Бранди Толър
Костюмарят (33)

Глава тридесет и трета
Еди

Пътищата ни с Паркър и костюмаря се разделиха, тъй като те не можеха да ни последват до изхода. Прегърнах Паркър и му казах, че ми беше приятно да се запознаем. Прекарах малко време с него, след като двамата с Ники очевидно се спогодиха и прекараха остатъка от уикенда заедно. Очаквах с нетърпение тя да ми каже подробностите.

Усмихнах се на костюмаря, несигурна какво би трябвало да бъде нашето сбогуване. Но нямах много време за размисъл, когато той ме придърпа и ме целуна силно. За момент стоях изумена, преди да отвърна на целувката му със същия плам. Когато се отдръпна, бузите ми горяха, а той се усмихна.

— Ще се върна след два дни.

— Успех утре. Знам, че ще ги отвееш.

— Ще видим. Обади ми се, когато се прибереш, за да знам, че си пристигнала, става ли?

— Да — отговорих и отново го целунах.

— Кхм — прочисти гърлото си Паркър, докато двамата с Ники се наблюдаваха неловко усмихващи се.

— Съжалявам, приятели — извиних се аз и поклатих глава.

— Е, Паркър, беше ми приятно да се запознаем. — Ники подаде ръка на Паркър, за да разтърси неговата, сякаш напускаха работна среща. Костюмарят ме погледна странно и двамата се разсмяхме като идиоти. Сякаш ние не знаехме, че бяха прекарали заедно палава нощ.

Паркър взе ръката й, но отказа да я разтърси, а я целуна.

— Беше прекрасно да се запознаем, Никол. О, не, той не го направи. Той използва истинското й име… сладкият бъбривец. Ники се опитваше да задържи игривото си изражение, но я познавах достатъчно добре, за да знам, че вътрешно, в момента, беше по-мека и от масло.

Ники поклати глава и издърпа ръката си, обръщайки се към мен:

— Еди, готова ли си?

— Да — кимнах, без да мога да спра да се усмихвам.

— Довиждане, момчета — помахах. — Бъдете добри и бъдете добри в това.

Сдържах се да разпитам Ники, докато не седнахме в самолета. Тя веднага извади списание. Знаех, че се надяваше да не я питам нищо.

— Свали това евтино клюкарско списание и говори, Никол — подразних я аз.

— Наистина ли? — въздъхна тя.

— О, боже, курва такава! Накараме да ти дам пълни подробности за мен и костюмаря, когато се чукахме в клуба събота вечер.

— Да, защото той разби носа на бияча и беше арестуван за нападение и побой! — извика тя.

— Добре — свих устни аз. — Не ми казвай. Това си е твоя работа. — Повдигнах рамене и се облегнах назад в седалката.

Отмина един дълъг момент на мълчание, но накрая Ники го разруши:

— Очевидно правихме секс — тя въздъхна пораженчески, но не ме погледна, а продължи да прелиства списанието.

— Харесваш ли го?

— Ами, той е приятен мъж, но не би могло да бъде нещо повече от секс. Той се премества в Ню Йорк, а аз съм в Холи Спрингс.

— Той знаеше ли, че си девствена, преди да правите секс?

Ники изкриви устни:

— Не.

— Защо не му каза?

— Защото, ако знаеше, той нямаше да бъде толкова нетърпелив да откъсне черешката ми или изобщо нямаше да иска. Затова, това бе изненада. — Тя стисна устните си, за да потисне усмивката, която се опитваше да се изпише на лицето. Предположих, че това означаваше, че Паркър е бил доста шокиран.

Наблюдавах я втрещено.

— Ники, защо той?

— Защо не той? — контрира тя.

Изсумтях и скръстих ръце. Знаех защо, просто ми се искаше да го признае. Ники охраняваше сърцето си със стоманена крепост. Винаги са ме натъжавали историите, които съм слушала за хора, които са физически или сексуално малтретирани в детството си. Но Ники беше изоставена. И по някакъв начин тези белези бяха по-лоши. Най-добрата ми приятелка се страхуваше да даде сърцето си на някого, защото бе изплашена, че щяха да я изоставят. Тя даде девствеността си на Паркър, знаейки, че разстоянието щеше да ги предпази от това да бъдат някога заедно. По този начин Паркър нямаше да я изостави, всичко бе косвено. Той не можеше да бъде с нея, защото той живееше доста далеч.

— Беше ли добър? — не се сдържах да попитам. Тя бе получила всички подробности за мен и костюмаря.

— Беше невероятен — въздъхна тя. — Искам да кажа, че първия път болеше малко, но от четвъртия издуха мислите ми.

— Леле. — Помислих си, че веждите ми може би докосваха линията на косата ми. — Четири пъти от първия ти път. Впечатлена съм.

— Но беше нещо за един път. Искам да кажа, след като Джон си тръгне, ти никога няма да имаш причина да го видиш отново.

От думите й усмивката ми спадна, но се насилих мислите за края на лятото и костюмаря да напуснат главата ми. Казахме си, че трябва да изживеем лятото, и щях да прекарам следващите седмици, правейки точно това. — Съгласихме се да се разделим като приятели.

Погледнах я, но тя все още гледаше в списанието си. Какви двойки образувахме. Аз си паднах по мъж, с когото нямах никакъв шанс да остана, а тя даде девствеността си на мъж, с когото не можеше да бъде, защото знаеше, че никога нямаше да я напусне.

— Това е хубаво. Радвам се, че пътуването ни до Ню Йорк беше запомнящо се по повече от един начин.

— Да… аз също.

* * *

Костюмарят се обади, когато кацна два дни по-късно, за да знам, че е на път. Когато пристигна у дома, беше след като се стъмни и влезе сам. Криех се в банята, очаквайки го.

— Еди — повика ме той.

Излязох от банята и тръгнах надолу по коридора към мястото, където стоеше, пред входната врата. Когато ме видя лицето му светна от изненада и вълнение.

Преди две години, на Хелоуин, Ники беше стюардеса, затова ми даде костюма. Нека просто кажем, че костюмът нямаше да може да покрие стандартите на авиокомпаниите за дрескод.

— Вие ли сте Джон Уилсън? — попитах аз със сериозно изражение.

— Аз съм.

— Моето име е Хайди и работя за авиокомпанията. Изглежда, че сте изгубили част от багажа си и съм тук, за да го върна.

— Е, много мило от тяхна страна да Ви изпратят, Хайди — измърка Костюмарят, докато гладните му очи пируваха с тялото ми.

— Много съжаляваме. Казаха ми да Ви предложа всякакъв стимул, за да летите отново с нас, след като сте изпитали такова сериозно неудобство. — Пръстите ми танцуваха около дълбоко изрязаното деколте на сакото, което бях облякла.

Костюмарят свали сакото си и разхлаби вратовръзката си. Захапах устна и издишах шумно, докато ме приближаваше.

— Какво имате предвид?

И просто така, с костюмаря отново бяхме заедно.

* * *

Седмица по-късно освободихме Джоуи и Триш по-рано и сами довършихме работата. Когато погледнах към конюшните, видях костюмарят да оседлава два коня.

— Какво правиш? — попитах.

— Ти си треньор на коне. Какво мислиш, че правя?

Присвих очи към него.

— Ще яздим ли?

— Следобедът е чудесен. Мислих, че една езда е хубава идея. — Той ме погледна с широка усмивка и почти се разтопих. За един дълъг момент просто го гледах и той ме попита: — Какво?

— Просто не съм те виждала да яздиш, откакто си дошъл. Колко време е минало?

Той се взираше за момент в небето замислен и каза:

— Почти четири години.

— Наистина ли? Защо сега?

— Може би се почувствах сантиментален. — Той присви рамене и дръпна юздите на двата кастрата, които беше оседлал. — Готова ли си?

— Да.

Кимнах и се качих на коня си.

Препускахме покрай пасището за около километър, където реката правеше завой и минаваше откъм гърба на имота. С Ники идвахме тук да плуваме, когато бяхме в гимназията. Никога не съм водила компания. Дядо Бъд никога не би ми позволил.

Сумракът се спускаше и кратките премигвания на светулки започваха да се извисяват към небето. Тревата беше висока, може би до коляното и звукът на щурците и жабите разбиваха тишината.

Когато достигнахме реката, слязохме от конете и костюмарят извади бутилка шампанско от чанта върху седлото. Седнахме върху меката зелена трева. Косата му беше по-разрошена, по-дълга, отколкото обикновено я носеше, сенки покриваха лицето му. Обичах да го наблюдавам такъв; мъж след тежък работен ден.

— Шампанско? — попитах аз.

— Празнуваме — отговори костюмарят, докато отвиваше фолиото около корка.

— И какво празнуваме? — повдигнах въпросително вежди.

— Получих една от позициите. Тази в Ню Йорк. — Той се усмихна леко, но погледът му остана съсредоточен върху това да махне корка от бутилката.

— Това е страхотно! — Скочих върху него и го съборих по гръб. Целувах го навсякъде, докато го поздравявах. Няма да излъжа, имаше егоистична част от мен, която намрази чутите думи, но никога не бих отнела това от него, като разваля щастливите новини с моя собствен егоизъм.

Той се смееше, докато продължавах да го целувам и това продължи, докато той не започна да ме гъделичка и паднах от него, потънала в смях.

— Милост! Милост! — извиках. Най-накрая се успокоих и казах: — Сериозно, толкова съм щастлива заради теб. Знам колко усилено работеше за това.

— Благодаря — каза той, но имаше тъга в тона му.

— Не си ли щастлив? — Седнах и го наблюдавах как се върна към това да се опитва да отвори бутилката.

— Да. Искам да кажа… разбира се — присви рамене той. — Ти си първата, на която казвам.

— Е, това са страхотни новини.

— Има и още — добави той.

— Така ли?

— Чичото на Паркър е собственик на коне. Разпръснал ги е навсякъде из страната с различни треньори. Паркър е споменал за теб и той попита за някои твои статистически данни. Затова накарах Джоуи да ми даде цялата информация и му я изпратих. Той се съгласи да ти изпрати шест млади коня, които да тренираш, и да ги подготвиш. Дотогава са твои.

За момент замръзнах. Шокът ми може би беше явен, защото той попита:

— Какво не е наред?

Почувствах се ужасно, че не бях по-благодарна, но усещането беше сякаш отново костюмарят се беше погрижил за отговорността ми. Бях се обаждала, опитвайки се да заздравя бизнеса си, но нямах много късмет. Все още разполагам с четири месеца. Въпреки че това, което беше направил бе мило, се чувствах така, сякаш още веднъж постигах успех, който ми бе даден от някой друг.

— Просто, единствената причина да задържа Нощния ездач бе заради репутацията на семейството ти и сега, още едно условие на дядо Бъд ще се изпълни, защото ти си пуснал някакви връзки. Благодарна съм ти за помощта, но искам да успея основно с моята усилена работа.

— Еди — каза твърдо името ми той. — Това е твой успех. Ако той не беше харесал статистиката ти, той нямаше да ти ги изпрати. Аз просто бях посредник. Не го прави като услуга към мен. Всичко това е заради теб.

— И шест млади коне ще вдигнат със седемдесет и пет процента бизнеса, който имахме преди дядо Бъд да почине.

— Точно така. — Той се усмихна. — И точно затова празнуваме.

Може и да не бях напълно щастлива с това, но все пак бях благодарна. Костюмарят наистина се интересуваше от мен. И сега можех да се отпусна. Фермата ми беше спасена и нямаше да ми бъде отнета.

— Прав си. Трябва да празнуваме!

Скочих и изритах ботушите си. Костюмарят ме наблюдаваше, но ръцете му продължаваха да работят за отварянето на бутилката.

— Мисля, че изпитвам желание да поплувам. — Намигнах му, докато изхлузих дънките си и съблякох потника си. — Ще се присъединиш ли към мен?

Подхвърлих му потника си към него и го улучих по лицето. Точно в този момент коркът изхвръкна и ме накара да подскоча. Пяната изскочи от бутилката и надолу по ръката, а ние се разсмяхме, докато той се изправи и събу своите ботуши.

— Защо не.

Прекарахме известно време, плувайки и отпивайки от бутилката шампанско, което доведе до преплитането на топлите ни крака в студената вода. Костюмарят ме поведе извън водата и ме положи върху тревата. Докато ме целуваше навсякъде, усещах тялото му твърдо и влажно, измъчвайки ме с малки захапвания тук и там. Водата се изцеждаше от разрошената му коса по устните и гърдите ми, докато той шепнеше думи за това колко красива и невероятна бях аз. Сърцето ми искаше да експлодира.

Не беше останало много шампанско, но изстенах от сладко удоволствие, когато той изсипа малко от пенещото се питие върху мен. То изсъска срещу кожата ми, събирайки се пред гърлото ми и в пъпа ми. Затворих очи, докато костюмарят бавно го изсмукваше от мен, облизвайки с дълги протяжни лизвания. В момента бях толкова възбудена, че исках да изкрещя. Но бе сладко изтезание. Такова, което исках да свърши, е, което исках да продължава вечно.

— Еди — прошепна той. — Искам да оближа и ухапя всеки сантиметър от теб. Да вкуся всяка част от теб.

Докато той се придвижваше надолу по тялото ми, потреперих в очакване на невероятното усещане на езика му. Когато главата му застана между краката ми, той духна леко, преди да излезе остатъка от шампанското над мен. Бях изпълнена с такова желание, че когато шампанското се изля върху плътта ми, почти щях да свърша.

— Всеки сантиметър от теб е толкова красив — каза ми той, точно преди да завърти езика си върху клитора ми.

Той смучеше, хапеше и ближеше, докато краката ми не се разтрепериха и се превърнах във възел нарастващо напрежение. Той нямаше да ми позволи да свърша, въпреки че го умолявах:

— Моля те. Моля те, Костюмар.

Най-накрая той чу молитвите ми. Надигайки се над тялото ми, той целуваше краката ми, корема ми, врата ми и когато застана над мен, главата на пениса му беше срещу входа ми. Целувайки ме нежно, той се тласна в мен и двамата изсъскахме. Всичко се усещаше толкова интензивно, че исках да се разтопя в него. Не бързахме, отдръпвахме се и се притискахме един в друг, докато и двамата не се загубихме в екстаза на освобождението.

След известно време се облякохме с доволни усмивки върху лицата. Нямаше как да се отрече, че това, което се случи тук, бе великолепно. Не беше написано или планирано. Беше най-красивият акт на любене. Бяхме ние.

След като се качихме на конете, закачливо попитах:

— Е, ти си син на треньор на коне… или не си? — попитах шеговито.

— Предполагам, че е така — отговори тихо.

— Какво ще кажеш за надбягване?

— Искаш да се състезаваш с мен? — Той присви очи, а аз изсумтях.

— Какво? Страхуваш се, да не би да те победи момиче?

— Пф — бе отговорът му.

— Не мислиш, че ще те победя?

— Не — отговори категорично.

— Добре, умнико. Да тръгваме!

Сръчках коня си отстрани и ние се изстреляхме като куршум. Костюмарят тръгна на секунди, след като го оставих да ни диша праха, но започна да набира скорост. Смеех се толкова силно, добре, може би малко повече заради алкохола и секунди по-късно бях на земята, с пареща болка в глезена.

— По дяволите! — изсъсках аз. Конят ми беше изчезнал, докато костюмарят слезе от своя и дойде до мен.

— Нека видя — каза спокойно той, докато разгъваше крака ми. Изстенах от болка, когато изви глезена ми, но можех да съм сигурна, че не беше счупен.

— Да вървят по дяволите ти и твоят сексапил върху кон, за дето ме разсеяхте — захапах го аз.

— Мисля, че това може да се брои за моя победа — подразни ме той.

— Съгласна съм. Единственият начин да ме биеш, е, ако съм ранена.

Той се засмя и се наведе, целуна ме по челото. — Нека те върна обратно в къщата.

Докато той оправяше конете, седях върху стол и наблюдавах как ги разседлаваше и ги прибираше в боксовете. Изглеждаше толкова естествено, когато вършете такива неща, че изсумтях, когато си припомних първото ми впечатление от него. Мислих, че е сноб, юпи с бяла якичка, което не знаеше какво е да работи с ръцете си. Бях сгрешила.

— Хайде. Ще се погрижа за теб. — Той ме повдигна и въпреки болката в крака ми, въздъхнах и се отпуснах върху него. Беше толкова хубаво да съм в ръцете му. — Ще си вземем вана.

— Така ли? — попитах, без да съм изненадана, просто поддържах разговора.

— Да. Харесваше ми да правя любов с теб извън реката, на полето, но получих, нещо като един паунд мръсотия и трева в задника си — каза той с безизразен тон.

Избухнах в смях и скоро усетих как гърдите му се тресяха, докато се смееше с мен.

— Тогава съм съгласна за ваната — казах аз.

* * *

На следващия ден, след като приключихме работата, костюмарят се извини и тръгна към къщата. Глезенът ми днес беше по-добре, леко наболяваше, когато отпусках върху него тежестта си, затова го давах по-леко. Снощи костюмарят наистина добре се погрижи за мен, изкъпа ме и сложи лед на глезена ми. Въздъхнах, докато го наблюдавах как вървеше към къщата. Беше почти перфектен. С изключение на това, че той мразеше всичко, което обичах.

След като ни беше видял с костюмаря онази сутрин, Джоуи се държеше леко резервирано с мен. Предположих, че се чувстваше неудобно. Аз също… малко.

— Имаш ли планове за уикенда? — попитах го, опитвайки се да разбия напрежението между нас.

— В петък ще изведа Шарлът Милър.

Половин усмивка се появи на лицето му, докато сядаше на любимото ми място в стаята със седлата. Бейзболната му шапка беше обърната назад и косата му стърчеше от дъното. Джоуи беше привлекателен мъж, по един слаб и ръбест начин.

— О, тя е красива — кимнах одобрително. — Също така и приятна.

— Да, е, от известно време чаках да я поканя и най-накрая намерих смелост да го направя.

— Браво на теб, Джоуи. Надявам се да бъде страхотна среща.

— Ами ти? Ти и любовникът имате ли планове за уикенда?

Исках да повярвам, че се опитваше да се пошегува с мен, но тонът му не се връзваше много с приятелската усмивка върху лицето му.

— Джоуи, трябва да ти се извиня — започнах аз. — Съжалявам за това, което видя. Знам колко неудобно е било това за теб. — Когато не каза нищо, продължих, неспособна да издържа мълчанието. — Знам, че се притесняваш за мен да… бъда с него.

Погледът му срещна моя и той си позволи една въздишка.

— Ти си зряла жена, Еди, и можеш да правиш каквото поискаш. Но аз съм ти приятел и просто не искам да те видя наранена.

Усмихнах се на думите му. Джоуи винаги ме е наглеждал.

— Знам, но знам какво правя. И двамата знаем, докъде ще си заведе това и че това ще приключи, когато си тръгне.

Джоуи ми се усмихна леко и каза:

— Мисля, че и двамата знаете, че това не е истина. — Той се изправи и ме прегърна. — Но, когато той си тръгне, аз ще бъда тук и ще ти помогна по всякакъв начин, който мога. За това са приятелите.

Когато се върнах в къщата, намерих костюмаря в стаята на дядо ми, да размества мебелите към центъра и да ги покрива с найлон.

— Какво правиш? — попитах.

Той се обърна към мен и се усмихна. Все още беше облечен в работните си дрехи от днес, потта бе намокрила плата на тениската му.

— Мисля, че за теб вече е време да боядисаш тази стая и да я направиш своя. Казах, че ще ти помогна.

За момент го наблюдавах. Исках ли да променя спалнята на дядо Бъд? Виждайки тъжния отговор на неговата изненада, той се спря и се приближи към мен.

— Хей. Съжалявам. Първо трябваше да те попитам. Не е нужно да го правим…

— Не — прекъснах го аз. — Време е. — Усмихнах се леко. — Благодаря ти, Костюмар.

Той въздъхна облекчено и ме прегърна.

— Да отидем до града и да вземем малко боя.

Той взе ръката ми и тръгнахме към града.