Бранди Толър
Костюмарят (27)

Глава двадесет и седма
Костюмар

Събудих се от сигнала на мобилния ми. Отново съобщение от Ейнсли.

Добро утро, красавецо. Надява се да имаш прекрасен ден.

Изстенах. Трябваше да сложа край на това. Набрах бързо отговор.

Следващата седмица ще бъда в града. Може ли да се срещнем за обяд?

Едва изпратих съобщението, когато получих отговора й.

Да! Нямам търпение да те видя! В Мърфи, 13 ч., понеделник?

Изпратих обратно:

Звучи добре.

Част от мен имаше чувството, че трябва да кажа на Еди за Ейнсли, но си напомних, че не съм с Ейнсли. Не й изневерявам, защото наистина нямаше какво да споделя. Но имаше случаи, когато Ейнсли се обаждаше, или изпращаше съобщения, когато бях с Еди, и когато спирах обаждането, или игнорирах съобщението, виждах в очите й подозрение, но никога не попита нищо. Когато хвърлих мобилния си върху нощното шкафче се присвих от туптенето в главата ми. Скоро не се бях чувствал по този начин след пиене.

Еди ме беше оставила да спя и когато най-накрая изпълзях от леглото видях, че дори ми беше оставила закуска в микровълновата. И всичко това, след като я зарязах миналата вечер, без да кажа и дума.

Накрая, след като почти изгълтах закуската си цяла, тръгнах към конюшнята и видях, че Еди яздеше Нощен ездач на пистата, пришпорвайки го. Триш наблюдаваше, седейки на парапета на оградата, с хронометър в ръка. Еди галопираше Нощен ездач и когато достигна маркера на първата дължина, тя му даде воля, за да може наистина да се разгърне. Беше кратък брийз, конят беше невероятно бърз. Изглежда черният жребец се чувстваше много по-добре и бягаше отлично. Трябваше да се съсредоточа върху коня, но не можех да сваля очите си от ездача. Еди изглеждаше толкова непоколебима. Знаех, че се притесняваше за класирането на следващото надбягване, но аз не. Нощен ездач, щеше да бъде в топ три. Просто го знаех.

Тръгнах надолу към оградата докато Еди се приближаваше и задържах коня, за да може да слезе.

— Добро утро, слънчице — поздрави тя и се усмихна.

— Повече като следобед не е ли така? — пошегува се Триш.

— Триш ще го поемеш ли?

Триш хвана юздите на Нощен ездач и го отведе.

— Той изглежда добре — отбелязах аз.

— Да. — Еди се усмихна. — Изглежда наистина добре. Ти… не чак толкова.

Изсумтях.

— Чувствам се отвратително.

Тръгнахме към обора и между нас се настани неудобна тишина. Знаех, че тя се чудеше какво се е случило снощи, и защо се прибрах у дома по такъв начин.

Когато достигнахме до конюшнята, Еди започна да пълни пикапа с инструменти и дърво. Присъединих се към усилията й и затворих вратата, когато приключихме.

— Искаш ли да ми помогнеш да заздравя някои огради? — попита тя и се отправи към мястото на шофьора.

— Разбира се. — Свих рамене и заех мястото на пасажера.

Насочихме се към долната страна на пасището, където някои от горните греди на оградата бяха счупени.

— Проклетите коне ги прескачат — промърмори тя, когато започнахме да изваждаме материалите, които взехме с нас.

Докато бяхме заети с работата, слънцето грееше върху нас, карайки ни да се изпотим. Не можех да се удържа да не я погледна, когато тя спря и взе бутилка с вода от чантата, която беше приготвила. Косата й беше вдигната, но някои кичури се бяха изплъзнали и бяха залепнали за кожата й. Когато изпи първата си глътка, погледът й срещна моя и ми се усмихна леко.

— Харесваш ли това, което гледаш? — Бореше се с усмивката, докато цитираше думите, които казах, когато я хванах да ме наблюдава.

За момент просто се взирах в нея и усмивката й започна да избледнява, когато наклони главата си настрани. Тя беше зашеметяваща и осъзнах, че не исках да я напускам. Исках да бъде моя. Знаех, че това беше против всичко, което мислех, че искам, но мисля, че имах нужда Еди Джеймс да бъде моя. Преглъщайки, трудно си поех дълбоко въздух. Трябваше ли да й кажа как се чувствах?

— Мисля, че започвам да си падам по теб, Еди. — Думите просто излетяха от устата ми и нямаше връщане назад.

Еди стисна очи и въздъхна. Това определено не беше реакцията, която очаквах.

— Съжалявам, Костюмар. Няма да те лъжа и да ти кажа, че нямам чувства към теб. Чувства, които са отвъд това, за което се бяхме съгласили. Но зная, че двамата с теб сме различни. Колкото и да ми се иска да разбера до къде биха стигнали нещата, знам, че това никога няма да проработи.

Замълчахме и се взирахме един в друг, и изгубих дар слово. Част от мен повярва, че тя бе права, но друга част не я интересуваше, че е права. Исках я. Исках тя да бъде моя. Но не исках да й оказвам натиск, за да я принудя да бъде с мен.

Тя ме приближи бавно, сложи ръце върху гърдите ми, докато се взираше в очите ми.

— Твоя съм до деня, в който си тръгнеш… ако ме искаш.

Кимнах, неспособен да говоря.

— Нека единствено мислим за днес не за края на лятото. Става ли?

— Добре — казах дрезгаво.

След това тя ме целуна нежно и не можех да се спра да не обвия ръце около нея, и да я притисна до мен. Тя беше права. Може би ние имахме само лятото, но щях да изстискам всяка капка щастие от това.