Бранди Толър
Костюмарят (3)

Глава трета
Костюмар

Чувствах се такъв задник. Нямах представа защо изобщо се съгласих на това нещо заради Бъд Джеймс. Добре, разбира се, че знаех. Пари. Но беше повече от това. Бъд Джеймс ми помогна, когато никой друг, не го направи. Когато моите родители починаха, той плати дълговете и ме прати да уча. Заклех му се да му се изплатя. И го направих. Или аз ще го направя.

Въпреки че той успя да спаси фермата от възбрана и също така ме спаси от срама от това, няколко месеца по-късно фермата беше продадена и парите възстановени на Бъд. Фермерският живот не беше за мен. Знаейки за борбата, през която преминаваха родителите ми, просто да се държат на повърхността, това го съсипа за мен. Мразех земята и конете. Мразех това, че отне родителите ми от мен. Мразех идеята да се върна и да се превърна в същия похабен стар мъж, какъвто беше дядо ми, след като цял живот е робувал на това.

Затова, след като фермата беше продадена, всичко, което ми остана, беше да възстановя на Бъд моите големи кредити от колежа, което изглежда беше напълно осъществимо с парите от продажбата и след като се хвана на работа. Но Бъд имаше други планове. Вместо това той ми каза, че иска от мен да му помогна с изготвянето на новото му завещание. Добре, помислих си аз, достатъчно лесно е. Но знаех, че трябваше да има повече. Дори не се бях изплатил на мъжа, който ме вкара в юридическия.

Деветдесет дни, каза той. Ела да работиш във фермата ми за деветдесет дни.

По-скоро щях да работя двайсет часа, играейки кучка на сътрудник при някой стиснат задник-адвокат, отколкото да се върна да отглеждам и тренирам коне. Но Бъд настоя и как бих могъл да споря? Мъжът искаше от мен толкова малко.

Също така ми беше казано, че когато дойда да работя на земята му — ръцете долу от внучка му. „Не си и помисляй, че можеш да се възползваш от моята красива Еди, буболече, Джони. Това е работа. Задръж ръцете си“.

„Това няма да бъде проблем“, уверих го аз. Кой дядо не смяташе, че внучка му е красива? Реших, че вероятно тя имаше лице, което само дядо й би могъл да обича.

Тогава… я видях. Когато я срещнах в бара, тя беше пияна и дори тогава беше възхитителна. Тази тъмна коса, вдигната нагоре, разкривайки дългата й шия и кремава кожа. Нейното невероятно тяло; движещо се бавно, грациозно, пропорционално и тънко. Но очите й, проклет свят, очите й бяха толкова красиви. Големи, кафяви, с най-дългите мигли, които някога съм виждал.

Но на сутринта след това, когато се появих пред къщата й и тя отговори на вратата в това шибано нещо като тениска и тези сексапилни дантелени бикини, проклех името на Бъд, нека почива в мир.

„Сериозен съм, синко. Момичето ми е невинно. Не й пускай номерата си или ще ти сритам задника“.

Нямах съмнение, че ще го направи. Бъд Джеймс беше един от най-приятните хора, които някога съм срещал, но бях чувал истории от дядо си, Поп, че Бъд е ритал задници в своя разцвет. Като по време на война, за да изпуснат парата, войници са си правили някаква своя версия на боен клуб. Очевидно Бъд беше завършен кавгаджия.

След срещата си с него останах засмян. Току-що бях заплашен от осемдесет и нещо годишен мъж, защото той се притеснявал, че ще свалям внучката му. Колко забавно.

Аз съм огромен задник.

Защо?

Защото от момента, в който видях Еди Джеймс с нейната малка тениска и бикини, се борих усилено. Какво. По. Дяволите? Имах чувството, че съм бил дезинформиран от клиента си. Дали е направил това, за да ме обърка? О, ела да прекараш три месеца, работейки във фермата ми, и не смей да погледнеш сексапилната ми внучка.

Бъд беше много скъп приятел на родителите ми, бил е заедно с дядо ми по време на Втората световна война и винаги ни е наглеждал, след като Поп почина. Родителите ми починаха по време на инцидент с лодка, когато бях първокурсник в колежа. Не знаех, че фермата ни има проблеми, и лодката е трябвало да бъде продадена, както и всичко, което е можело, в отчаян опит да се спаси фермата. Били са на последна разходка с нея, преди да я продадат, когато са умрели. Бъд се спусна, спаси фермата и плати вноските за образованието ми. Винаги щях да съм му благодарен.

Въпреки че не чак толкова, колкото първоначално си мислих. Благодарността ми беше това, заради което Бъд знаеше, че ще ме накара да удържа на думата си. Щеше да ме накара да оставя скъпоценната му Еди на мира.

Когато открих, че е починал седмица, преди да се представя на Еди, както планирах, се почувствах изгубен. Беше, сякаш съм изгубил отново член на семейството ми. Мъжът спаси живота ми. Той го направи. Независимо колко много пари или колко ужасни лета бих могъл да му дам, никога наистина не бих могъл да му се отплатя. Така или иначе, не и в съзнанието ми.

За съжаление, вчера единственото, което бях в състояние да правя, бе да мисля за неговата скъпоценна Еди. Картината на това как побягна към спалнята си, след като осъзна, че няма почти нищо върху себе си, се въртеше и повтаряше в съзнанието ми през цялата нощ. Нейният задник… да… в дръзки бикини. Да, бях почти свършен.

Независимо от моето физическо привличане към нея, тя олицетворяваше всичко, заради което съм се борил, за да се махна. Тя не е беше селянка от Юга или нещо подобно, но тя беше фермерско момиче в пълния смисъл. Това беше животът й и дори и да не ме харесваше, ние никога не бихме били повече от приятели, и не бях сигурен дали дори бихме били такива.

Дори и ако моите чувства по нашите различия не бяха проблем, нейните биха били. От самото начало, тя мисли, че съм някакво надменно адвокатско лице. Продължава да ме нарича „костюмар“. Какво, по дяволите, е това? Второ, оказва се, че аз не съм единственият почитател на Еди наоколо, ако съдя по задника, който се появи с танцова стъпва в трапезарията й с нищо, освен с една кърпа. Можех да разпозная в него мъж, който се опитваше да маркира своята територия, когато го видя, и въпреки че тя заяви, че те не са заедно, той очевидно чувстваше друго. Сякаш ме интересуваше. Трето, тя беше невинна. Не беше като другите жени, опитвайки се да се обличат сексапилно, и да парадират със себе си. Ако трябваше да предположа, тя беше девствена, но дори и да не беше не изглежда да беше жена с много жизнен опит.

И така имаше няколко причини и пречки, които ме задържаха да бъда нещо повече от това — наемна ръка за Еди Джеймс. И колкото повече се доближавах до неизбежна съдба, в действителност да отида и да остана във фермата й, толкова повече се ужасявах от цялата ситуация.

Преди да отида във фермата й, спрях в офиса на Карл Уейуърд. Имаше кафене през улицата, където той ме помоли да се срещнем.

— Добро утро, Джон — поздрави ме Карл, от мястото си от другата страна на старото сепаре. Кафенето беше старо; изглеждаше така сякаш не беше освежавано от седемдесетте.

— Добро утро — отговорих. Докато сядах, хубава руса сервитьорка се приближи и ми се усмихна. Тя завъртя опашката си между пръстите си, докато погледът й установи върху мен.

— Желаете ли меню?

— Не, само кафе. Благодаря. — Кимнах с намигване. Бузите й се обагриха в розово и тя се отдалечи, за да донесе напитката ми.

— Благодаря, че се срещна с мен, Джон. Исках да знам дали бихме могли да говорим, като приятел с приятел, знаеш, извън протокола.

— Разбира се. — Повдигнах рамене, докато откопчавах сакото си и се облегнах назад.

— Изглеждаш ми като свестен човек, Джон. Очевидно и Бъд е смятал така. Но имам чувството, че откакто той почина, някой трябва да наглежда Еди. Знам, че двамата не започнахте по най-добрия начин, но тя е прекрасно момиче.

— Сигурен съм, че е — съгласих се аз.

— Е, тя не е като останалите млади дами от този град. Онази ферма я държи закриляна по много начини и се притеснявам как ще се справи сега, след като Бъд го няма.

Поради някаква причина представата на Еди да бяга от мен с нейните дръзки бикини затанцува през съзнанието ми. Исках да се засмея на описанието му за нея. Исках да кажа, да, тя изглеждаше закриляна и невинна, но тя със сигурност устояваше позициите си. Имах такова чувство от момента, в който я срещнах.

Карл отпи от кафето си, докато сервитьорката слагаше моето върху масата.

— Благодаря. — Намигнах й отново и тя се засмя. Изглеждаше около седемнадесет, затова реакцията й беше сладка.

— Казваш, че тя е невинна? — опитах се да изясня нещата. Нямаше нужда да се среща с мен, за да ми каже това. Беше доста очевидно.

— Ами, да. Сигурен съм, че Бъд ще ме преследва заради това, но се надявам вие двамата да станете приятели. Може да излезете и да й покажеш някои неща. Просто не искам тя да се скрие. През последните няколко години трябваше да се грижи за Бъд и за фермата и нямаше истинска възможност да… живее.

Прокарах длан през лицето си.

— Нали знаеш, че тя ме мрази? Ще направи всичко, за да се измъкне от уговорката. Сигурен ли си, че за мен няма начин да се измъкна от това?

Карл се подсмихна и поклати глава.

— Джон, и двамата знаем, че ако се опиташ да се бориш с това през съда, можеш лесно да се измъкнеш и просто да платиш на Еди парите, които ти е заел Бъд, но би ли искал да направиш това? Бъд имаше своите причини да направи това, сега за нас те може би нямат смисъл и може никога да не получат, но това е, което е искал. Предполагам зависи от теб дали ще почетеш вашата уговорка, или не.

Взирах се през прозореца до нашата маса, вина и тревога плуваха в съзнанието ми. Той беше прав. Никой съдия нямаше да остави това и сериозно се съмнявах, че Еди щеше да се бори с мен заради това, така или иначе. Но дължах това на Бъд. Дадох му обещание и възнамерявах да го спазя.

— Не се притеснявай, Карл. Да, С Еди имахме доста… неуверен старт, но ще го преодолеем и със сигурен, че ще станем страхотни приятели.

Така или иначе се надявах на това. В противен случай, това щеше да бъде адско лято.

— Е, успех, синко. Знам, че за теб това ще бъдат едни дълги три месеца. — Карл разтърси ръката ми и се изправи. — Трябва да отивам на работа. — Остави десет долара на масата за сметката. — Ще се виждаме наоколо.

Довърших кафето си скоро, след като той си тръгна, и тръгнах към колата си. Беше време да се изправя пред предизвикателството.

* * *

Пристигнах във фермата Кросландс в осем сутринта. Млади кончета лудуваха и играеха на полето, което се простираше от лявата страна на пътя, а младо конче обикаляше около майка си на полето от дясно. Карах бавно БМВ по дългата покрита с чакъл алея, за да не могат малки камъчета да полетят нагоре и да одраскат боята на колата ми, и паркирах до някакъв скапано изглеждащ пикап Шеви, който все едно е трябвало да бъде изпратен на бунището преди години. Прахът все още се задържаше там, където колата ми беше минала по алеята, и поклатих глава. Може би трябваше да забравя за това да държа колата си чиста, докато съм тук.

Оглеждайки земята наоколо, не можех да отрека неприятното усещане, което се зароди в стомаха ми. Фермата й беше всичко, което семейството ми беше направило. Огромната плевня и обори, разпределените конюшни, пистата, пасищата. Това не беше кокетна ферма, беше похабена от годините, но това й придаваше истински характер. Предвид бройката коне, които Бъд беше тренирал през годините, бях изненадан, че не беше похарчил повече пари за издръжката, но си го представях, че той е същият като дядо ми, адски скъперник и използваше всичко, докато то не можеше да бъде повече използвано. Забелязах, че една от дъските на оградата на пасището е пукната и се засмях. Спомен изплува за летата, когато Поп щеше да ме завлече навън, да му помогна, да оправя подобни неща. Конете винаги прескачаха оградата, както правят тези състезателните коне от време на време, и ние трябваше да ходим да ги преследваме и прибираме, а след това да оправяме оградата. Винаги беше мразел да прави това и проклинаше като моряк. Липсва ми, това ядосано копеле.

Къщата беше в стил „Ранч“ с дълга покрита веранда, която заемаше цялата предна част. Докато пристъпвах през вратата против насекоми на верандата, не можех да удържа сумтенето, който избяга от устата ми. Два бели люлеещи се стола бяха от дясната ми страна, а от дясно имаше люлка. Ако това не беше нещо, излязло от Mayberry, не знам какво би. Вратата зад мен не се затвори и осъзнах, че това бе, защото липсва пружина, затова не се притесних да я затворя, когато тя остана леко отворена.

Отнесох куфара си до входната врата и поех дълбоко дъх. Момичето очевидно не беше лудо по идеята да остана тук и въпреки мисълта, че беше адски секси, аз сам не бях много запален по това. Отпуснах глава и затворих очи. Можеш да направиш това, Джон. Това са само три месеца.

Почуках силно на вратата и зачаках звук от стъпки или вика й „Сега идвам“, но нямаше нищо друго, освен тишина. Почуках отново. Още тишина.

— Изглежда, че тя няма да Ви позволи да влезете, Уилсън — казах на себе си. Тя знаеше, че ще дойда тук в осем. Казах й го.

— Може би тя беше долу в обора — познатият глас на Еди иззвъня зад мен.

Когато се обърнах, видях на живо всеки мокър сън на мъжете. Нека го опиша — не е нужно да сте селянин, за да оцените опитно фермерско момиче. Износени, тесни дънки, с дупки на коленете, малък черен потник и ботуши за езда. Косата й беше завързана на върха на главата в разбъркана опашка, но адски секси. Имаше лек блясък по кожата й, където се бе изпотила. Тя се взираше към мен през слънчевите си очила и устата ми внезапно пресъхна.

— Не съм Ви чул зад гърба си, госпожице Джеймс. — Кимнах и отстъпих, за да може тя да отвори вратата и да ме покани вътре.

— Разбира се, че не си. — Устата й се изкриви леко. — Беше прекалено зает да говориш на себе си. — Тя мина покрай мен и отвори вратата, очевидно беше отключено, и влезе вътре. — И ме наричай Еди. Имам готов ключ за теб, но докато съм в конюшнята, обикновено оставам отключено.

Веднъж щом се озовахме вътре, тя не каза нищо, просто ме поведе през всекидневната с износени дървени подове, тухлена камина и стар кожен диван в близост до кресло в лошо състояние, надолу по коридора и отвори врата в края.

— Това ще бъде твоята стая.

Тя ми показа с жест да вляза. Стаята беше достатъчно голяма и изглеждаше като гостна стая във всяка една фермерска къща; легло с балдахин, покрито с бяла оплетена на кука покривка и с подходящи възглавници. Чисто и старомодно. На едната стена имаше малко бюро и гардероб от другата.

— Има още една стая, която е малко по-голяма, но помислих, че може би тази ще ти хареса, защото има бюро. Банята срещу теб има вана, но не и душ. Може да използваш моята баня в другия край на коридора, ако предпочиташ душ.

Бях леко изненадан от загрижеността й. Част от мен очакваше да ме хвърли в мазето.

— Благодаря. Това е идеално.

Погледите ни се заключиха за момент и се зачудих дали не се опитваше да ме прецени отново.

— Е, ще те оставя да се настаниш. Когато приключиш, ела при мен в кухнята и ще те разведа из останалото от фермата.

С това тя затвори вратата и ме остави да се взирам в мястото, където щях да спя в следващите деветдесет дни. Седнах на леглото и поклатих глава. Липсваше ми скапания ми апартамент в центъра на Райли. Ако сега си бях у дома, бих могъл да отида до Старбъкс за две минути. Бих могъл да си поръчам китайско и да гледам плоския си екран по бельо.

— Това е само за лятото, Джон — припомних на себе си с мърморене. Точно тогава мобилният ми иззвъня и когато го извадих от джоба си, Паркър бе осветен на малкия екран.

— Хей, задник. Как си? — отговорих аз и Паркър веднага се засмя.

— Не е толкова лошо, мръсник. Как е животът долу, при Зелените полета?

Извъртя очи и прокарах ръка по врата си. Паркър не знаеше всичко за миналото ви, но знаеше, че бях израснал във ферма и че никога не искам да се върна назад. Знаеше, че Бъд е платил юридическото ми образование, и затова щях да работя тук през лятото.

— Оцелявам — отговорих с лека убеденост.

— Как е внучката? Има ли грубо лице?

Той се подсмихна и аз изстенах. Сега, след като срещнах Еди, съжалявах, че споделих с Паркър своята теория, че вероятно внучката на Бъд е отвратителна. Някъде прочетох, когато се изправиш пред проблем — моят проблем беше, че когато намерих Еди Джеймс за невероятно секси, но не можех и не трябваше да имам нищо с нея — най-малкото не и сексуално — ти не трябва да говориш за това, защото би могло единствено да засили чувството, че си допуснал грешка. Затова реших да не казвам на Паркър, че Еди, от скалата от едно до десет, е дванадесет и че има задник, на който нито един мъж не би устоял.

— Ех. Става — казах небрежно и бързо смених темата на разговора. — Учиш ли изобщо?

— Мамка му, човече. Ходя в библиотеката всеки ден. Господарката ти ще те освободи ли за Бар изпита^[1]?

— Все още не съм го споменал, но не мисля, че ще има проблем.

— Ще излезем навън и ще празнуваме, преди да се наложи да се върнеш там.

— Звучи добре.

— Чувал ли си нещо от Ейнсли?

Отпусна се на матрака и сложих ръка върху лицето си. С Ейнсли се срещахме около два месеца, но не мисля, че нещата ще се развият по-нататък. Тя беше амбициозна като мен, адски секси, но нещо липсваше. Не усещах връзка. Прекарвахме си добре заедно и тя беше наистина добра в леглото. Съгласихме се, че ще си вземем лятна почивка и да видим докъде сме, когато се върна. Истината беше, че нямах време за нищо сериозно.

— Не, но не беше щастлива за това да си вземем почивка през лятото.

— Сигурен съм, че ще чуеш нещо от нея — засмя се Паркър.

— Не се съмнявам в това — изсумтях аз. Бях сигурен, че Ейнсли ще се опита да поддържа връзка с мен през цялото лято.

— Имаш адреса ми, нали? Само препращай пощата ми, ако нямаш нищо против.

— Да, човече. Нямай грижи.

— Благодаря, Паркър.

— Е, успех. Скоро ще ти се обадя.

Паркър се сбогува и когато затворихме, вцепенено огледах стаята си. Харесва ми или не, това беше домът ми за лятото.

* * *

Тридесет минути по-късно, намерих Еди в кухнята, съблазнителният аромат на бекон се носеше във въздуха, докато цвърчеше в тигана на печката. Тя се беше навела над плота и четеше книга, едната й ръка държеше чаша, нейната щедра цепка привлече погледа ми и го фокусира върху себе си. Споменах ли, че Еди Джеймс е красива жена? Тя е сложна смес от невинност и сексапилност. Има някакво земно излъчване, което имаше повече общо с липсата на грим на лицето и обикновените дрехи, но всичко друго крещеше секс. И нейният задник… не ме карайте да започвам. Имам предвид… мамка му.

— Какво четеш? — попитах аз не особено любопитен, само се опитвах да завържа малък разговор.

Главата й се вдигна рязко и тя затвори книгата, оставяйки я на плота, завъртя се около печката, повдигайки капака на тигана.

— Само малко глупав романтичен роман! — отговори честно тя.

Седнах на бар стола от другата страна на острова, където стоеше там и се опитах да не се взирам в задника й. Дънките й лежаха ниско на кръста й и почти можех да видя ръба на горната част на дантелените й бикини, който се показваше отгоре. Бяха секси розови.

— Харесва ти да четеш? — Бях ужасен в малките разговори. Беше болезнено за мен. Особено докато се опитвах да не си я представям облечена с нищо друго, освен със сексапилните розови дантелени бикини.

— Предполагам, че е така — призна тя с кикот. — Нещо като бягство. Тази ферма може да се каже, че ме притежава.

Дръпнах романа към мен и не можах да удържа сумтенето, което избяга от устата ми. Книгата имаше заглавието „Любовта на любимия ми“.

— Наистина ли? — Кой чете нещо подобно?

— Искаш ли да я прочетеш? — Тя изви подигравателно веждите си.

Лицето ми се изчерви и бутнах книгата обратно при нея.

— Нее. Пасувам.

Тя се усмихна и бях запленен от това. Тя е красива жена. Добре, знам, че казах това много пъти, но тя е, ръцете долу, една от най-красивите жени, които някога съм виждал и част от мен се чуди дали тя има представа за това. Вероятно тук не е имало много възможности мъжете да си загубват ума по нея, след като живее тук и се крие далеч в тази ферма.

— Може да те научи на нещо.

— Съмнявам се. — Ухилих се. — Справям се добре и сам.

— Обзалагам се, че е така — каза тя сухо и се обърна отново към печката.

Какво, по дяволите, имаше предвид с това? Да не мисли, че аз съм някакъв играч? За да бъдем честни, не съм. Това не означаваше, че не съм имал свалки за по една вечер, или приятелки, и т.н., но не съм спал със стотици жени. Истината бе, че имах луди колежански години, но когато постъпих в юридическия, намалих. Сексът остана на второ място след постигането на целите ми.

— Моля?

— Нищо — изчурулика весело и аз извъртях очи, когато тя ме погледна. На кого му пука какво си мисли тя. Ако искаше да вярва, че аз съм мъжка курва, щях да я оставя. Минута по-късно тя ми сервира чиния с бекон и бъркани яйца, и вилица. — Искаш ли кафе?

— Това би било чудесно, но мога да си налея.

Малко съм изненадан от гостоприемството й. Беше само вчера, когато тя се опита да накара Карл Уейуърд да намери вратичка в уговорката на дядо й с мен.

— Ти започвай и яж, аз ще ти налея. — Тя се заангажира с правенето на кафе и когато ми плъзна чашата към мен, попита: — Сметана и захар?

— И двете, моля.

Кимнах и се заех със закуската си. Беше минало много време, откакто някой беше готвил за мен. Но това е, което правеха фермерите. Те те караха да се чувстваш у дома. Струваше ми се, че тя все още искаше да напусна, всъщност сигурен съм, че го иска, но да ме накара да се почувствам нежелан беше нещо, в което не беше възпитана. Хората, които не са живели подобен живот не биха го разбрали. Тази ферма беше домът на Еди. Беше нейната гордост и радост. Не трябваше да бъде кокетна и скъпа, защото беше част от нея. Почти вградена в нейната ДНК. Можех да видя любовта й към това място с всичко, което прави. Начинът, по който изтриваше плота, след като подреди нещата по него. Тя веднага изми и подсуши съдовете, сложи ги на мястото им. Изглеждаше обикновено, знам. Но, когато работиш в нещо като ферма, нещо, което те буди и заспиваш, притеснявайки се за него, всяка вечер, нещо, като това, че само някои от клиентите да вземат и заведат конете си на друго място, където да бъдат тренирани, би могло да сложи край на теб, ти се грижиш за него. Почиташ го, почти. Това е чувството, от което исках да избягам далеч. И никога повече не искам земя, отново да ме притежава.

— Е, имаш ли някакъв опит с коне? — попита тя, докато прибираше тигана, който току-що беше използвала, в шкафа.

Сега осъзнах, че писмото на Бъд не е разкрило какво е направил за мен и защо съм тук. Тя нямаше представа, че съм израснал, вършейки същата работа като нея. Тя мислеше, че съм просто някакво градско момче, което никога не е работило и ден в живота си тежка работа.

— Бързо се уча — отговорих и трябваше да сдържа смеха си, който бълбукаше в мен, напирайки да излезе, когато тя въздъхна. Тя си мислеше, че върхът на всичко е, че тя също така трябваше да ме обучава.

— Добре. Защо не отидеш да се облечеш в нещо, което можеш да изцапаш, и да се срещнем навън при обора.

Щях да се забавлявам с това. Погледнах надолу към моята закопчана риза и сиви панталони. Имах сако, когато пристигнах, но го оставих в спалнята.

— Не мога ли да нося това? — попитах аз, инсценирайки объркване.

Очите й се разшириха, докато се чудеше, от коя планета съм пристигнал.

— Имаш ли някакви дънки… може би тениска и маратонки?

— Да, мисля, че взех нещо, което мога да облека — свих рамене аз.

— Е, дядо Бъд беше малко по-нисък от теб, но най-малкото бих могла да изровя някои от ризите му. Вероятно биха те побрали.

Ето още веднъж гостоприемството на това фермерско момиче.

— Ще се срещнем при конюшните. — Изправих се и тя грабна чинията ми. — Благодаря за закуската. Не беше нужно да готвиш за мен.

— Каква домакиня бих била, ако ти позволя да излезеш гладен? Освен това пред себе си ще имаш дълъг ден на работа.

Тя отиде да измие чинията и аз се насочих към стаята си, страхувайки се от деня и месеците пред мен. Бях избягал от фермерството и конете, насочих се да взема юридическа диплома и бъдейки тук, това ме кара да се чувствам, все едно съм се върнал в изходна позиция.