Бранди Толър
Костюмарят (29)

Глава двадесет и девета
Костюмар

Разбира се, че това ще се случи. Не мога да повярвам, че наистина бях изненадан. Ейнсли от седмици взривяваше телефона ми и предполагам, че моите по-малко ентусиазирани отговори бяха довели до този отчаян ход. Толкова силно исках да изтичам след Еди и да се опитам да обясня, но не можех. Първо тя трябваше да се успокои. Не можех да си представя в момента какво минаваше през главата й. Второ, трябваше да приключа нещата с Ейнсли веднъж и завинаги.

— Какво правиш тук? — попитах аз, докато тя сядаше около кухненската маса, поставяйки пероксида и марлята пред себе си.

— Мислих да те изненадам — усмихна се широко тя. — Липсваше ми. Не знаех, че ще робуваш цяло лято във ферма. Каза ми, че си на стаж.

— Предполагаше се, че ще се видим след няколко дни — посочих аз.

— Знам, но вече бях планувала да те изненадам, преди да се уговорим.

— Откъде взе адреса?

— От Паркър, разбира се — изкикоти се тя. — Бих могла да те попитам, но тогава щях да разваля изненадат. Липсваше ми…

— Ейнсли, не трябваше да идваш тук — прекъснах я аз.

— По телефона ти беше толкова неясен и отчужден. Просто исках да те видя и да съм сигурна, че всичко е наред. Че ти си наред. — Тя леко се намръщи. — Добре ли си?

Не. Това беше истинският отговор. Не само, че се борех с онези чувства към Еди, за които и двамата се бяхме съгласи ли, че няма да доведат до нищо повече, а сега я бях и разстроил. Мисълта, че я бях наранил, ме убиваше.

— Може би е добре, че дойде — казах аз. — Слушай. Трябва да поговорим.

— Знаеш ли, баща ми каза, че можем да отидем в крайбрежната му къща за уикенда за Деня на труда. До тогава тук ще си приключил, нали? — пренебрегна ме Ейнсли.

Седнах до нея и взех ръцете й в своите.

— Ейнсли, времето, което прекарахме разделени, ме накара да осъзная, че не сме съвместими. Точно затова поисках да се срещна с теб следващата седмица. Съжалявам, че не ти казах по-рано, но не исках да го направя по телефона.

Може би бях задник, че чаках толкова дълго да й кажа, че няма шанс да се съберем отново, но не исках да го направя по начина, по който се бе отнесъл бившият на Еди. Заклевам се, че щеше да ми хареса да ритна този мъж в топките, заради това, че я бе наранил.

— Джо, нямаш предвид това. — Очите й омекнаха. — Ние си прекарваме добре заедно. Чаках те цяло лято. Не съм била на нито една среща. А ти… срещнал ли си някого?

Поех дълбоко дъх. Нямаше да я лъжа. Вместо това я погледнах многозначително, тя кимна, докато на лицето й се изписа отвращение.

— Това мръсно, конско момиче? Ти шегуваш ли се с мен?

Борейки се с желанието да я ударя, заради обидата към Еди, казах:

— Ейнсли, никога не сме се съгласявали, че няма да се срещаме с други хора. Всъщност, бях достатъчно ясен, че ако срещнеш някого ти трябва да излезеш на среща.

Твърдението ми попадна в глухи уши.

— Чукаш ли конското момиче? Белият боклук от конската ферма?

— Ейнсли. — Стиснах зъбите си, за да се опитам да задържа самоконтрола си. Не можех да ударя жена, но наистина исках да видя как Еди рита снобския й задник. Еди беше най-красивата личност, която познавах и да чуя какво говори Ейнсли за нея, беше жестоко и невярно, което накара кръвта ми да заври. — Бих искал да приключим дружески и да си останем приятели, но ако те чуя да казваш още нещо обидно за нея, ще те изхвърля от къщата върху задника ти.

Очите й се разшириха шокирано, изправи се бързо, бутвайки стола зад себе си.

— Избираш нея пред мен?

— Ейнсли, не прави това. Срещахме се само два месеца. Не е като да сме били заедно с години.

— Майната ти, Джон! — извика тя. — Надявам се раната ти да се инфектира, а ръката ти да изпадне! Пожелавам ти щастлив живот с твоята конска курва!

След тези си думи тя изскочи от къщата и влетя в колата. Наблюдавах я как изхвърляше чакъл надолу по алеята, вдигайки прах, откъдето минаваше.

— Е, това мина добре — въздъхнах аз, докато почесвах главата си. Ейнсли можеше в момента да ме мрази и в червата си, но най-малкото знаех, че това беше правилното нещо, което да направя. Тя не беше жената за мен. Сега беше време да се изправя пред Еди и не гледах с нетърпение на това.

* * *

Не си направих труда да се превържа. Нищо не беше по-важно от това да намеря Еди и да обясня шибаното недоразумение. Беше на пистата и упражняваше кобила. Достигайки до вратата, тя точно завършваше обиколката. Хванах юздите, задържайки коня, за да може да слезе.

— Еди, аз…

— Имаш ли нещо против да я върнеш в бокса й? — прекъсна ме тя. Беше бясна, но се преструваше, че не е.

— Слушай, моля те, може ли да поговорим?

— За какво да говорим, Костюмар?

— Знам, че си бясна и искам да обясня.

Тя поклати глава и се отдалечи. Дръпнах кобилата и я последвах, но тя влезе в офис стаята и затръшна вратата.

— Триш, може ли да ми помогнеш?

— Вие двамата сте такава бъркотия — каза тя, докато поемаше юздите и отведе коня. Беше права за това.

Когато влязох в стаята, Еди беше зад бюрото си, преструвайки се, че чете документи.

— Тя е хубаво момиче, Костюмар. Изглежда подходяща за теб.

— Какво означава това? — Потрепнах от гнева в гласа й.

— Тя е перфектна и красива, и скъпа. — Еди изговори всяка дума все едно я разболяваше. — Предполагам, че ти просто мизерстваш за лятото, нали?

Гневът ми се разгоря заради думите й.

— По дяволите, Еди! — извиках аз. — Не смей, по дяволите, да казваш това!

— И защо не? — попита спокойно тя. — Искам да кажа, аз съм олицетворение на всичко, от което си избягал, а тя е точно типа жена, която искаш в своя бленуван свят.

— Нищо не знаеш за това, което искам — изсъсках гневно. Исках нея и никога не можех да я имам. Тя беше всичко. Исках да я вдигна и да я разклатя, докато дойде на себе си, но отстъпих назад, дистанцирайки се.

— Очевидно, тя не знаеше и едно шибано нещо за теб — каза тя и погледна към мен. — Не и откъде си или как си станал, такъв какъвто си. Кажи ми, изобщо някой познава ли те, Костюмар?

Беше права. Никога не бях казвал на Ейнсли за семейството си. Дори и Паркър знаеше неясни подробности. Еди беше първият човек, освен дядо й, с когото бях говорил от години за миналото си.

— Да — отговорих честно аз. — Ти ме познаваш.

Погледите ни се срещнаха за момент, преди да отклони своите.

Тя поклати глава и въздъхна:

— Не съм сигурна в това.

Еди се зае с документите, които бяха разхвърляни навсякъде и си спомних, че трябваше да й кажа нещо.

— Срещал съм се с нея два месеца и се съгласихме да се разделим през лятото.

— Намеквайки, че ще се съберете заедно след лятото. — Тя ми хвърли бърз поглед и се върна към документите в ръцете й.

— Не. Съгласихме се, че ще говорим в края на лятото и да видим къде се намираме. Но скоро след като пристигнах тук знаех, че това никога няма да стане. Не исках да бъда с нея.

— Тогава защо тя продължава да мисли, че двамата ще се съберете отново? Тя каза, че си говорите всеки ден и че имате насрочена среща за следващата седмица. Тя ли е този, който ти изпраща съобщения и обаждания, които игнорираше пред мен?

Изправих се и разтърках лицето си. Справях се доста зле. Наистина зле.

— Да, но винаги тя се обаждаше и ми изпращаше съобщения.

— Защо не й каза да спре? — изкрещя Еди, докато захвърли документите, които държеше и се отпусна назад в стола си. Мразех колко секси изглеждаше, когато беше ядосана. — Хайде, Костюмар. Или просто нямаш достатъчно топки, за да го направиш?

Внезапно и аз се ядосах. Зная, че трябваше да й кажа, но с Ейнсли се опитвах да не бъда тотален задник.

— Заради теб! — изстрелях аз.

— Какво заради мен? — попита тя с отвращение.

— Защото това красиво момиче ми каза за онзи шибан задник, който е приключил нещата с нея с телефонно обаждане и как това я е смачкало. Не исках да бъда този задник. Затова, когато и да ми се обаждаше Ейнсли, аз й отвръщах, просто приятелски. Знаех, че ще я видя идващата седмица и да приключа с това.

Заради крещенето дишах тежко, но стоях пред бюрото й, очаквайки я да каже нещо. Очите й се стрелнаха към ръцете, които бяха сключени в скута й, и почти можех да видя как гневът се оттичаше от нея. Думите ми я бяха достигнали.

С дълбоко вдишване тя се наведе напред и вдигна отново документите си, казвайки:

— Не биваше дори да разпитвам за това, Костюмар. Не е моя работа.

Думите й ме смазаха и още веднъж разгоряха пожара в мен. Бях толкова уморен от това да танцувам около чувствата ни. Не можех да издържам повече. Заобиколих бюрото, издърпах я да стане, очите й се разшириха, докато взимах документите от ръцете й и ги пуснах на пода.

— Стига с тези глупости — изръмжах аз. — Знам, че си ми бясна, но недей се дръж така, сякаш не си наранена или не ревнуваш.

— Ревност? Какво право имам аз, за да ревнувам? — засмя се високомерно тя.

— Знаеш, че имаш — захапах я аз.

— И откъде знаеш, че ревнувам?

— Мога да го видя в очите ти. Бясна си, че друга жена ме желае, или ме е имала преди.

Тя повдигна брадичката си с негодуване.

— И какво те направи такъв експерт по отношение на ревността?

Ръцете ми все още държаха слабите й ръце, но тя не се опита да се освободи хватката ми. Знаех, че не искаше да признае, че е дяволски бясна заради появата на Ейнсли. Да признае, че ревнува, означаваше да говорим за чувствата, които не се предполагаше, че имаме. Но тя щеше да го признае пред мен. Точно сега. Имах нужда да знам, че се интересува от мен толкова силно, колкото аз имах нужда от следващия си дъх. Наведох се, доближавайки устата си на милиметри от нейните и прошепнах:

— Не ме лъжи, Еди.

— Защо си мислиш, че лъжа? — прошепна тя, очите й се взираха в устата ми. Отказът й да ме погледне изпрати гнева през мен като куршум.

— Защото е така — наместих тялото си срещу нейното и дръпнах опашката й назад, за да могат очите й да срещнат моите. Не се бореше, вместо това тялото й прилепна по моето. — Защото аз адски ревнувам всеки път, когато те видя с онзи задник Дирк. Всеки път, когато те докосне или ти се усмихне, аз искам да го убия. И тази глупост за това как не се предполага да ме интересува, е безумна. Интересува ме, Еди. По дяволите, адски ме интересува и повече не мога да се преструвам, че не е така. Точно сега, за това лято, ти си моя и аз съм твой. Ти го каза. Затова не се преструвай, че не те интересува, или не казвай, че нямаш право да ревнуваш.

— Костюмар — дишаше на пресекулки, а устните й се разтвориха, сякаш ме приканваше за целувка.

Устата ми се разби в нейната и двамата се впихме един в друг. Пенисът ми беше толкова твърд, че болеше, и бях толкова ядосан от нуждата да я имам, да й покажа как се чувствам. Имах нужда да почувства колко ядосан ме караше да се чувствам, мислейки, че не я интересува. Знаех, че е грешно и знаех, че е права относно границите, но майната му на всичко. Ние ще си съставим свои собствени правила. Това, което правехме не беше обикновено, и заради това не можеше да приеме обикновени правила или очаквания.

— Имам нужда от теб точно сега — изръмжах аз, докато я обръщах с лице към бюрото. Ръцете ми се пресегнаха и откопчаха дънките й, преди да ги сваля. — Това ще бъде силно — обещах аз, докато я бутах върху купа хартия, ръцете й се пресегнаха към ръба на бюрото, за да се задържи на място.

След като откопчах дънките си, наместих главата на члена си на входа й и разтрих перфектното й дупе. Косата й беше разрошена от работата и изпотяването от жегата през целия ден; кичури бяха залепнали по кожата й. Гърбът на дрехата й беше леко влажна от пот. Обичах колко красива беше, когато дори не се и опитваше.

— Кажи ми, че ме искаш — наредих й аз, докато прокарах дължината си между краката й, дразнейки влажните й гънки.

— Моля те, Костюмар. Искам те. Моля те — каза тя.

— Кажи ми, че те е грижа — настоях аз. Имах нужда да чуя признанието, че тя подлудяваше също както и аз. Да, всичко това щеше да свърши, но точно сега, имах нужда да зная, че я убива да мисли за това. Убива я да мисли за мен с друга жена.

— Грижа ме е. Не искам, но е така — изхленчи тя и това бе всичко, от което се нуждаех.

Потопих се в нея, наслаждавайки се на нейната стегнатост, докато влизах в нея отново и отново. Ръцете ми хванаха бедрата й, докато се тласках в нея и тя хвана бюрото, за да ни задържи. Старото дърво на бюрото скърцаше в знак на протест с движенията ни, докато стоновете на Еди ставаха все по-силни и по-силни. Ударих дупето й силно и това я освободи. Тя изплака високо, докато тялото й се стегна, поглъщайки моето собствено освобождение, което я изпълни.

Тя се свлече на бюрото, дишайки тежко, а аз останах в нея. Виждайки я такава, току-що чукана и задоволена, накара члена ми отново да потрепне. Но зачервеното място на дупето й, там, където я бях ударил, накара гърдите ми да се издуят. Моя.

Внимателно излязох и се закопчах, преди да й помогна да стане, опитвайки се да вдигна дънките й нагоре, което беше трудно. Не беше лесно да вдигнеш дънки над потна кожа. Когато беше напълно облечена, я обърнах с лице към мен.

— Съжалявам, че не ти казах за Ейнсли. Но ти се кълна не съм бил с нея и щях да сложа край следващата седмица.

Тя внимателно погали лицето ми и ми се усмихна тъжно.

— Да бъда с теб беше най-хубавото нещо, но колкото повече продължава, толкова по-трудно ще е да не позволявам на чувствата ми да вземат най-доброто от мен. Но дори знаейки това, не мога да спра.

Наведох челото си срещу нейното и вдишах:

— Знам.