Бранди Толър
Костюмарят (23)

Глава двадесет и трета
Костюмар

Може да не знам много, но знаех, че Еди Джеймс бе рядка находка. Никога не бях срещал жена, която толкова да вълнува по начина, по който го правеше тя. И най-опасното нещо бе, че тя е честна до Бога, добър човек. Падах си по нея и макар че никога нямаше да й кажа, защото не можех, нямаше как да залъжа себе си за това. По дяволите! Това не трябваше да се случва.

Изсипах яйцата в тигана и реших, че трябва да кажа нещо, за да наруша неудобната тишина, която се бе настанила между нас:

— Е, има нещо, което трябва да обсъдя с теб.

— Така ли?

Погледнах към нея, за да знае, че се опитвах да водя разговора, докато внимавах да не изгоря омлета.

— Трябва да си взема Бар и това ще се случи след около две седмици. Бих искал да замина за седмица преди това, за да мога да уча усилено и да направя някои практически тестове. Също така имам и насрочено интервю.

— О. Разбира се. След две седмици ще бъда в Джърси за надбягването на Нощен ездач, затова всичко ще бъде наред.

— О, по дяволите — измънках. — Забравих за надбягването. Исках да бъда там заради теб. Почувствах се като пълен задник. Това надбягване беше много важно.

— Не се притеснявай за това, Костюмар. Ще бъда добре и без теб.

Думите й ме засегнаха някъде надълбоко. Знаех, че тя имаше предвид единствено, че ще се справи с коня и без мен, но за мен, това означаваше повече. Тя щеше да бъде добре без мен, когато напусна в края на лятото. Бях такъв задник, че се чувствах наранен. Би трябвало да искам за нея да бъде добре, когато си тръгна, но част от мен искаше да знае, че това лято имаше край, тази уговорка, която имахме, щеше да свърши и за нея щеше да бъде също толкова трудно, колкото и за мен.

— Добре — казах тихо.

— Къде е интервюто?

— Ню Йорк.

— О, леле. Две интервюта в Ню Йорк. — При думите й веждите й се извиха, сякаш беше изненадана, но изражението й бързо се промени в усмихнато. — Това е страхотно, Костюмар. Ще стискам палци за теб.

През остатъка от вечерта водехме обикновен разговор, но нещо между нас, като че ли беше прекъснато, и това изобщо не ми хареса. Но когато решихме да приключваме за вечерта, когато легнах в леглото й и придърпах тялото й срещу моето, тя не протестира. Вместо това тя се отпусна срещу мен, сякаш точно на това се беше надявала. Докато я държах здраво до себе си, знаех, че да си тръгна от Еди, щеше да е най-трудното нещо, което някога ще трябва да направя.

* * *

Следващите дни бяха ангажирани. Тренирането на коне за надбягване приличаше много на подготовката на атлетите. Както атлетите трябваше да работят всеки ден, така беше и с конете. Тази вечер Еди пусна по-рано Триш и Джоуи и само двамата с нея бяхме в конюшнята, за да разлеем вода за през нощта. И двамата бяхме покрити с пот, мръсотия, но, по дяволите, ако това не изглеждаше добре върху Еди. Тя беше от тези жени, които изглеждаха секси, независимо от всичко. Разбира се, когато й казах това, тя извъртя лицето си към мен и поклати глава. Тя наистина нямаше представа колко красива бе.

Почти бяхме приключили, когато Еди отвори вратата към бокса на Нощен ездач, за да напълни неговата вода, и я чух да проклина:

— Какво не е наред? — попитах аз и изтичах до там. Когато стигнах видях, че Нощен ездач се въртеше на земята. — По дяволите. — Конят имаше колики.

— Беше добре, след като го упражнявахме по-рано днес — отбелязах аз, докато оглеждах сеното и зърното, които бяха непокътнати.

— Би трябвало да се обадим на ветеринаря. — Притесненият поглед на Еди срещна моя.

— Нека го разходим малко и да видим дали няма да помогне.

Надявах се това да е само запек, защото това нямаше да е проблем, свързан с вътрешностите му. В противен случай щеше да е сериозно и да означава операция.

— Нека първо му дам някои лекарства — каза Еди и побягна към стаята със седлата.

След като Еди му даде пастообразно лекарство в устата, изведох жребчето на пасището. Еди вървеше до мен и поглеждаше към Нощен ездач на всеки няколко секунди. Конят риеше с предните си крака и риташе със задните, което ни подсказа, че изпитваше болка, но аз го побутнах и го накарах да върви с мен.

— Спокойно, старо момче — прошепнах му и потупах врата му.

Веднъж, след като излязохме на пасището, се смрачи и небето беше красиво. Спомен за разхождане на кон с колики, заедно с дядо ми, изникна в съзнанието ми. Бях на тринадесет и разхождахме една от любимите ми кобили, Залез, докато слънцето залезе. Аз държах повода и Залез спря и започна да се бори с мен, когато настоях да продължи напред. — Върви с мен, старо момиче. Скоро ще се почувстваш по-добре — прошепнах й аз, а тя с неохота продължи напред.

Отне ни три пълни часа разходка и когато приключихме, аз бях огладнял, но исках да съм сигурен, че Залез щеше да се оправи. Върнах я обратно и й дадох малко вода и шепа фураж тук-там и изчаках, докато не разбрах, че е добре. Когато свърших, беше след единадесет. Поп ме чакаше на масата в кухнята, с чаша кафе в ръка. Майка ми беше оставила чиния с ядене в микровълновата, но бях толкова изморен и не мислих, че мога да ям.

Поп ме наблюдаваше как се изтръсках върху най-близкия до него стол.

— Това е признанието ти, синко.

По онова време аз също вярвах в това. Бях роден да поема фермата и да тренирам и имах намерение да го направя.

Но животът се обърка.

— Добре ли си? — попита Еди, изваждайки ме от спомените ми.

— Да. Просто си мислих.

— Наистина ли мислиш, че ще го отпусне? — попита Еди, а несигурността й беше явно доловима в тона й.

Взех ръката й със свободната моя и я стиснах.

— Наистина го мисля. Той ще бъде добре.

Когато й се усмихнах леко, можех да видя, че каквото и успокоение да й кажех аз или някой друг, едва ли щеше да уталожи притеснението й. Не и след като толкова разчита, той да се класира в топ три.

Вървяхме с часове, докато Нощен ездач в крайна сметка не се разтовари и започна да се опитва да хрупа трева, и тогава разбрахме, че се е оправил. Поведох го обратно към конюшнята, успокоен, че просто е бил запечен.

След като Нощен ездач беше на мястото си, Еди погали гальовно челото му, истинска загриженост към коня бе изписана по цялото й лице. И не беше само това, че конят се чувстваше достатъчно добре, за да се надбягва. Еди обичаше тези животни.

— Еди, тръгвай и хапни нещо. Аз ще остана с него.

— Не. Аз ще остана — заяви твърдо тя. — Отиди да си починеш.

— Защо не отидеш да вземеш нещо да хапнем и не го донесеш?

Тя ме погледна и след това Нощен ездач.

— Сигурен ли си?

— Да.

Еди тръгна и аз подадох шепа зърно на Нощен ездач. Той го подуши малко, но в крайна сметка се зарови в него.

— Мисля, че всичко с теб ще бъде наред, старо момче.