Бранди Толър
Опората (1)

Пролог

Беше единствената нейна снимка, която имах. На нея тя носи красива сатенена рокля, огромен букет от червени рози в едната й ръка, докато стои до баща ми в неговия поръчков смокинг. Не можех да си спомня някога да съм виждала баща ми да се усмихва така, както на тази снимка. Притежавах всичко, за което жадуваше младото ми сърце, поне благоразумно материално, но тази снимка… тя беше всичко за мен. Беше единствената снимка на майка ми, която съм виждала.

— Приличаш на нея — прошепна Еди, моята най-добра приятелка, докато се взираше в най-ценното ми притежание. Еди Джеймс се премести само преди година в Холи Спрингс, но бързо станахме приятелки. Майка й също я нямаше. Но нейната беше починала. Моята просто… се махна.

Вратата на спалнята ми се отвори и бавачката ми, госпожа Джаки, влезе вътре, докато аз скрих рамката със снимката на родителите ми от сватбения им ден под одеялата. Преди няколко месеца я бях открила на тавана и знаех, че трябва да я крия. Баща ми не би искал да я имам. Той мразеше дори споменаването на майка ми… снимката определено нямаше да бъде разрешена.

— Какво беше това? — попита госпожа Джаки, строгият й поглед бе насочен към мястото, където бях скрила снимката изпод бъркотията от чаршафи и одеяла.

— Някога чувала ли си за почукване? — отвърнах аз.

Дори и да не бях почти на тринадесет, с бушуващи хормони, мразех госпожа Джаки и така или иначе щях да се държа с нея като кучка. Беше напрегната, което означаваше, че се държеше така, сякаш имаше забита тройна клизма в задника.

— Баща ти е долу в трапезарията. Би искал да се присъединиш към него — отговори Джаки, пренебрегвайки въпроса ми, премествайки очите си към Еди. Госпожа Джаки не беше и изтънчена. Само с поглед каза на най-добрата ми приятелка да върви по дяволите. Мамка му, мразех я.

— Трябва да вървя — намеси се Еди, явно схващайки намека. — Дядо Бъд иска да бъда у дома преди стъмване.

Тя се изправи от мястото, където седеше върху леглото ми, тъмната й коса беше завързана на опашка и разкриваше нейното малко, младо лице. Аз бях красиво момиче. Знаех го. Но Еди Джеймс имаше различен вид красота. Беше естествена и красива без никакво усилие. Дори и в дънки и тениска, тя можеше да мине за едно от най-красивите момичета в града. Но тя беше мека по начин, по който аз не бях. Усещах тази нужда да я защитавам. От какво, не знаех. Но тя ми беше по-скоро като сестра, отколкото като приятелка, а аз нямах много връзки, на които мога да разчитам. Затова пазех приятелството си с нея.

— Предай на дядо Бъд, че го поздравявам — казах й аз, докато тя се насочваше към вратата.

Госпожа Джаки остана като вкопана на мястото си, наблюдавайки как Еди я заобикаляше. Преди Еди да излезе, тя се обърна и се присмя на госпожа Джаки, и й се изплези, когато тя не можеше да я види. Не можех да се сдържа и се закикотих, и докато госпожа Джаки се обръщаше, за да види на какво се смея, Еди се измъкна през вратата на спалнята. Заради това я обичах.

— Вечеря. Сега — нареди госпожа Джаки, преди да се завърти на токчетата и да напусне стаята. С пухтене се насилих да стана от леглото и да сляза долу в трапезарията.

Баща ми седеше като статуя начело на масата, пред него беше отворен Ню Йорк Таймс, който скриваше лицето му от мен. Бързо заех мястото си и започнах да сипвам вечерята си. Знаех, че не трябваше да говоря, докато баща ми чете вестника си. Ако го направех, той или щеше да се вбеси, че съм го прекъснала, или нямаше наистина да ми обърне внимание. Когато говорех той грухтеше или мънкаше, затова и не опитвах.

След няколко минути, той наведе вестника и го сгъна.

— Ники — каза името ми той сърдито. — Не те чух да влизаш.

— Здравей, татко — усмихнах се весело. — Добре ли пътува?

— Да. Заминавам отново утре.

Намръщих се, а погледът ми се върна отново върху чинията. Разбира се, че ще го направи. Него винаги го нямаше. Поговорихме за същите незначителни неща, както винаги го правехме по време на тези неудобни кратки и редки вечери, които имахме. Щеше да ме попита за училището, за оценките ми, музиката и спорта. Същият досаден разговор като винаги. Изпъквах във всички тези области.

— Господин Рийз — прекъсна ни госпожа Джаки. — Може ли да говоря за момент с Вас?

— Разбира се — изръмжа баща ми, докато се изправяше, очевидно недоволен заради това, че трябваше да прекъсне вечерята си.

Чувах гласовете им откъм кухнята, но не можех добре да чуя какво говореха. В мен нямаше съмнение, че ме обсъждаха, но не бях сигурна защо. Напоследък не бях създавала проблеми. Изплъзвайки се от стола си, пристъпих на пръсти до кухненската врата и се заслушах.

— Намерила си това в леглото й? — попита строго баща ми.

— Да, господине. Криеше я от мен — отговори Джаки. — Мисля, че това е нещо, което трябва да обсъдя с Вас.

Сърцето ми се качи в гърлото ми. Тя му беше дала снимката ми; единствената снимка на родителите ми от сватбения им ден.

— Изхвърли я — даде й нареждане той и преди да осъзная какво се случа, се впуснах в битка с госпожа Джаки, опитвайки се да изтръгна рамката от хватката й.

— Не. Тя е моя. Не може да я вземеш! — изплаках аз, докато се борех с цялата си сила. Ръцете на баща ми се обвиха около кръста ми, опитвайки се да ме издърпа настрани.

— Ники, спри — нареди той, но извиках силно, докато сълзите се стичаха надолу по лицето ми.

— Тя е моя. Това е единствената нейна снимка, която имам!

След малко госпожа Джаки издърпа рамката от хватката ми и побърза да излезе от стаята. Баща ми ме освободи, а аз се отпуснах на земята, изгубена в ридания и горещи сълзи.

— Защо? Моля те, позволи ми да я запазя. Моля те — умолявах аз.

Той се взираше надолу към мен, преди да погледне към тавана и да поклати глава, сякаш кълнеше нещо или някого в мислите си. Когато сините му очи отново срещнаха моите, погледът му беше твърд както винаги.

— Тя те изостави, Ники. Тя изостави и двама ни. Тя не заслужава да мислиш за нея.

— Това е единствената нейна снимка, която имам — отговорих аз, сякаш това трябваше да е достатъчно, за да промени мнението си.

— Отиди да се почистиш и да приключиш домашното си.

След това той ме остави, давеща се в сълзи купчинка на пода.

През нощта плаках много, за да мога да заспя. Той не дойде да ме провери нито пък госпожа Джаки. Тази нощ се заклех, че ще си платят. Госпожа Джаки ще страда за това, което направи. И тя страда за това, което направи. През следващите две седмици направих живота й ад, докато тя подаде заявление за напускане.

Докато за баща ми никога повече не бях подведена от него. Снимката я нямаше и просто я добавих към безкрайния списък от разочарования, който ми беше осигурил. Той винаги ме е разочаровал. Винаги. Това беше единственото нещо, на което можех да разчитам на него.

Мъжете винаги щяха да ме разочароват.