Бранди Толър
Костюмарят (12)

Глава дванадесета
Еди

След като приключихме с дневната работа, се изкъпахме и срещнахме в кухнята. Бях впечатлена от това, че костюмарят знаеше как да готви. През изминалите дни бе доста полезен в кухнята. Направихме си свинско филе с ризото и аспержи. Докато готвехме се смеехме и флиртувахме, но никога не се докосвахме. И това беше мъчение. Толкова силно исках да погаля ръката му или да го усетя как слага ръката си на кръста ми. Тялото ми болеше от желание да го почувствам, но знаех, че след вечеря щеше да има много докосвания.

Когато седнахме да вечеря ме, Костюмарят започна да ме засипва с въпроси. Запитах се дали не се опитваше да ме опознае. Кой да помисли, че обикновено фермерско момиче, както добре знаех, че ме определя, ще предложи на почти непознат да изиграе с него своите фантазии?

— Е, отишла си в колеж? — попита той, преди да вземе хапка от ризотото си.

— Може би за година и половина, но да, отидох.

— Къде?

— Нюйоркският университет.

— Наистина ли? — Изненадата му по някакъв начин ме обиди, но го отминах.

— Да не би да не изглеждам достатъчно образована за Голямата Ябълка? — подразних го аз.

— Не става въпрос дали си достатъчно образована, или не, просто не ми се струваш като човек, който би искал да отиде да учи в Ню Йорк.

Взирах се в него безизразно. Какво би трябвало да означава това и трябва ли да се обидя? Поклатих глава и се върнах към вечерята, решавайки да оставя изявлението му без отговор.

— Исках да видя какво е там, както правят повечето млади хора.

— Кажи ми любимото ти нещо в Ню Йорк — каза той, преди да поднесе храна към устата си. Въпреки цялата си градска изисканост той със сигурност се хранеше като фермерско момче, с лакти на масата, едвам предъвкващ.

— Това е лесно. — Облегнах се назад в стола с чаша с вино в ръка. — Чийзкейк „Две малки червени кокошки“ — отговорих, преди да отпия. Той се взираше безизразно в мен.

— От всичко в Ню Йорк, чийзкейк е твоето любимо нещо? — попита сухо той.

Присвих очи към него.

— О, съжалявам. Да не би да трябваше да кажа Рокфелер Център или Таймс Скуеър?

— Не — той леко се засмя. — Просто се изненадах, че каза чийзкейк от всички неща.

— Не просто някакъв чийзкейк. Чийзкейк „Малки червени кокошки“. — Поставих чашата с вино на масата и взех вилицата. — Кара устата ми да се изпълни със слюнка, само като помисля за него.

Погледът му срещна моя и очите му потъмняха.

— В момента гледам нещо, което прави устата ми също да се изпълва със слюнка. И имам чувството, че ще има по-добър вкус от онзи чийзкейк.

Горещина заля цялото ми тяло и трябваше притисна краката си един към друг. Желанието ме превзе и захапах долната си устна. Когато погледът му попадна върху устата ми, той се усмихна доволно.

— Е, защо напусна? Училището имам предвид.

Как можеше толкова небрежно да смени темата? Сякаш току-що той не подмокри бикините ми с онази забележка?

Поклащайки глава, се опитах да помисля как да отговаря на въпроса му. Защо напуснах колежа? Спомените за моя бивш, неговото ужасно скъсване по телефона и моето разбито сърце изскочиха неочаквано в мислите ми. Колко слабо от моя страна да напусна заради мъж. Знаех, че костюмарят ще ме осъди, ще гледа отгоре на мен, но нямаше да лъжа. Веднъж дядо Бъд ми кажа, че миналото е просто такова — минало. И ние трябва да го оставим и да продължим напред. И точно това направих аз.

— Ами, напуснах заради мъж. Не че това те засяга, но мислих, че съм влюбена. Той ме чакаше две години и когато най-накрая му се отдадох, той ми изпрати съобщение, в което се казваше, че иска да скъсаме. Очевидно си беше намерил ново момиче, което да преследва. По-късно разбрах, че той всъщност изобщо не ме е чакал, а през цялото време ми е изневерявал. Бях толкова опустошена, че реших да се прибера у дома, където принадлежах.

Костюмарят се взираше в мен, но не можех да разбера какво мисли. Предположих, че или ме съжаляваше, или ме осъждаше. Което и да бе от двете, това не ми харесваше.

— Давай — въздъхнах аз. — Кажи ми колко съм слаба.

— Бил ти е първият, нали? — попита костюмарят внимателно и очите ни се срещнаха. Бях благодарна, че не видях съжаление или осъждане в очите му, вместо това видях съчувствие. Сякаш разбираше защо се бях прибрала у дома след такова нещо.

— Да — изсумтях аз. — Също така избрах победител.

Костюмарят се облегна назад и прокара ръка през гъстата си тъмна коса. Ръкавите на ризата му бяха завити до лактите му и той изглеждаше достатъчно добре, за да го изям. Наместих се на мястото си, борейки се с всички сили срещу пулсирането между краката ми.

— Не си слаба. Понякога всички имаме нужда да избягаме далеч от болката — каза меко той, преди да се наведе отново над чинията си и да продължи да се храни. Бях изненадана от думите му. Всъщност той звучеше така, сякаш разбираше. Исках да му задам въпроси, но той бързо започна отново да ме разпитва за това как съм израснала и никога не получих възможност за това.

Когато приключихме с вечерята, Костюмарят изми чиниите, докато аз се погрижих за масата и плотовете. Тази вечер бях леко нервна заради моя литературен избор. Надявах се костюмарят да беше толкова нетърпелив, колкото обеща. Докато гърбът ми беше обърнат, аз отидох до стаята си, грабнах книгата от леглото и отидох обратно в кухнята. Той избърсваше ръцете си в кърпата и ме наблюдаваше как влязох, очите му блестяха от вълнение.

— Преди да започнем, изследвал ли си се? Знаеш, за полово предавани болести?

— Винаги използвам защита. Винаги — подчерта той.

— Аз съм на хапчета, но ако предпочиташ да използваше нещо, можем да го направим. — По дяволите, защо гласът ми трепереше? Бях дяволски нервна. Може би не би трябвало да има значение какво мислеше, но беше така. Исках да бъда добра. Исках да избухам ума му. Той беше толкова дяволски секси, особено в неговия костюм, че бях готова да изгоря.

— Така ли? — попита той, усетих шок в гласа му. Вероятно изглеждаше странно, че бях на противозачатъчни, когато нямах никакъв сексуален живот.

— Регулират цикъла ми — промълвих. — Аз съм безопасна и съм била само с един мъж, затова…

— Съгласен съм с неизползването на друго, щом и ти си съгласна. — Гласът му беше толкова дълбок и богат. Трябваше отново да стисна краката си заедно, бях толкова готова.

— Добре тогава. — Преглътнах. Отворих книгата и намерих страницата със сгънатия ъгъл, отбелязвайки откъде исках да започне. — Твоето име е Виктор, а аз съм Луиза.

— Приятно ми е да се запознаем Луиза. — Той се усмихна и аз кимнах.

— Аз ще прочета тази страница, останалото ние можем да… го направим сами.

— Както желаеш.