Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (25)

Глава 24
в която револверът прави бум-бум, както се полага на револвер

— Умирам!…

Това заявление направи в сряда вечерта Арчи Невил в голямата си спалня в Стария замък.

Трябва да кажем, че Арчи не изглеждаше съвсем типично за умиращ. На бузите му цъфтеше руменина, очите му горяха, но в никакъв случай не с трескав блясък. Той разроши рижите си коси и злобно се втренчи в Роджърс, застанал вляво от леглото му, а после и във Франсоа, застанал с поднос в ръце вдясно от него.

— Лошо ми е! — процеди Арчи. — Къде, да го вземат дяволите, е жена ми?

Роджърс прочисти гърлото си.

— Изпратих телеграма до Лондон, сър — доложи той. — Отговорът пристигна току-що: тя вече е тръгнала обратно насам.

— Ето, ето — избуча Арчи, — полюбувайте й се! Мъжът е болен, мъжът страда, а жена му, вместо да стои до леглото му, се шляе кой знае къде!

Докато говореше, Арчи все повече се изпълваше със самосъжаление.

— Какво е това? — сурово попита той и тикна пръст в подноса. — Отговаряйте!

— Je ne parle pas Anglais, Votre Altesse^[1]! — отвърна Франсоа.

— Qu’est ce que vous m’avez apporté^[2]? — премина на френски херцогът.

— Oh! C’est votre plat favori, monsieur^[3]!

— Mon plat favori^[4]? — оживи се Арчи.

Франсоа с ловък жест на фокусник свали похлупака от блюдото, на което се мъдреше нещо желирано с твърде неопределен цвят.

— Поридж! — проскърца херцогът, чието лице придоби заплашителен ягодов оттенък. — За какъв дя… Искам жаби, искам стриди, искам…

— Нищо от това не ви е позволено, сър — намеси се Роджърс, — докато не се оправите.

— Оставете ме на мира! — сопна се Арчи. — Здрав съм като бик и щях да съм още по-здрав, ако не ме пояхте с мляко и яйца от сутрин до вечер! Пфу! Ненавиждам мляко!

— Сър — почтително каза Роджърс, — на херцогинята няма да й хареса, ако не ядете!

— А точно пък това не ми го говорете, Роджърс — процеди херцогът и се наежи. — Имайте поне капчица християнско милосърдие!

Херцогът седна как да е в леглото и Франсоа му помогна да намести подноса. Пухтейки, Арчи взе да рови с лъжица из овесената каша, точно както правят малките деца, когато им дадат храна, която не харесват. Той загребваше каша с лъжицата, правеше се, че я поднася към устата си и… я размазваше по чинията.

— От тази диета ми се повръща — оплака се той. — Кога ще пристигне милейди?

— Мисля, че скоро, сър. Всичко зависи от разписанието на влаковете. За всеки случай изпратих карета да я посрещне за вечерния влак.

— Тя сигурно се развлича с братовчед ми в Лондон — изсъска Арчи, гледайки кашата с неописуемо отвращение. — Да не мислите, че не знам с каква цел сте дошъл тук? — внезапно попита той Франсоа.

— Monsieur aime le porridge^[5]? — изказа предположение Франсоа и засия в усмивка в отговор на въпроса, зададен на английски.

— Дали да не те удавя аз теб — въздъхна херцога. — В езерото!

На лицето на Франсоа не се отрази абсолютно нищо. Той се усмихна още по-широко, изпъна се и пропя:

— J’ai connu un homme qui ne mangeait que du porridge. Il est mort à 25 ans de fièvre typhoïde. Sinon, il vivrait encore.^[6]

Арчи се задави и бурно се разкашля.

— Някакви проблеми ли има, сър? — попита разтревожен Роджърс.

— Всякакви има! — изхриптя Арчи. — Дявол да го вземе, не искам каша! Махнете я.

Той блъсна чинията, мушна се под одеялото и тихо застена.

— Пак сърцебиене… Ето, полюбувайте се — изпотих се като мишка в капан. Никой не го е грижа за моите страдания! Умри, Арчи Невил, ще се намери кой да те наследи. Ще напиша писмо на кралицата, ще й обясня и да върви всичко по дяволите!

— Струва ми се, че бълнува — вдигайки чинията, шепнешком каза Роджърс на Франсоа. — Трябва да извикаме доктора.

Впрочем, не се наложи да викат доктор. В коридора се разнесе шум от нечии стъпки, после гласът на Скрамбълс извика: „Тук не може!“. Вратата се отвори и на прага изникна Били Хол с оцъклени очи и накривено кафяво палтенце.

— Ваша Светлост… Нейна Светлост… по-бързо, по-бързо! На каретата падна дърво — каретата е смазана… кочияшът е мъртъв… По-бързо! Тя е там, на пътя! Този глупак — Били мушна с пръст Скрамбълс — не искаше да ме пусне! По-бързо! Тя е там, вътре!

— Боже мой! — отрони Роджърс, с грохот изпускайки чинията.

Франсоа се хвърли към вратата. Херцогът се смъкна от леглото, тозчас забравяйки за всичките си болежки. За миг той се оказа на крака.

— Роджърс, дрехи, наметало, ботуши, живо! Скрамбълс, фенер! Били, ти ще ни заведеш!

 

 

В сряда Амалия замина от Лондон за Олдкасъл. Наложи й се да направи две прекачвания, но засега всичко се нареждаше и тя не се съмняваше, че скоро ще види Арчи.

На гарата я чакаше карета и Амалия неволно си помисли кой ли се е разпоредил да я изпратят — Роджърс или самият Арчи. Сигурно все пак Роджърс. От Франсоа, който й беше изпратил дълга и объркана телеграма, тя вече знаеше за непредвидения посетител. Амалия направи справка за мистър Стенли и научи всичко, което й трябваше, за неговия предмет на дейност. Със сигурност беше отворил очите на Арчи за нея. Интересно, какво ли щеше да й каже Арчи, когато се срещнат?

Каретата зави на разклона и се издигна на малко хълмче. От двете страни на пътя се простираше рядка гора. Беше вече тъмно и силуетите на дърветата се губеха в мрака.

Амалия потърка чело. Хикс и Игрек. Хикс, който жадува да завладее „Принцеса“, и Игрек, който се цели в нещо по-голямо. Брус или Мери? А може би и двамата? А Хенри Брайс? Хенри Б., тайнственият син на Крафт — не е ли той? Умрял в тропиците от алкохолизъм… Или е използвал тропиците, за да изчезне? Как да се провери дали прословутият Хенри Б. Крафт наистина е умрял? Как?

Слухът на Амалия не улови веднага сухия трясък. Конско цвилене и вик от болка я оглушиха. Тя се хвърли към вратичката и в този момент покривът на каретата пропадна под тежестта на падналото върху него дърво. Клоните удариха Амалия по лицето и очертаха драскотини по него. Каретата яростно се разтресе, стволът пропадна по-дълбоко — очевидно, обезумелите коне се опитваха да се освободят. Захрущяха парчета от счупените стъкла. Каретата спря, Амалия се плъзна от седалката на пода. Дървото, паднало върху каретата, я затискаше отгоре, бавно разкъсвайки тапицерията, чупейки и огъвайки стените.

— Джон! — завика Амалия. — Джон!

Нито звук в отговор. Огромният ствол, който можеше да бъде обхванат само с две ръце, надвисна над главата й.

С тихо хлипане поддадоха последните оцелели стъкла. Стволът счупи още няколко дъски и се смъкна с още два инча. Амалия дърпаше и тресеше дръжката на вратата. Тя не поддаваше. Ужас обхвана Амалия, паниката я заля. Тя прехапа до кръв долната си устна, стисна дръжката и се навали с рамо на вратата. Вратичката се открехна. Дървото заплашително заскърца и падна още по-ниско. Амалия се спусна на пода и се запромъква през отвора от каретата на пътя, извивайки се с цялото си тяло като змия, чупейки ноктите си, раздирайки роклята си, захващайки се за земята. Тя остави вътре унищожената си шапка, шедьовър на парижките модистки, но упорито мъкнеше чантичката си в аметистов цвят, извезана с цветни конци. Още една дъска на каретата се счупи, дървото изскърца и взе да се спуска надолу. Амалия почти се беше измъкнала навън, но кракът и подгъвът на роклята й не искаха да излязат. Тя се извърна, опитвайки се да свали обувката от заседналия си крак, чийто ток й пречеше да се освободи. Най-после обувката изхвръкна, Амалия дръпна крака си и го измъкна навън. Сега само роклята я държеше прикована за каретата и в този момент върху нея се спусна нечия сянка.

Клоните затрещяха и взеха да се чупят, опирайки вече в земята. Амалия, неуспяла да измъкне от пролуката дългия си подгъв, взе да върти глава. Слава богу, поне някой! Най-после!

— Помощ! — слабо завика тя. — Помогнете! Моля ви, помогнете ми!

Неизвестният влезе в нащърбения кръг светлина, хвърлян от смачкания каретен фенер, и на Амалия й спря дъха. Човекът беше с черна маска, откриваща само очите му. Те бяха студени и съсредоточени. В ръцете си непознатият държеше тежка тояга.

„Значи ето какво било… — премина през главата на Амалия. — Всичко е било подготвено. Нещастен случай и херцогиня Олдкасъл лежи с размазан череп…“

Амалия се привдигна на лакти и се опита да отпълзи от каретата, но проклетата рокля се беше закачила за някакъв гвоздей или счупена дъска вътре. Амалия се дръпна със сила и чу силен трясък. Каретата тежко хлътна върху колелата си, вратичката се захлопна. Върху нея все така тегнеше падналото — по-точно, срязаното, в това Амалия вече не се съмняваше — дърво.

Неизвестният в маска се приближаваше все повече. Амалия пъхна ръка в чантичката си и започна трескаво да рови в нея.

Убиецът се приближи плътно и вдигна тоягата. Амалия измъкна от чантичката, предназначена изключително за носене на пудриера, броеница или бележник, колт със седефена дръжка, с който почти никога не се разделяше. Револверът някога беше принадлежал на един американски бандит, когото издирваха в четири щата (и то съвсем не защото пееше в църковния хор), и на ръкохватката му и до сега стояха инициалите на предишния му собственик.

Три ослепително бели светкавици раздраха нощта. Непознатият изпусна тоягата, преви се на две и се хвана за корема.

Дървото се свличаше все по-ниско. То разби фенера, който жално звънна и угасна, и в облак прах рухна на земята.

След което наоколо настъпиха тъмнина и тишина.

 

 

— Ей! Насам!

— По-бързо! Светни! О, по дяволите!

— Проклятие, Джон…

— Мъртъв ли е?

— Според мен е само ранен.

— Измъкнете го! По-внимателно, по-внимателно!

— Къде е тя? Къде е жена ми?

И нечий висок глас отговаря:

— Ето я, сър! Едва не я настъпих! Малко я е позатиснало, но ми се струва, че е жива… А може и да не е — добави същият глас, но по-тихо.

— О, сър! — извика Роджърс, плясвайки с ръце от ужас от видяното: херцогът сам вдигна от пътя дървото, паднало върху каретата, извършвайки подвиг, достоен за Херкулес. — Ваша Светлост, ще се изсипете! Не сте още съвсем здрав!

— Млъкни, Роджърс! — изхриптя Негова Светлост, позеленял от усилието. — Ето така… още… а-а!

Дървото с грохот се отметна встрани, вдигайки прах. Присъстващите с отворени усти, забравили за всичко друго, гледаха това впечатляващо зрелище.

— Да дойде Арлингтън! Ама…

Думите замряха на устните му. Амалия лежеше пред него и беше така бледа и безучастна, каквато никога не я беше виждал. На лицето й имаше кръв, роклята й беше изцапана и по нея бяха полепнали листа.

— О, по дяволите! По дяволите! — завика херцогът, хващайки се по навик за косите. — Диша ли? Или не? Как е могло да се случи това?

— Вероятно дървото е паднало върху каретата — нерешително се изказа Скрамбълс.

— Не! Вижте, тук има трион! Някой нарочно е съборил дървото!

Херцогът се хвърли към Амалия, започна да я разтърсва, да търси пулс на шията и китките й, но тя не помръдваше. Франсоа задавено изхлипа и заплака.

Амалия поотвори очи. Но около нея танцуваха някакви странни лица, които приличаха повече на петна, и беше шумно. Така шумно и неуютно, че тя предпочете отново да се потопи в небитието, за да не слуша тези натрапчиви звуци.

— Амалия! — сепна се Арчи. — Чувате ли ме?

Той я хвана за ръката и я стисна. Пръстите на лежащата леко потрепнаха.

— Изглежда, че е жива — с удовлетворение констатира застаналият наблизо Били.

— Дявол да го вземе, тя не може да лежи тук! Роджърс! Носилки! А, по дяволите, има да ги носят сто години!

Арчи приклекна и взе Амалия на ръце. Тя се оказа така слаба, така лека! Но ръцете й увиснаха като на мъртвец и на лицето й застина странно, отчуждено изражение.

— Сър — намеси се Роджърс, — ако й е счупен гръбнакът, по-добре да не я местим до пристигането на доктора!

— Върви по дяволите! Не мога да я оставя тук, ясно? Франсоа! Вземете фенера и ми светете! Ще я отнеса в замъка, там ще е по-лесно да й окажем помощ.

Краят на роклята на Амалия все така беше прищипан от вратичката и когато херцогът я вдигна, част от полата се откъсна и остана да виси в процепа, но Арчи дори не забеляза това.

Из залите и коридорите на замъка се замятаха фенери и надменните лица на Вандайковите портрети придобиха удивено, заинтригувано изражение.

— Тук, тук, внесете я тук!

Франсоа се суетеше, Роджърс се суетеше, камериерките ахкаха, Зигзаг, виейки жално, се мотаеше в краката на всички.

— Къде се дяна този дяволски Арлингтън?

— Та нали току-що изпратихме за него, Ваша Светлост!

— Арлингтън, Арлингтън… — мърмореше Франсоа, тичайки около постелята, на която лежеше неговата бледа, окървавена госпожа. — Ще минем и без него, чудо голямо… Мери-Ан, гореща вода! Елизабет, кърпи! Сюзън, ножици!

Арчи се изправи и страховито изгледа слугата отвисоко.

— Струва ми се — натъртено каза той, — че не говорехте английски!

Франсоа даже не мигна.

— Да, сър, и на мен така ми се струваше. Сигурно е от потресението. Shock, както казват у вас. Психолозите — това са хора, които се ровят в мозъците на лудите — са установили, че силният потрес…

Но Арчи вече беше забравил за хитрия слуга.

— Тя отвори очи! — издиша той и се метна към постелята.

Погледът на внимателните кафяви очи със златисти точки се плъзна по лицето му, а след това Амалия ясно произнесе:

— Où il est?^[7]

Франсоа притича до постелята.

— Тук съм, мадам, тук съм! — радостно завика той.

— Според мен, тя няма предвид теб — тихо каза Арчи, отмествайки го. — За кого говорите, Амалия?

Амалия примигна.

— Човекът… Човекът, когото убих…

Арчи се смръзна. Той реши, че тя говори за Райли.

— Кой, мадам? — ужаси се Франсоа.

— Стрелях в него — отчетливо каза Амалия и отново затвори очи.

Арчи пребледня и разтърси ръката й, но Амалия не помръдваше.

— Така… — промърмори Франсоа. — И какво означава всичко това? Трионът, изстрелите… Но нали там нямаше никой! Или е избягал?

Камериерките, бутайки се на вратата, внесоха вода, кърпи и ножица.

— Трябва да свалим дрехите от мадам — авторитетно обяви Франсоа, — за да видим дали няма нещо счупено.

Арчи го хвана за яката и го замъкна в ъгъла.

— Слушайте, не знам кой сте и не искам да знам, но няма да ви позволя да събличате жена ми.

Франсоа внимателно разтвори пръстите му и се покашля.

— Логично — съгласи се мошеникът. — Вие сте мъжът й и вие ще я събличате. Става ли? А аз ще стоя наблизо. Може да ви потрябва помощ.

— Сър, сър! — на прага изникна Били Хол. — Забравихте това. Лежеше на пътя!

Той отръска красивата извезана чантичка с аметистов цвят.

— Намерих още ето това! — добави той, показвайки револвер със седефена ръкохватка.

— Това нейно ли е? — сепна се Арчи.

— Точно така — обади се Франсоа. — Дай това нещо тука. Такива играчки не са за малки деца.

— Аз да не съм глупак? — сърдито каза Били. — Знам, че това не е играчка, а револвер! Видях такъв на картинка в едно списание. Кажете, американски ли е?

— Да — потвърди Франсоа, — американски е.

Той помириса барабана, смръщи се, отметна го и изсипа гилзите.

— По дяволите! Стреляла е с него три пъти. Казва истината! Но къде може да се е дянал онзи?

— Трябва да огледаме мястото — реши Арчи, — и то по-внимателно! Роджърс, изпратете двама-трима надеждни хора, нека да претърсят всеки инч там. Няма да им се размине за това покушение!

В коридора се чу гласът на доктор Арлингтън. Арчи издърпа от ръцете на слугата револвера, пъхна го в чекмеджето на масата, хвана Били за рамото и го извлече от стаята.

— Така. Били, ти си юнак, но нито дума за револвера. Разбра ли? Не казвай на никого и ще ти дам гвинея, не, две гвинеи. Докторе! Ето ви и вас най-сетне!