не разговаряше с нея, за нея това няма да е шок — извика в отговор Еди, а гласът й се пречупи от чувствата. Сериозно. Тя трябваше да се овладее. Аз бях този, който имаше момент на паника. — Няма да бъдеш първият безделник-несретник-баща, с когото се е сблъсквала!

Внезапно колата се отклони и спря.

— Излизайте. И двамата. Сега — нареди Джон.

С Еди се спогледахме един друг и Джон извика:

— Сега!

И двамата излязохме и отидохме при него до вратата на шофьора. Ръцете на Еди бях скръстени пред гърдите й, докато тя се облегна върху колата. Аз пъхнах ръцете си в джобовете, стискайки писмото с дясната си ръка.

— Еди — започна спокойно Джон. — Скъпа, започваш с изводите. Паркър буквално точно преди пет минути откри, че ще става баща. И то в колата на път за летището.

— Знам, но…

— Трябва да му дадеш време да го преглътне. Ако изглежда, че подлудява, мисля, че е в правото си.

Еди присви устните си и свали поглед към земята. След секунди тя отпусна ръцете си.

— Прав си. — След това погледна към мен със сълзи в очите си. — Съжалявам, Паркър. Аз съм идиот.

— Всичко е наред — казах аз и кимнах. — Изглежда тя наистина съжаляваше. Еди Джеймс беше някой, на когото не можех да остана сърдит. Тя бе просто твърде… добра.

— Просто се притеснявам за нея. — Гласът й трепереше от очевидните чувства. — Чувствам се много… закрилнически спрямо нея — обясни тя.

— Еди, аз не искам да я нараня — казах искрено аз. — Не знам дали ти е казвала, но се опитвах да говоря с нея през последните два месеца. Тя продължаваше да ме отблъсква.

Еди въздъхна:

— Паркър, тя не вярва на мъжете. Докато растеше нямаше много добър пример.

— Ау… когато вие, деца, играете добре, това стопля сърцето ми — пошегува се Джон. — Сега се прегърнете и се сдобрете — нареди той.

Еди полетя към мен и ме обгърна със силна прегръдка. Когато се отдръпва, тя се загледа в мен.

— Ники няма да те улесни в това — предупреди тя.

Изсумтях.

— Това изобщо не ме изненадва.

— Ще ти помогна с всичко, което мога — обеща тя.

— Аз също — добави Джон, давайки ми силно потупване по гърба.

— Просто запомни… животът й взе драстичен завой. Тя се опитва да се справи, точно както и ти. Тя просто трябва да го направи с допълнителния ефект на хормоните от бременността.

Кимнах веднъж, преди всички отново да се качим в колата. Докато пътувахме към дома на Ники, се обадих в офиса и оставих съобщение, че съм хванал стомашен грип, и може да отсъствам за няколко дни. Отсъствието ми нямаше да се приеме добре, но с Ники трябваше да обсъдим някои неща. Когато затворих, облегнах главата си назад и затворих очи, опитвайки се да овладея чувствата си. Бях уплашен до смърт, ако трябва да съм честен. Да имам дете беше нещо, за което не мислих, че ще ми се случи още дълго време. Също така бях адски ядосан. Вече не се изненадвах от поведението й снощи. Беше изплашена да ми каже. Тя нямаше вяра в мен.

Поемайки си дълбоко въздух си казах: Стегни се, Паркър.