Бранди Толър
Костюмарят (32)

Глава тридесет и втора
Костюмар

След като се подписах да напусна затвора, излязох навън, видях Паркър облегнат срещу тухлената стена на сградата, с ухилена усмивка на лицето.

— Как спа, боксьоре? — смееше се той. Очевидно се беше прибрал обратно в апартамента, защото беше облечен в дънки и тениска.

— Не съм. Къде е Еди?

— С Ники са в таксито.

— Добре ли е? — попитах аз. Последния път, когато я видях, беше когато бях натикан на задната седалка на полицейска кола, а тя ми се извиняваше непрестанно.

— Леко разтърсена. В по-голямата си част, тя се чувства зле. Но, хей, биячът няма да повдигне обвинение. Дължиш ми петстотин долара.

— Ти ли му плати?

— Да. И ти си в черния списък на клуба. Очевидно не харесват хора, които се чукат в техните санитарни килери. — Паркър се ухили. — По дяволите, човече. Откъде я намери? Ударил си джакпота. Изглежда толкова невинно, но дълбоко в себе си тя е леко откачена.

— Не говори за нея — изръмжах аз.

Паркър се засмя високо и потупа гърба ми.

— Добре, човече. Да вървим.

Отидохме до таксито и когато Паркър отвори вратата, се наведе вътре.

— Ник, защо не се разходим малко и да им дадем на тези двамата малко време.

Ники се съгласи ентусиазирано и излезе навън, намигвайки ми.

— Опитай се да го държиш в панталоните си, любовнико. Имате на разположение апартамента за себе си за няколко часа. Надявам се, че няма да ви е скучно.

— Ники! — изписка Еди, чувайки я от вътрешността на таксито.

— Забавлявайте се! — Тя игнорира Еди и двамата с Паркър се отдалечиха.

Влязох вътре и затворих вратата. Еди веднага се впусна към мен, целувайки навсякъде лицето ми.

— Костюмар, съжалявам.

— За какво? — прегърнах я.

— За къде? — попита шофьорът и аз бързо му дадох адреса.

— За това, че те поставих в такава ситуация. Моята малка фантазия доведе до това да те арестуват.

— Еди. — Целунах леко устните й. — Аз направих така, че ме арестуваха. Аз бях този, който удари онзи мъж. Не ти.

— Да, но…

— Нищо. Снощи беше невероятно. Ти беше толкова секси. Разбира се, краят беше гаден, но това беше, защото не исках онези идиоти да те гледах гола.

— Е, благодаря ти, че защити честта ми — засмя се тя. — Не че в онзи момент имах много, което да се защитава. Но беше невероятно. — Тя кимна и очите й се замъглиха, сякаш го обмисляше. — Знам, че си имал тежка нощ. Би ми харесало да се погрижа за теб — измърка тя и целуна врата ми. — Кажи ми какво би ти харесало да направя.

— Честно, гладен съм. Би ли ми приготвила закуска?

Тя се отдръпна и се усмихна. Бих казал, че бе разочарована. Надяваше да помоля за нещо палаво. Боже, обичах тази жена.

Леле. Трябва да спра да мисля подобни неща.

— Става — съгласи се тя с повдигане на рамене. — Всичко, което поискаш.

— Е, би ми харесало да бъдеш гола през цялото време, докато готвиш, и би ли харесало да ми говориш с френски акцент — добавих аз.

Усмивка се разпростря върху красивото лице на Еди, а очите й засияха. Откъде се появи тази жена? Тя беше като излязла от всеки мъжки сексуален сън, въплътен в невероятно тяло.

— Oui, Monsieur — прошепна тя.

И просто така, ние отново се върнахме на позната територия.

* * *

Сутринта беше невероятна и ми беше лесно да забравя нощта в затвора. Как можех да мисля за затвора, когато Еди ми сготви… гола? Тя изпълни своята част и дори добави в своя обичаен стил сексуални закачки, като ми каза, че наистина искаше да бе имала някакъв колбас вместо бекон, като междувременно галеше члена ми. Наистина знаеше как да влезе в главата на мъжа.

След като правихме секс, два пъти, подремнахме и се събудихме някъде около пет вечерта. Паркър и Ники все още не се бяха прибрали, затова се облякохме и излязохме сами. Честно, надявах се нещата да се случат по този начин. Планирах да изненадам Еди и бях подготвен и четиримата да сме там, но така щеше да е още по-добре. Може би Ники и Паркър знаеха това и нарочно стояха далеч.

След като разгледахме няколко забележителности и се разходихме през града, си взехме бърза вечеря и я заведох на разходка през Сентръл парк, пръстите ни бяха преплетени, докато вървяхме през парка.

— Мога да си те представя тук, Костюмар — призна Еди.

— В града?

— Да. Бих казала, че тук ще си щастлив — добави тя, но тонът й не съвпадаше много с думите й.

— Може би би идвала да ме посещаваш. Тук есента е красива — предложих аз. Бях в неизгодно положение, питайки я това. Не исках това лято да свършва. Не исках да я пусне да си тръгне.

— Може би — кимна тя с малка усмивка. — Какъв би бил животът ти тук?

— В случай че си намеря работа и премина Бар — добавих аз.

— Знам, че ще изпълниш и двете. — Тя стисна ръката ми.

— Е, оценявам вярата ти в мен, госпожице Джеймс.

— Лесно ми е да я дам, Костюмар.

— Нека да видим. Ще трябва да ставам наистина рано и вероятно да спирам в Старбъкс на път за работа. Първата ми година ще бъде наистина заета. Много целуване на задници и поемане на малки случаи, но това ще ми се отплати. Мога да ти обещая, че ще ям много готова храна и ще пия много бира. Може би с Паркър ще намерим някакъв приличен апартамент, който да споделяме, което би означавало, че винаги ще е разхвърлено.

— Звучи наистина привлекателно — пошегува се тя.

— Знам. Ще си скъсам задника, но евентуално ще прокарам своя път и ще имам всичко, което някога съм искал. — Някакви деца на ролери профучаха покрай нас и придърпах Еди към мен, за да не я ударят. — А какво ще правиш ти, госпожице Джеймс? Какво ще правиш веднъж, щом се отървеш от мен?

— Виждал си дните ми, Костюмар. Знаех какво ще правя — засмя се тя.

— Ще изживееш мечтата си.

— Мда.

Но там трябваше да има нещо повече за нея. Зная това. Еди беше прекалено добра, за да остане сама. В крайна сметка някое щастливо копеле щеше да се появи и да я грабне. Ще я притиска към себе си всяка нощ, ще наблюдава как светват очите й, когато се смее, и ще се чувства горд да има жена като Еди. Вероятно това ще бъде задникът Дирк. Преди да мога да се сдържа, казах:

— Няма да мине много време, преди някой да се появи и те укроти. Може би… Дирк?

Еди изсумтя:

— Не, не Дирк.

— Той е привлекателен и има пари. — И е тотална торба с лайна.

Главата й се извъртя към мен, а очите й се присвиха.

— Да не би да ме мислиш за толкова плиткоумна, костюмар?

По дяволите! Обидих я.

— Не! — казах, защитавайки се. — Изобщо не е така, просто казвам, че той те желае.

— Той желае всяка, но мисля, че при него преобладаващото е идеята за мен. — Тя ме придърпа на една пейка и седнахме.

— Идеята за теб?

— Да. Той е бил с всяко момиче в града, с изключение на мен и Ники и мисля, че той е посял своя див овес, както казваме ние, и иска да се установи с т.нар. „добро“ момиче. Следователно, той се интересува от мен. — Тя положи главата си на рамото ми, а ръцете ни все още бяха преплетени.

— Значи не го харесваш?

— Не и по този начин — засмя се тя и погледна нагоре към мен. — Знам, че ревнуваш от него, но няма нужда.

Погледнах напред.

— Не просто от него, а от всеки мъж, който ще тръгне след теб. Знам, че не трябва, но дори и без невероятния секс, който имаме, ти в момента си нещо като моята най-добра приятелка. Трудно ми е да мисля, че който и да е мъж, може да те заслужава. — Когато погледнах отново към Еди, очите й бяха изпълнени със сълзи. — Не плачи. Съжалявам. — Придърпах я към себе си и я прегърнах.

— Това е най-романтичното нещо, което някой някога ми е казвал — подсмръкна тя. — На мен също ще ми е трудно да те пусна.

— Може да продължим да поддържаме връзка, Еди. Знам, че връзките от разстояние понякога са трудни да се задържат, но бихме могли да опитаме.

Тя се отдръпна и ми се усмихна:

— Мислих за това, Костюмар, но за какво? Твоята мечта е тук, а моята е в Холи Спрингс. Няма начин как тези неща да се обединят. Дори и да стане, ти мразиш конете и фермерския живот. Беше прав онази първа сутрин, пред офиса на Карл. Ние сме много различни. Ще бъде по-добре просто премахнем връзката като лейкопласт.

Думите й бяха трудни за слушане. Беше толкова трудно да се разкъсваш между мечтата на живота си и любовта. Исках ги еднакво, но тя беше права. Нямаше начин да имаме най-доброто от двата свята.

— Тогава нека получим всичко, което можем от това лято. Знам, че никога няма да имам същото лято в живота си, и имам нужда от тези спомени да ме задържат, когато напусна.

Еди кимна и с пръсти изтри изпод очите си.

— Съгласна съм.

— Имам изненада за теб.

— Така ли? — Тя погледна към мен.

— Оттук — насочвайки я да се изкачи по малък хълм, тя го направи колебливо. На върха на хълма имаше разгънато одеяло с кошница за пикник. Млад мъж ни очакваше и аз му пъхнах петдесет долара в ръката и с кимване с благодарност го освободих.

— Какво е това? — попита Еди, докато местеше поглед от кошницата към мен.

— Ти не ми позволи да ти взема подарък за рождения ден, затова ти взех торта. Е, чийзкейк — отговорих с присвиване на рамене.

Очите й се разшириха, когато осъзна какво съм направил. Точно това беше реакцията, на която се надявах и гърдите ми се издуха, когато очите й светнаха.

— Не си! — Тя засия в огромна усмивка.

— Чийзкейк „Малки червени кокошки“, нали? — усмихнах се.

— О, Боже мой! — Тя обви ръце около мен, дарявайки ме със силна целувка по устните. — Това е невероятно! Благодаря ти!

— Е, помислих, че ще ти хареса. Освен това, трябва да опитам от този чийзкейк, който е твоето най-любимо нещо в Ню Йорк. — Ухилих й се и бързо я целунах, преди да се наведа и да започна да изваждам всичко, което трябваше да изядем.

— Сега той ще стане и твоят фаворит — добави тя, докато се присъединяваше съм мен.

— Ще видим това.

Когато седнахме долу извадихме няколко парчета с различен пълнеж. Единият беше с шоколад, друг с ягоди, и т.н. Направихме като старомодните двойки и смеейки се, се нахранихме един друг.

— Ще ми кажеш ли едно нещо от твоето минало, което те кара да се засмееш, Костюмар?

Преглътнах трудно, докато обмислях въпроса й.

— Откъде дойте този въпрос?

— Ти ми каза нещата, от които те боли. Искам да знам нещо, което ще те накара да се засмееш, припомняйки си го. — Тя избърса устата си със салфетка, преди да вземе една бутилка с вода до себе си.

Поех си дълбоко въздух и се отпуснах назад върху одеялото, взирайки се нагоре към нощното небе.

— Хълк? — казах най-накрая.

— Хълк? — ухили се глупаво тя, докато гледаше надолу към мен.

— То беше моето пони, когато бях малък — засмях се някак си. — Яздих го навсякъде, по цял ден, без седло.

— Харесва ми как си нарекъл малкото пони, Хълк — подсмихна се тя.

— И обичах да гледам как дядо ми тренираше конете. Беше толкова добър и наистина ги обичаше.

— Какво друго?

— Звукът на копитата, когато удряха земята, докато конете препускаха. Предполагам, че нещо подобно на това как някои хора обичат звука на дъжда върху ламаринен покрив. Винаги ме отпуска.

— А нещо свързано с родителите ти? — попита плахо тя.

Погледнах я за кратко. Трябваше да се преборя с желанието да превъртя очи. Беше толкова по-лесно да заключа всяка определена мисъл за баща ми някъде дълбоко в мен, но ако трябваше да бъда честен, имаше някои хубави спомени с него.

— Харесваше ми, когато баща ми ме взимаше с него на пистата, за да гледаме надбягванията. Той проклинаше и ми купуваше боклучива храна, и ми казваше да не казвам на мама — засмях се аз. — Понякога ми даваше и пет долара, за да направя залог. Искам да кажа, той ги даваше, но аз избирах коня.

— А майка ти?

Усмихнах се при мисълта за майка ми. Спомените ми с нея не бяха лоши. Проблемът беше, че мислих ли за нея, трябваше да мисля и за баща си. Беше по-лесно, ако заключех спомените си за нея, заедно с тези за него.

— Начинът, по който галеше косата ми, за да ми помогне да заспя. — Докато образът на майка ми се завръщаше, леко се засмях. — Бях малко пакостлив като дете. Винаги се закачах с пилетата или бягах, за да изследвам, без разрешение. Тя започваше да вика „Джони Елис Уилсън, най-добре ще е да бъдеш тук, преди да изгоря скривалището ти“. — Прокарах ръка над лицето си. — Никога не ме е удряла. Нито веднъж. Но винаги ме заплашваше с това.

Топлината, която се зароди в мен, ме хвана неподготвен. Имаше много тъпи неща, които не исках да си спомням, но имаше също така и много добри.

Еди се усмихна меко.

— Тези звучат като страхотни спомени.

— Такива са — съгласих се тъжно.

— Знаеш ли, Костюмар? Всичко е наред и трябва да им простиш. Знам, че си ядосан на баща си, но изживявайки живота си по този начин, може да ти струва скъпо. Дядо Бъд казваше, че това, за което най-много съжаляваше в живота си бе, че позволил на майка ми да живее с мисълта, че той се е отрекъл от нея. Те си бяха толкова много ядосани, че когато тя почина, той осъзна, че гневът му му е струвал повече, отколкото е осъзнавал.

Усмихна се леко, вгледан в небето.

— Той ни предаде — измънках аз. — И най-лошата част е… той се провали лесно. Умря, преди да оправи фермата. Не той трябваше да изнесе къща, пълна с неща на четири поколения, или да наблюдава как нашата земя бива продадена на някакъв богат шибан сноб, който единствено искаше да добави басейн, и да го използва като ваканционно място. Аз трябваше да го направя. Аз трябваше да загубя всичко, което бе означавало нещо за мен; семейството ми, земята ни, дори и нашата репутация. — Почесах главата си и си поех дълбоко въздух.

— Знам — тя взе ръката ми и я целуна. — Но само защото е свършило по този начин, не означава, че не може да се гордееш с постиженията, които семейството ти е постигнало.

— Може би не — промърморих аз.

— Знаеш ли, обзалагам се, че те биха били наистина горди с теб. Виж всичко, през което си минал, и всичко, което си постигнал.

Усмихнах й се леко. Искаше ми се да знаех дали това бе истина. Част от мен вярваше, че ако те знаеха, че бях обърнал гръб на наследството ни, щяха да приключат с мен, но друга част се надяваше, че щяха да разберат. Бях просто колежанско момче, което беше изгубило всеки, когото обичаше, и не знаеше как да се справи с всичко.

— Може би — отговорих аз.

— Благодаря ти, че сподели с мен. — Еди се усмихна надолу към мен и знаех, че тези няколко мимолетни спомени от миналото ми, и потвърждаваха, че тя беше повече от флирт. Бях я допуснал до себе си и дори и нещата да свършат на края, тя щеше да знае, че е означавала нещо за мен.

Имайки нужда да прочистя мислите си от миналото си, аз повдигнах пред нея една чиния.

— Най-добре е да изядеш този чийзкейк — заплаших я аз.

— Или какво? — засмя се тя.

— Или аз ще го направя заради теб.

— Не се притеснявай. Няма шанс да похабя дори една хапка от това лакомство. — Тя си взе още една хапка и аз се изправих да целуна ъгълчето на устата й.

— Честит рожден ден, Еди Джеймс — прошепнах аз, тя отпусна чинията и придърпа устните ми към нейните.

* * *

Добре, чийзкейкът беше наистина адски невероятен. Трябваше да й го призная. Погледът на лицето й, когато видя изненадата си, беше дори още по-добър. Ядохме, говорихме и се смяхме. Когато се върнахме в апартамента, вратата на спалнята на Паркър беше затворена и през нея чухме няколко стона.

— О, Боже мой! — прошепна Еди шумно, докато очите й се разширяваха. — Те се чукат!

— Това лошо ли е? — попитах аз, несигурен дали Еди щеше да одобри една нощ между тях.

— Не. Просто съм изненадана. Ники обикновено е много… избирателна. — Челото й се набръчка от безпокойство, но това бързо отмина и отново се усмихна.

— Е, сигурна съм, че на Паркър му харесва всяка минута от това.

Решихме да спим заедно в другата спалня, решавайки, че Паркър и Ники щяха да останат заедно в неговата стая. Не правихме любов; просто се държахме един друг, докато не се унесохме в сън. Това беше един перфектен ден, дори и двамата да осъзнахме, че независимо колко силно искахме да бъдем повече един за друг, не можехме.