Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (37)

Епилог
след който авторът на тази правдива история най-после може да си позволи малка почивка

— Умоляват се пътниците да заемат местата си! Влакът тръгва след пет минути!

От вагоните се издигаше пара. Дамите и господата се бяха разположили в купетата си и само Амалия и великия княз, заедно с още няколко човека, основно изпращачи, пристъпваха по перона.

— Дявол да го вземе — викаше Владимир Лвович, — че къде ще се дене тоя мошеник, ще пристигне по-късно!

— Няма да мръдна оттук без моя готвач — отвръщаше Амалия.

— Но влакът ще тръгне!

— Нека си тръгва.

— Амалия Константиновна — каза измъчен великият княз, — положително не мога да ви позная!

Амалия само пъхна по-дълбоко ръце в маншона си и нищо не каза.

— Ето го и него! С някакво момиче! О! Това е истински кошмар!

— Точно обратното — обади се Амалия, — ако Франсоа е с момиче, значи всичко е наред.

— Моля за извинение, мадам — започна да се оправдава Франсоа, притичвайки, — но тази мила девойка… Тя изпраща сестра си и напълно се беше заблудила… Моя съотечественица… Сметнах за свой дълг да я изпратя до влака.

Девойката се отправи към далечния вагон и оживено замаха с ръка на някого.

— Качвайте се във влака, сега идвам — каза Амалия.

— Но… — опита се да протестира великият княз.

— Правете, каквото ви се казва.

— Умоляват се пътниците да заемат местата си! — протръби със звучен глас кондукторът.

— Мадмоазел! — извика Амалия непознатата девойка, догонвайки я.

Тя се обърна. Простичко скулесто личице, лунички… Но дрехите бяха подбрани с вкус и яката на мантото беше поръбена със самур.

— Да, мадам?

— Бъдете така добра — спокойно каза Амалия — да ми върнете портмонето на моя човек, което откраднахте.

— Какво?! — от негодувание девойката изглеждаше, че просто ще се задуши.

— Това, което чухте, мила. Портмонето, иначе викам полиция.

— Но аз… Но вие…

— Кондуктор! — Амалия рязко повиши глас.

Личицето на девойката се изкриви от плачлива гримаса.

— Добре, добре — промърмори тя, — ето, вземете… Но как вие…

Амалия вече си беше тръгнала. Тя последна от пътниците оставаше на перона и кондукторът се спусна, внимателно й помогна да се качи във вагона и свали стълбичката зад нея.

Франсоа вече се беше разположил до прозореца. Великият княз го гледаше ядосано.

— Защо се забавихте толкова? — нахвърли се той на Амалия, когато тя влезе.

— Така — безгрижно отвърна баронесата. — Франсоа, къде ви е портмонето?

— Тук, мадам! — с готовност отговори Франсоа и започна да се потупва по джобовете. — А… ъ… Струва ми се, че тук го сложих… Нищо не разбирам!

Амалия мълчаливо извади портмонето и му го даде.

— Занапред, Франсоа, бъдете по-внимателен. По гарите е пълно с такива хубавици, но на вас съвсем не ви отива да бъдете ограбен! Професионалист ли сте или не, в края на краищата?

Князът, съобразил накрая какво е станало, се разрази в сочен смях, от който стъклата на прозорците затрепериха и който накара две стари моми в съседното купе да се свият от ужас.

— Ех, моята Лялка! Никой не може да я измами! Ей богу, Амалия Константиновна, започвам да се боя от теб.

Кондукторът засвири като Соловей Разбойник^[1], подавайки сигнал за тръгване на влака. И в този миг от страната на гарата се появи човек.

Беше без шапка и палтото му даже не беше закопчано. Той тичаше, наклонил напред рижата си глава, и изумените пътници му правеха път. Една дебела дама не успя да се дръпне навреме и той едва не я блъсна.

— Влакът тръгва!

Амалия извади чантичката си, провери дали билетът й е на мястото си и в този момент ръката й докосна нещо студено и гладко. Тя отвори чантичката по-широко и видя, че в ъгъла й лежи камък с цвят на люляк.

Така, значи Арчи все пак се беше изхитрил да й го подхвърли! Милият Арчи, тя винаги щеше да си спомня за него с топлота. Понякога биваше непоносим, но в крайна сметка си беше много добър, ако трябваше да е откровена със самата себе си. Но сега с него всичко ще е отлично. Никаква опасност вече не го заплашваше, Амалия се беше погрижила за това. Той ще се ожени за своята Емили, ще изживее дълъг и щастлив живот с нея и ще имат много деца, като в приказка.

Амалия пусна камъка обратно в чантичката и щракна закопчалката. Прислони глава към облегалката и затвори очи. Влакът, пъхтейки, взе да се отлепя от перона.

— Влакът тръгна, сър! Закъсняхте!

Кондукторът хвана рижия младеж с разгърденото палто, който се опитваше да се влети на перона. Влакът започна да набира скорост. Изпод колелата летяха снопчета искри.

— Нищо страшно, сър — опита се да утеши кондукторът закъснелия пътник, — ще има следващ.

Но той не го слушаше. Отблъсквайки кондуктора, Арчи Невил се втурна да бяга по перона.

— Амалия, почакай! Не си отивай! Обичам те, чуваш ли? Обичам те!

 

 

Във вагона първа класа Амалия отвори очи.

За миг й се стори, че сред шума и грохота на влаковете, пристигащи и заминаващи от гарата, чува гласа на Арчи. Сигурно паметта й си правеше шеги. А може би — кой знае, — тя също беше мъничко влюбена в него?

Влакът, сумтейки и плюейки пара, си пробиваше път към новия ден.