Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (28)

Глава 27
в която Печатарската преса излиза на пътеката на войната

— Ах, мадам! Каква жестока, варварска страна!

Франсоа го спаси не херцогът, а прислужниците от замъка. Те излязоха навън и взеха да замерят преследвачите на готвача с всичко, което им попаднеше под ръка, в това число и с доста тежки камъни. Под прикритието на своите поклоннички Франсоа успя да избяга в кухнята и да се барикадира там. На физиономията на мошеника грееха синини и драскотини, дрехите му бяха скъсани — очевидно, здравата си беше изпатил от разярените англичани.

Амалия видя в какво плачевно състояние се намира помощникът й и, точно като херцога неотдавна, избухна в смях.

— Няма нищо смешно! — обиди се Франсоа. Но само след миг вече също се смееше заедно с Амалия.

— Бедният ми Франсоа! — каза тя, изтупвайки дрехите му. — Трябва да бъдеш по-предпазлив!

— Между впрочем, мадам — заяви Франсоа, като се изпъчи, — аз пострадах, изпълнявайки вашите поръчения!

— Накратко, преработил си се.

— Точно така, мадам!

Амалия въздъхна:

— Ето какво, Франсоа: стой в кухнята и не си показвай носа навън, става ли? Мисля, че от теб в сегашното ти състояние няма да има много полза.

— Чакайте, чакайте! — бързо каза Франсоа. — Какво толкова? Да, мен едва не ме нанизаха на вили моите недоброжелатели, жалките завистниците, кучета пред сено, но нали не пострадах сериозно! Няколко драскотини, голяма работа!

— Франсоа — сериозно изрече Амалия, — ти рискуваш живота си и даже повече: най-ценното в живота на един мъж!

— Явно, такава ми е съдбата — въздъхна мошеникът. — Кажете, мадам, какво трябва да се направи.

— Само че без да напускаш замъка.

— Вие пък! В никакъв случай!

— Значи, ето какво, Франсоа. Миналата вечер по пътя, освен мен, трябва да е пътувал още някой. Този, който е прибрал смъртно ранения, разбираш ли? Трябва да е бил някакъв впряг или карета. Трябва да знам кой е бил. Или е отивал към Принсхилс, или по посока към Ъмбърови. Схващаш ли?

— Да, мадам!

— Само те умолявам: нито крачка навън, че иначе завистниците на таланта ти ще танцуват джига върху костите ти.

— А какво е джига, мадам?

— О, това е един танц, който танцуват върху костите на враговете си. Английски обичай, разбираш ли?

— Мадам се шегува!

— Извън шегите, Франсоа: пази се! Не ми се иска да ти се случи нещо лошо.

— А на мен пък как не ми се иска, мадам!

— Завършихте ли военния съвет? — попита Арчи, когато Амалия излезе от кухнята.

— Да. Къде е Зигзаг?

Кучето — кръстоска между гонче и лабрадор — веднага се намери и започна, подскачайки, развълнувано да ближе ръцете и лицето на Амалия. Щом видя тази картина, Арчи леко се натъжи.

— Ето, и Зигзаг обича вас повече, отколкото мен — въздъхна той. — Непостижимо!

— Ревнувате ли, Арчи? Това не е хубаво. Съдете сам: аз ще замина, а вие ще останете. Нали нашият договор все още е в сила.

Арчи отмести очи и нищо не каза.

— Всъщност — делово попита Амалия, — къде е тоягата, с помощта на която нощният непознат се опитваше да ми уреди извънредна среща със Свети Петър?

Арчи примигна и смръщи чело.

— Тоягата… Ами да, разбира се! Мислите ли, че от това ще излезе нещо?

Тоягата незабавно беше донесена от Скрамбълс. Амалия за пръв път от снощи видя това страшно оръжие и си помисли, че маскираният непознат със сигурност не е смятал да се шегува. Да убиеш човек с това нещо си беше дребна работа.

— Зигзаг! Кой я е държал? Търси!

Зигзаг подуши тоягата, разставил лапи и смешно кривнал ухо, след което подскочи към Скрамбълс и яростно го залая. Лакеят отскочи.

— А, по дяволите! — каза недоволно Амалия. — Изглежда, че тази тояга я е държал в ръце вече толкова народ, че няма да разберем на кого е принадлежала. Тихо, тихо, Зигзаг! Сега ние с теб ще излезем и малко ще се поразходим.

— Какво, пак ли? — възмути се Арчи. — Нали вече всичко претърсихме!

— Да, но тогава с нас нямаше куче. Може би Зигзаг ще усети нещо, което ние не сме забелязали?

— Добре — съгласи се Арчи. — Но имайте предвид, че ще дойда с вас!

— На това се и надявах, драги!

Амалия заведе кучето до мястото на вчерашното произшествие. Зигзаг тичаше насам-натам, душеше земята, но изглежда, нищо не успя да открие. Дори и да беше имало следи, дъждът отдавна ги беше измил.

— Как е кочияшът? — внезапно попита Амалия. — Съвсем забравих за него, а това не е хубаво. Поне жив ли е?

— Да, но здравата е пострадал. Когато дървото е паднало, конете са се впуснали напред и са скъсали впряга, а той не е успял да пусне поводите и е паднал от капрата надолу с главата. Доктор Арлингтън обаче смята, че ще се оправи.

— Каза ли нещо?

— Докторът ли?

— Не. Кочияшът.

— Моли да му простите, че не е забелязал дървото. Това го е огорчило повече от всичко друго.

— Той не е виновен. Видял ли е нещо, преди да падне?

— Не. Кълне се, че никого не е видял. Всичко си е било както винаги.

Арчи помълча.

— Едно не разбирам: някой иска да се отърве от мен. Но вие какво общо имате с това? Защо да намесва и вас?

— Арчи — прошепна Амалия, — вие забравяте, че аз съм ваша жена.

— И?

— Нали съвсем не всички знаят, че нашата женитба е случайност. Ами ако имаме наследник? Затова убиецът е решил да се застрахова.

— Ама че мерзавец! — избухна Арчи. Лицето му загуби цвета си. — Значи, бил е Брус!

— Не го изключвам, но…

— Но какво?

— Брус е роден безделник, Арчи. Такива хора никога нищо не правят — нито добро, нито лошо. Мисля, че зад него стои някой. Някой по-решителен и целеустремен. Някой, който също има своя интерес.

— Мери?

— Може и тя да е.

Зигзаг отиде при Амалия и, махайки с опашка, бутна нос в дланта й.

— Нищо ли, приятелче? Е, добре. Може пък другия път да ни провърви.

— Дяволски огладнях — призна херцогът. — Как мислите, тоя ваш бит любезник дали ще може да ни забърка нещо за обяд?

— Франсоа ли? Даже не се съмнявайте!

Амалия и Арчи закрачиха обратно към замъка, но на половината път ги настигна двуколката на викария Морис.

— Добро утро, Ваша Светлост!

— Добро утро, Морис — отвърна херцогът.

— О, милейди е вече на крака? Ние в селото ужасно се изплашихме, щом чухме какво е станало!

Амалия обгърна с поглед фигурата на викария. Хлътнали гърди, слабо лице, зализани коси… Но може би проблемът не беше в това и не затова той толкова не й харесваше. От целия облик на младия свещеник лъхаше посредственост и сивота, които Амалия трудно понасяше. При това видът на викария беше като на безропотен мъченик, претърпял безброй беди и смирил се с тях, макар че всъщност животът му трудно можеше да се нарече неудачен.

— Надявам се, че ще наминете в неделя към църквата — продължаваше смирено викарият. — Ще прочета проповед за това как Господ не спи и пази своите чеда от гибел.

— Хубава тема — измънка Арчи, който вече беше започнал да се изморява от този разговор.

— Радвам се, че ви харесва, сър — сериозно отвърна викарият.

Амалия чак потръпна от угодничеството на младия човек.

— Ще дойдем — каза тя, — ако успеем.

Викарият не започна да настоява и продължи по пътя си.

Вкъщи го очакваше покана от графиня Стърн, майката на Емили, с молба да я посети.

В графския замък затрупаха Морис с въпроси. Там вече бяха чули за случилото се с Амалия и, тъй като на викария по длъжност се полага да знае всичко, се надяваха да чуят от него подробности от първа ръка.

— Ах, бедната херцогиня! — възкликна майката на Емили. — Надявам се, че не е умряла? Просто е невероятно какви кошмарни неща се случват в това семейство! И всичко заради този ужасен камък. Но защо не го продадат и не се отърват от него веднъж завинаги?

— Много е красив — измърмори Емили, която още не беше забравила как камъкът блестеше върху роклята на Амалия. („А трябваше да е върху мен!“ — помисли си ревниво тя).

— Но, скъпа — възмути се майка й, — на всички е известно, че той носи нещастие! Та как е херцогинята? Всичко наред ли е с нея?

Емили щеше да се радва да чуе, че ненавистната блондинка всеки момент ще предаде богу дух, но се оказа точно обратното. Нейна Светлост днес даже беше излизала и изобщо, ако не се броят няколко драскотини, не се забелязва, че е пострадала силно.

— Значи, разминало й се е. А вярно ли е, че някой нарочно е срязал дървото, за да я убие? — понижи глас лейди Стърн.

Викарият потвърди, че край дървото е бил намерен трион.

— Някой ревнив любовник на мадам! — заяви граф Стърн, влизайки в гостната. Той беше чул края на разговора и побърза да вметне своята реплика, придружена с жлъчно хихикане.

— Любовник? — сепна се лейди Стърн. — Да, напълно е възможно!

 

 

— Заговор на анархистите! — авторитетно твърдеше по същото време някакъв редовен посетител на „Веселия глиган“ в Принсхилс, поклащайки халбата си.

 

 

— Представяте ли си — казваше в Лондон приближен на Уелския принц на своя господин, — искали са да убият херцогиня Олдкасъл!

Бърти слушаше с широко отворени внимателни очи.

— Херцогиня Олдкасъл? — попита той. — А тя коя е?

 

 

Някъде на половин миля от тях в гостната на модерна къща се намираха трима души. Лорд Ъндърууд, седящ в кресло, кръстосал крака, подчертано невъзмутимо пушеше лула. Баронетът Лаймхаус стоеше, войнствено изпъчил шкембе и пъхнал палци в джобовете на жилетката си. Лорд Сеймур беше застанал между креслото и шкембето, като не се решаваше да помръдне от мястото си, но даже на него не се удаде да предотврати непоправимото.

— Вие сте мерзавец! — викаше Лаймхаус. — Как смеете!

Той сграбчи от масата нов брой вестник на Ъндърууд и се опита театрално да го хвърли в лицето на Печатарската преса, но лорд Сеймур прехвана пратката на половината й път.

— Джентълмени — ломотеше Сеймур, мърдайки с мъхнатите си вежди като разтревожен караконджул, — това е недоразумение… Сигурен съм, че това е ужасно недоразумение!

— Той се е продал на руснаците! — гневно викна Лаймхаус. — Купили са го с парцалите!

Той яростно дръпна възела на вратовръзката си и се стовари на дивана с цялата си внушителна маса. Смачканият диван изпъшка, но за негово щастие беше изработен от майстори в своя занаят и нито едно от крачетата му не се счупи.

— За разлика от вас — презрително отрони поддържаният старец в креслото — аз не се продавам.

— Ъндърууд — тихо попита Сеймур, — какво е станало?

— Лорд Сеймур — вежливо отвърна лорд Печатарската преса, прекръстосвайки крака, — вие носите вашата корона от рога вече много години и сте свикнал с нея. С което ви и поздравявам. Вашата жена успя да се запознае много отблизо с болшинството лондонски актьори, да не говорим пък за…

— Моята жена обича театъра! — изпищя Сеймур, придобивайки тухлен цвят. — Какво си позволявате!

— Даже твърде много го обича — отсече Ъндърууд. — Този господин — тънкото кутре в ръкавица се протегна по посока на Лаймхаус — ме опозори. Плюя на причините, по които е съблазнил жена ми…

— Притрябвала ми е вашата грозотия! — изсумтя изкараният извън кожата си Лаймхаус.

— Но не трябваше да го прави — с равен глас завърши Ъндърууд. — Вие допуснахте грешка, баронет. Непростима грешка, и отсега нататък не искам да имам никаква работа с вас, чувате ли?

— Кълна ви се! — земята се разтваряше изпод краката на баронета и той беше готов даже да се кълне, като търговка, продаваща гнили портокали и твърдяща, че са „тъкмо идеално узрели“. — Какво ви става, в края на краищата? Та аз по-скоро бих умрял, отколкото да се докосна до вашата съпруга, повярвайте!

Изявлението му се оказа, меко казано, неудачно. Ъндърууд се намръщи.

— Моля ви се, Лаймхаус. Вашите оправдания са излишни.

— Но поне я попитайте! Попитайте я имало ли е нещо между нас!

— И как мислите, дали тя ще ми каже истината? Та вие, оказва се, сте непростимо наивен!

— Но аз ви уверявам! Това е клевета, гнусна клевета!

Ъндърууд скочи от мястото си и се доближи плътно до баронета. Макар че Лаймхаус беше двойно по-широк от лорда в раменете, много по-млад от него и значително по-силен, той неволно настръхна и вмъкна глава в раменете си.

— Значи не сте й писал писма? — прогърмя Ъндърууд. — Не сте й подарявал пръстен с рубин? А вашата табакера — как се е озовала у нея?

— Табакерата ми я откраднаха!

— Милорди, милорди… — мърмореше лорд Сеймур.

— Съветвам ви, сър, да измислите по-добро обяснение — гнусливо подхвърли Ъндърууд. — Не желая да ви виждам повече. Моят дом е затворен за вас. Ако се опитате още веднъж да се свържете с жена ми, тогава — ръката на Ъндърууд се сви в юмрук — публично ще ви набия с камшик, и плюя на това какъв скандал би се вдигнал. Прощавайте.

— Та той е ненормален! — възмути се баронетът. — Заял се е с мен дявол знае за какво!

Лорд Ъндърууд беше вече на прага, когато в гърба му като жило се впи студеният глас на лорд Сеймур.

— Лорд Ъндърууд — прошепна началникът на особеното ведомство — ще съжалявате за това. Никой не може безнаказано просто така да ни изхвърли зад борда!

Ъндърууд бавно се обърна, запазвайки спокойствие. Заплахите са признак на слабост и в дъното на душата си той се ласкаеше, когато ги слушаше. Да не говорим пък за това, че неговите бивши съратници сами му даваха директен повод да се счита в правото си да ги унищожи.

— Струва ми се, че ме заплашвате, сър? — безстрастно се осведоми той.

— Предупреждавам ви.

— Хм — рече Ъндърууд. — Тогава ми позволете и аз да ви предупредя. Няма да мине и седмица и аз ще ви сваля — и вас, и вашите приятели.

Той се усмихна и усмивката му най-много приличаше на усмивката на змия (ако змиите можеха да се усмихват), която гледа слон и знае, че едно нейно ухапване ще е достатъчно, за да го убие.

— Нищо лично, Сеймур. Всъщност, вярно ли е, че е преспал с жена ми след като се е хванал на бас с вас? Впрочем, това не е важно.

Лорд Ъндърууд леко наклони глава на прощаване и излезе.

— Той сериозно ли? — жално попита Лаймхаус.

— Мълчете! — излая Сеймур. — Ако не беше вашата глупост и досега щяхме да се държим заедно. А сега този мерзавец ще свали правителството. Край с нас!

— Мислите ли, че е способен на такова нещо? — недоверчиво рече Лаймхаус.

— Пресата може всичко, драги ми баронете! — сопна се Сеймур. — Ама и на вас много ви трябваше да се забърквате с жена му, дявол да го вземе!

— Но аз дори не съм си помислял…

— Ах, на кого ги разправяте…