Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (35)

Глава 34
в която някой преживява крушение на надеждите си

На Амалия й оставаше да направи още едно нещо — най-неприятното, поради което го беше оставила за последно. В сряда вечерта тя се отправи към руското посолство да се види със стария си приятел Сергей Владимирович Голицин.

Князът беше свободен и изглеждаше, че искрено се радва на срещата си с Амалия.

— А, прекрасната Амалия Константиновна! Влизайте, влизайте. Виждате ли с какви статуи се сдобих? Просто чудо!

В центъра на неголяма полукръгла зала стояха четири статуи, извадени от сандъци, набити с дървени стърготини, за да не се поврежда безценното им съдържание при превозването.

— Възхитително, нали? Обърнете внимание как е обърната главата.

Князът се приближи и внимателно издуха стърготина от една от статуите, на която липсваше ръка.

— Няма да се изненадам, ако наистина са от Древна Гърция! — очите на Сергей Владимирович горяха с истински възторг. — Но дори да са репродукции, не съжалявам. Нали знаете какво казват италианците: se non è vero, è bene trovato^[1].

Старецът се обърна към Амалия и лицето му се изглади.

— Нещо съвсем се отвлякох. Седнете, прекрасна баронесо! Чух, че отново сте станала баронеса, нали така?

— Уви, да — отвърна му със същия тон Амалия. — По волята на кралицата.

— Старата бъчва? — князът хитро присви очи. — Накратко, сега вече нищо не ви задържа в Англия. И слава богу! Но как само изпълнихте мисията си! Браво, брависимо! Негово Императорско Величество е просто възхитен, а и аз също! Когато се върнете, със сигурност ще ви предложат за награда.

— Наистина ли? — попита недоверчиво Амалия.

— Да, да! Императорът вече готви указ. Предвид вашите особени заслуги — князът прочисти гърлото си и се усмихна — в областта на, хм, благотворителността…

И двамата се засмяха.

— Да, да, баронесо! Та нали вие наистина творите благо за своята страна! Значи, вашата дейност може да се нарече благотворителност…

Князът се обърна към своите статуи и отстъпи няколко крачки назад, за да ги съзерцава от по-удобна гледна точка.

— Всъщност, какво се чува за нашите приятели? — осведоми се Амалия, играейки си с ветрилото си.

— О… — небрежно отвърна Голицин. — Лаймхаус търпи колосални загуби. Избързал да произведе повече оръдия и сега не знае къде да ги дява. Лорд Ъндърууд наскоро направил ужасна сцена на съпругата си, когато тя плахо предложила да поканят баронета на гости. На лорд Сеймур още не са му поискали оставката, но се говори, че дните му в правителството са преброени. И всичко това благодарение на вас!

„И въпреки вас“ — помисли си Амалия, запазвайки непринудената усмивка на лицето си.

— Изумителни статуи — отбеляза тя, свивайки ветрилото си и прибирайки го в чантичката си.

— О, да — разсеяно отвърна Голицин.

Амалия прекрачи към вратата и незабелязано я заключи.

— Интересно — продължи тя с равен глас, — с тези пари, които получихте за мен, ли ги купихте?

— Простете, милостива госпожо? — застана нащрек князът и от любезен домакин изведнъж се превърна в сух и неприятен старец-бюрократ.

Амалия сви рамене и небрежно отбеляза:

— Зная, че именно вие сте ме предал.

— Не ви разбирам! — Голицин изпъчи гърдите си, украсени с ордени.

— Говоря за моята мисия — невъзмутимо поясни Амалия. — Защо Уивъртън ме чакаше в Дувър? Защото са го предупредили. И това сте можел да направите само вие. Вие единствен в Лондон бяхте осведомен защо пристигам.

— Амалия Константиновна — изведнъж Голицин заговори с благодушно загрижен тон, — аз, разбира се, не съм лекар, но ми се струва, че сте се преработила.

— Нима? — попита предразполагащо Амалия.

В следващия миг тя извади от чантичката си револвер. Съдейки по изражението на княза, появата на това страшно оръжие не му вдъхна оптимизъм.

— Това… това е… — забъбри той. — Вие какво… Вие искате да ме убиете? Хъм, просто смешно!

— Съгласна съм — с тежък глас промълви Амалия. Тя леко отмести ръка и се прицели в една от статуите.

— Не! — диво извика князът и рязко вдигна стиснатите си юмруци. — Не! Само това не!

Амалия се усмихна. Сметките й напълно се оправдаваха. Впрочем, както винаги.

— Милостиви господине! — учтиво каза тя. — Запомнете: аз никога никому не позволявам да ме води за носа. Та, колко изкарахте от предателството си?

— Нямаше никакво предателство! — викна Голицин.

— А какво тогава? Дружеска услуга?

Голицин отметна глава и стисна устни.

— Нищо няма да ви кажа. Нищо! Всичко това са празни приказки! Можете да ме обвинявате в каквото си искате!

Гръмна изстрел и от тавана върху статуята се посипаха дребни частици мазилка. Амалия нарочно не улучи, но в първия момент Голицин даже не разбра.

— Как смеете… — изстена той. — Та това са шедьоври!

— А вие? — отвърна на въпроса с въпрос Амалия. — Вие как смеете?

Тя отметна рамо, преструвайки се, че отново се цели в статуята.

— Не! — изпищя Голицин, губейки самообладание. — Това може да е работа на самия Праксител.

— Ще ми кажете ли или не?

— Ще кажа. Ще кажа! — князът трепереше целия. Той извади кърпичка и изтри потта си. Злобна усмивка кривеше устата му. — Личи си, че сте самата вие, Амалия Константиновна. Винаги истината и нищо друго, освен истината, нали? Е, ще съжалявате за това! Ще съжалявате, че не сте останала в неведение!

— По същество, Сергей Владимирович — рече Амалия със скучаещ глас.

— Не съм си и помислял да ви предавам. Кълна се!

— Всички така казват.

— О, но аз се оказах в особено положение, баронесо — последната дума приличаше на змийско изсъскване. — Аз имах заповед.

— Каква заповед?

— Заповед да ви издам, за да не можете да изпълните мисията си.

— Що за глупости! Кой би могъл да ви заповяда?

— Как кой? Аз съм слуга на господаря, Амалия Константиновна. Господарят Александър Александрович ми заповяда. Как бих могъл да не се подчиня?

Амалия застина на място. Що за глупости, наистина!

— Вие! Какви ги дрънкате, жалко старче?!

— Аха, не ви харесва… — забърбори Голицин. — Не ви харесва чистата истина? Да, аз ви предадох! И го направих, защото така поиска императорът. Нима така и нищо не разбрахте, Амалия Константиновна? Не разбрахте ли защо ви натовариха с толкова неправдоподобна мисия — да не допуснете война? Мисия, която никой на света не би могъл да изпълни? А вие, с вашия ум, с вашата съобразителност — как можахте да възприемете сериозно подобна невероятна задача? А вие повярвахте, нали? Че само от вас зависят войната и мира, да? Ех, Амалия Константиновна! Та никой и не очакваше от вас да се справите със задачата! Никого не го интересуваше, разберете! Това беше само предлог. Предлог, за да ви отстранят от Петербург!

— Вие лъжете! — гласът на Амалия отиваше почти към вик. — Лъжете! Вие току-що си измислихте цялата тази галиматия, за да се оправдаете, за да…

Голицин се усмихна.

— Не вярвате?

Той се приближи към масата, извади някакво чекмедженце. Амалия го следеше цялата нащрек, както животно, попаднало в капан, следи ловеца.

— Ето, полюбувайте се! Собственоръчно писмо от императора. Може би и той лъже? А?

Амалия свали револвера и взе листчето. Редовете на френски заподскачаха пред очите й.

„… je vous demande de faire tout votre possible pour que la baronne ne puisse pas accomplir sa mission, celle ci n’étant d’ailleurs (comme vous le savez bien) qu’un pretexte pour la renvoyer de St. Pétersbourg…

… si nos amis anglais l’arrêtent…

… elle ne doit rien en savoir…

… nous comptons sur vous dans cette affaire délicate…“^[2]

Амалия е втресе, макар че в стаята съвсем не беше студено. Какво означаваше всичко това?

— Но какво… — започна тя безпомощно, оставяйки писмото на масата, и все едно се задави, без да може да произнесе въпроса си.

— Детенце — произнесе Голицин с жалост, която беше по-лоша от всяко презрение, — мислех, че сте по-умна. Та те ви измамиха! Вярно, и вие ги изпързаляхте. Те ви дадоха неизпълнимо задание, а вие взехте, че се справихте с него, и то блестящо! О, те го оценяват, можете да бъдете спокойна. Как ли са се пръскали от смях, там, в Петербург! — старият дипломат горчиво се усмихна. — Да, аз ви предадох. Аз ви подведох, баронесо. Но не по своя воля, кълна ви се!

— Ами войната? — попита Амалия с треперещ глас. — Или и това е измислица?

— А войната какво? — уморено рече Голицин. — Русия винаги воюва. Такава, явно, ни е съдбата. Всички дебелеят, а ние воюваме. Нали бихме Наполеон, Амалия Константиновна, да не мислите, че няма да натупаме и някаква си Англия? В нея Наполеоновци никога не е имало.

— Но защо? — промълви тихо Амалия. — Защо беше нужно да ме предавате? Какво съм направила?

Лицето на Голицин стана сериозно.

— И вие не се досещате?

— Не.

— Вие, Амалия Константиновна, нарушихте плановете на Негово Императорско Величество, а такова нещо не се прощава. Княз Владимир Лвович беше длъжен да се ожени за немската принцеса, за да заздравим нашите връзки с Германия. А сега какво? Ама и вие сте една въртиопашка. Завъртяла сте главата на не когото трябва, и то така, че той развали годежа. Скандал до небесата! И те са решили — ако ви дадат неизпълнима задача и направят така, че да сте скрита по-надалеч… Никой не иска да цапа собствените си ръце, а чуждите затова са и чужди, за да вършат мръсната работа.

Сянката на най-близката статуя приличаше на разперил крила омерзителен прилеп. Амалия я гледаше с безумни очи.

— Значи всичко това е само заради великия княз? Заради тоя…

— Да, Амалия Константиновна. Заради него. Вие щяхте да се намирате в лечебницата, под надзор, далече, а тогава, току-виж, и него щяха да го склонят. Той и преди се беше глезил, но чак дотам още не се беше стигало. Затова императорът беше много доволен, когато узна за вашата сватба. Той извика Владимир Лвович и… Накратко, разби го с тази новина. И още каза, че вие, виждате ли, сте предателка и така нататък. Само че на Владимир Лвович известието му подейства знаете как. Той взе, че се помъкна след вас в Англия.

Ето какво било… Той просто казал… Знаел е, че тя никого не е предавала, но все пак го е казал. Забавно, но от напълно неверни предпоставки тя все пак беше направила правилни изводи.

— А Багратионов? — попита Амалия. — Той знаеше ли за това?

— Че как да не знаеше — въздъхна Голицин. — Цялата комбинация е негова, той я и измисли, за да се отърве от вас. Именно негова беше идеята да ви изпрати в Англия…

Амалия тръгна към вратата. „Само да не се разплача сега. Не тук. Не сега. После…“ Усещаше се така, сякаш собственото й тяло изведнъж беше натежало с десет пуда. Всяко движение й струваше неимоверни усилия.

— Така че аз нямам нищо общо — добави Голицин. — Аз съм само изпълнител на волята на монарха.

Амалия се разтресе като от удар. Това вече беше прекалено.

— Гадина! Мерзавец! — викна тя, обръщайки се неясно дали към Голицин или към далечния император.

— Не, не, не! — запищя Голицин.

Но Амалия вече беше изпънала ръката с револвера и главата на мраморната Венера избухна в отломки на всички страни, падна от постамента си раненият Амур, отлетя кракът на Феб. Барабанът сухо защрака — патроните бяха свършили. Амалия се обърна и се втурна напред.

— Ненормална! — викаше след нея Голицин. — Ти… ти… Боже, какво направи тя! Моите статуи! О-о!

Амалия отвори вратата, изтича по стълбата и се хвърли към каретата на великия княз, която я чакаше край входа.

— Към хотела!

— Веднага — избъбри кочияшът, изплашен от безумното лице на баронеса Корф.

И отново под равномерния тропот на конските копита наоколо потекоха обвитите в мъгла улици. Свряна в ъгъла, Амалия даде воля на чувствата си — разрида се и сълзите се лееха по бузите й. Тя вече не се чувстваше победителка. Тя беше служила на родината си честно и вярно, много пъти беше рискувала заради нея и живота, и здравето си, и какво беше получила в замяна? Баронеса Корф беше един от най-добрите агенти, а я бяха предали! Бяха я пожертвали като пешка само за да може някакъв си велик княз, нищожество с гръмка титла, ако се вгледаме по-внимателно, да се ожени за някаква грозотия, немного по-симпатична от лейди Джейн Ъндърууд. Да, ето така просто от нея, Амалия Корф, се бяха отървали. Нещо повече — бяха я използвали и я бяха захвърлили като вещ, все едно не беше и умна, и хитра, и… Сега тя разбираше как трябва да се е чувствал лорд Ъндърууд, четейки писмата на жена си, които беше съчинила тя, Амалия, от начало до край. И дори това, че въпреки всичко беше победила, вече не я радваше. Тя се усмихна зло, като си спомни лицето на Голицин по време на разстрела на скъпите на сърцето му статуи. Това беше жестоко, нелепо и безсмислено, но не можеше да се спре.

— Да… — мрачно рече на глас тя. — Както би казал моят приятел Били Малоун, хубав изстрел, но неточен.

Изведнъж всичко й опротивя. Работата й, заради която тя доскоро беше готова ако не на всичко, то поне на много; Багратионов, Голицин, господарят император, Лондон и неговата мъгла… И великият княз Владимир Лвович й стана дълбоко неприятен.

Да, но какво ще стане сега? Разбира се, тя ще напусне службата, това е ясно. И никаква награда, разбира се, няма да получи, това е още по-ясно. Може би за разнообразие да стане велика княгиня, да им покаже на всички колко малко ги интересува тяхното мнение? Но нашата героиня веднага си представи как ще й изневерява мъжът й, ще я пренебрегва, ще я унижава (а Владимир Лвович беше именно такъв и да се очаква нещо друго от него би било глупаво) и у нея изчезна всякакво желание да стане негова жена.

— Хубаво — каза си Амалия. — Ще видим.