Джим Бъчър
Фурията на принцепса (9)

Глава 8

Докато Ерен ги водеше към кабинета на Първия лорд, Исана се сблъска с брат си, който крачеше срещу тях.

— Бърнард! — възкликна тя.

— Исана — прошепна той с тих и нежен глас. Те се прегърнаха и Исана почувства как Бърнард я повдига на няколко инча от пода. Едва ли това беше начинът да се отнасят с Първата лейди, но на нея не й пукаше.

Първият изблик на радост премина и тя започна да усеща силна тревога. Когато се отдръпна от него, лицето й изразяваше загриженост.

— Какво правиш тук? — попита го тя, след като Бърнард и Арарис се ръкуваха, и насочи поглед към кабинета на Гай.

Амара стоеше на няколко крачки зад мъжа си и лицето й също изглеждаше много напрегнато. Тя наведе глава в поздрав, но дори не се опита да се усмихне.

— Гай — осъзна Исана. — Гай отново има някаква безумна задача за вас.

— Пристигнахме последни тук и всички умници вече се бяха уредили — каза Бърнард с принудена усмивка.

След миг усмивката му помръкна и той добави:

— Трябва да се направи, Исана.

Исана затвори очи, сърцето й се сви от страх за живота на брат й.

— О, кървави врани.

Бърнард избухна в смях.

— Изглежда ситуацията наистина е сериозна, щом дори ти си позволяваш да ругаеш така.

— Средата й влияе лошо — каза Ария, като направи крачка напред и протегна ръка. — Граф Калдерон.

Бърнард любезно се поклони над ръката й.

— Върховна лейди Плацида.

Той се обърна, погледна Амара и се усмихна на Върховната лейди.

— Много са ми разказвали за вас.

Тя се усмихна в отговор.

— Мога да кажа същото за вас. Изглежда вече се познаваме добре.

Тя кимна на Амара.

— Графиньо. Тази рокля е прекрасна.

Лицето на Амара се заля с руменина и тя още повече склони глава.

— Благодаря, ваша светлост.

— Рокля! — пребледня Бърнард и погледна Амара.

Тя леко кимна и каза.

— Такива неща струват цяло състояние.

— Но не и нашата — каза Бърнард.

— Аха — каза Амара. — Тогава ми харесва.

Ария погледна от единия към другия и се обърна към Исана.

— Имаш ли представа за какво говорят?

— Казват, че са направили правилния избор, когато са се оженили — каза Исана, усмихвайки се на Бърнард. — Предполагам, че не можете да разкриете подробностите?

— Страхувам се, че да — отговори Бърнард. — А и…

Исана го спря с жест.

— Нека позная. Времето ви притиска.

Ерен, който през цялото време стоеше встрани, запазвайки мълчание, прочисти гърлото си.

— Добре казано, милейди.

Исана целуна брат си по бузата и задържа лицето му в ръцете си.

— Бъди внимателен.

Бърнард нежно я докосна по бузата.

— Имам прекалено много работа вкъщи, за да позволя да ми се случи нещо.

— Добре — каза тя и го прегърна. Той я придърпа близо до себе си и те се разделиха, без да се поглеждат.

Исана усети как сълзите започват да го задушават и знаеше, че той не би искал тя да ги види. Разбира се, той беше наясно, че от нея това не може да бъде скрито, но след толкова време заедно и двамата знаеха, че някои неща не се нуждаят от обяснение.

Тя се усмихна на Амара и те леко си стиснаха ръцете, докато се разминаваха. Исана знаеше, че едва ли някога ще бъдат близки, но бившият курсор правеше брат й щастлив. Това означаваше много.

Тя чу как Бърнард и Арарис тихо си разменят по няколко думи, а Ерен я поведе към кабинета на Гай, който трябваше да впечатли всеки посетител със сдържаността, образоваността и начетеността на обитателя му. Разбира се, Гай Секстус беше един от най-образованите граждани на Империята все пак.

Исана така и не разбра хората, които виждаха смисъл в окачването на ловни трофеи по стените. Стените на кабинета на Гай бяха покрити с рафтове с книги, които той беше изчел, което й напомняше за ловната хижа на Алдо в долината Калдерон, която изглеждаше съвсем малко по-малко самодоволно.

Исана гледаше замислено книгите, докато Арарис, лейди Плацида и сър Ерен влизаха в кабинета. Беше чела само малка част от тях — дори през зимата в холта винаги имаше много работа и малко свободно време. Освен това книгите бяха скъпи. Но тя бе прочела достатъчно, за да знае, че тяхната стойност зависи от съдържанието на авторския ум. И смяташе, че ако писателите бяха търговци, много от тях щяха да са с доста оскъдни капитали.

Но фактът, че Първият лорд предпочита да демонстрира интелектуални достижения на първо място, говореше в негова полза. Далеч не всички имаха такова мнение по този въпрос.

— Исана — каза Гай, докато ставаше от стола и се усмихваше.

— Секстус — отвърна тя и му кимна.

Изглежда бяха решили да минат без формалности.

— Ваша светлост — продължи Гай.

Той сложи ръка на гърдите си и леко се поклони на лейди Плацида.

— Сър — отговори тя и приклекна в елегантен реверанс.

— Дами, заповядайте — той посочи няколко стола пред масата и Исана и Ария се настаниха на тях.

Наля си половин чаша от нещо, което миришеше на подправено с билки вино от бутилката в шкафа, и седна зад масата.

— Колко зле са нещата, Гай? — директно попита Ария.

Гай вдигна вежди и отпи глътка вино.

— Доста — тихо отвърна той. — Вордът вече разби няколко легиона в този регион, като не е оставил нито един оцелял.

— Но… нали сега, когато останалите легиони са изпратени там… — каза Исана.

Гай сви рамене.

— Може би. Репутацията на легионите е градена хиляди години, Исана, нейната сила е във вековните традиции, а слабостта й — в закостенялото от векове мислене. Свикнали сме да мислим, че нашите легиони са неразрушима стена. Въпреки това те сериозно пострадаха от нападенията на канимите по време на бунта на Калар миналата година и бяха разбити преди едно поколение от маратите.

Лицето на Първия лорд потъмня от горчивина и Исана почувства съвсем тънка връзка с емоциите на Гай чрез Рил, по-силна от когато и да било. Тя трудно можеше да го вини. Това беше един от малкото моменти, в които те изпитваха близки емоции. Нашествието на маратите преди повече от двадесет години унищожи легиона и погуби принцепс Септимус, нейният съпруг и бащата на Тави.

— В по-ранната история на Алера — продължи Гай, посочвайки стените с книги, — нашите легиони са се сражавали почти всяка година срещу истински вражески войски — врагове, които вече не съществуват.

Той поклати глава.

— В продължение на много векове Алера е заемала целия континент. Ние удържаме маратите на границата на долината Калдерон, а канимите — на бреговете. Легионите ни участват в битки доста рядко и само на определени места.

Ария вдигна брадичка.

— Искате да кажете, че тази задача е извън техните възможности?

— Искам да кажа, че повечето легионери никога не са вдигали острие срещу истински враг — отговори Гай. — Особено в южните градове, които сега са заплашени от нападенията на ворда. Само войските на Калар и Сенаторската гвардия имат скорошен боен опит — и едните, и другите вече са унищожени. Единствено Легионът на короната и Първи цересийски могат да бъдат наречени съставени от ветерани. Останалите… честно казано, във всеки смисъл са добре обучени, но не и изпитани.

— Първи плацидски вероятно също може да бъде причислен към ветераните, сър — рязко каза лейди Плацида. — Съпругът ми набира основно ветерани от Антиланския легион, а вие много добре знаете, че всички наши офицери са преминали служба на Защитната стена.

— Наистина — призна Първият лорд. — Само легионите на Антилус и Фригия могат да бъдат наречени традиционни алерански легиони, където всеки легионер е участвал в битка. Всеки жител на тези градове е служил в легионите, участвал е в бойни действия, така че дори техните опълченци са може би по-добре подготвени за истинска битка от офицерите на легионите на Атика, Форция, Парция и Церес, точно както и, нека бъдем откровени, вашите Втори и Трети…

Исана вдигна ръка.

— Гай, моля те. Не съм трибун или легионер. Какво отношение има всичко това към мен?

— Ако ми предстои да защитавам Алера, то ми трябват легионите от Защитната стена — каза Първият лорд, без да откъсва поглед от Исана. — Легиони, опълчение, всеки рицар, всеки меч и копие от севера.

— Рокус Антилус никога няма да остави ледените да прегазят народа му — възрази лейди Плацида. — Както и Гунтус Фригия. Освен това и за двамата през последните две години ситуацията се влоши значително.

Исана срещна погледа на Първия лорд и изведнъж разбра.

— Но ако войната с ледените приключи, легионите могат да бъдат предислоцирани.

Веждите на лейди Плацида литнаха нагоре.

— Да приключи? Мирните преговори с ледените досега никога не са се увенчавали с успех.

— Но и никой досега никога не ги е водил истински — отговори Гай. — Например ако някоя неутрална трета страна, уважавана от ледените, пожелае да посредничи в преговорите.

Исана рязко си пое дъх.

— Дорога — тя погледна Ария и обясни. — Най-важният вожд на маратите. Приятел.

Гай склони глава.

— Аз водя редовна кореспонденция с него, откакто дъщеря му пристигна в столицата. Маратът се научи да пише за по-малко от половин година. Всъщност той е забележително проницателен. И вече е на път към мястото на срещата.

— И вие ме изпращате там? — попита Исана. — Защо?

— Защото трябва да съм тук — отговори Гай. — Защото изпращайки теб, най-високопоставената жена на Дом Гай, ти декларирам доверие. А също така, защото Дорога ти има доверие, а на мен изобщо не се доверява.

— Казахте, че е проницателен — с ирония каза Исана.

Очите на лейди Плацида леко се разшириха и тя погледна Исана, а Гай само леко се усмихна, като вдигна ъгълчето на устата си и отпи малка глътка вино.

— Ария — каза той, — имам нужда от някой, който да успее да защити нея и Дорога, ако нещата се объркат, и същевременно да не изглежда видимо заплашителен.

— Сър — възрази лейди Пласида, — ако вордите превземат Церес, Плацида е следващата на пътя им. Моето място е на родна земя, длъжна съм да осигуря защита на моя народ.

Първият лорд спокойно кимна.

— Разбира се, Ария, вие решавате дали вашите хора ще се защитават сами или с помощта на Рокус Антилус, всички негови граждани и шестдесет хиляди антилански ветерани — той отпи още малко вино, — да не говорим за фригийците.

Лейди Плацида сложи ръце в скута си и сведе поглед към тях.

— Исана — тихо каза Гай. — Алера се нуждае от тези легиони. Ще ви дам пълномощия за сключване на официален мирен договор с ледените.

Исана рязко издиша.

— Велики фурии.

Гай махна с ръка в знак на протест.

— Скоро ще свикнете. Не е толкова ужасно, колкото изглежда.

Исана почувства как устата й се разтяга в сурова усмивка.

— И ако майката на Октавиан неочаквано пристигне от север, водейки със себе си така нужните, лоялни на короната сили точно в момента, когато са най-необходими, това може да засенчи постиженията на лорд Акватайн на бойното поле, а Октавиан ще получи сериозна подкрепа, дори без да е тук.

— Признавам — промърмори Гай, — че това ми мина през ума.

Исана поклати глава.

— Не играя такива игри.

— Знам — каза Гай.

— Но вие ме молите да спася живота на много хора, като прекратя многовековна война. Не мога да откажа.

— И това знам.

Исана погледна Гай за момент, след което каза:

— Как изобщо живеете със себе си?

Първият лорд известно време я гледа студено, след което заговори с много тих, ясен и премерен тон.

— Аз всеки ден гледам през прозореца. Гледам хора, които живеят и дишат. Хора, които не са погълнати от гражданската война. Хора, които не са убити от болест. Които не са умрели от глад или нападение на престъпници. Хора, които имат право да лъжат, да крадат, да плетат интриги, да се оплакват, да обвиняват и да избират други отвратителни пътища, защото Империята е неразрушима. Защото законът и редът са неразрушими. Защото ходът на живота им се формира от нещо различно от просто насилие. И виждам, че съпругата на моя син, майката на моя наследник, една от малкото достойни хора, които могат да си позволят лукса да изживеят живота си, без да се подлагат на риска да приемат нелицеприятни решения, които аз не бих пожелал дори на заклетите си врагове, намира такива дилеми за морално неприемливи, защото смята себе си за някого, който не е длъжен да се занимава с това.

Той бързо отпи вино.

— Ех. Акватайн ме смята за свой враг. Идиот. Ако наистина го мразех, щях да му дам короната.

Шокирано мълчание последва думите на Първия лорд, защото макар речта му да беше тиха и спокойна, чистата ярост и суровата… страст… зад думите светеха като огън зад стъкло. Исана осъзна, че в гнева си той й беше позволил да види част от истинското му „аз“ — определена част, която беше посветена на нещо далеч отвъд него, почти отвъд разума, насочена към запазване на Империята, на нейното бъдещо оцеляване и, в допълнение, към благополучието на нейните жители, както свободни, така и граждани. Зад горчивината, цинизма и умореното подозрение тя почувства същата страст, която преди това усещаше в Септимус. И в Тави.

Имаше и нещо друго. Исана погледна към Ария, но макар лейди Плацида да изглеждаше леко стресната от факта, че Гай свали обичайната си маска, нямаше и намек за шока, който би трябвало да изпита, ако беше усетила същото като Исана.

Лейди Плацида срещна погледа й и неправилно изтълкува видяното там. Тя кимна на Исана, после се обърна към Гай.

— Ще отида, сър.

— Благодаря ти, Ария — тихо каза Исана и се изправи. — А сега ще бъда много благодарна на всички присъстващи, ако ни оставят за малко сами.

— Разбира се — каза лейди Плацида и стана. Тя отново направи реверанс на Първия лорд и излезе.

Сър Ерен, който през цялото време стоеше мълчалив, също излезе, последван от Арарис, който хвърли последен притеснен поглед на Исана и затвори вратата зад себе си.

В стаята останаха само Първият лорд и седналата срещу него Исана.

Гай вдигна вежди и за миг тя усети в него неувереност.

— Да? — попита той.

— Тук сами ли сме? — попита тя.

Той кимна.

— Вие умирате.

Той я погледна продължително.

— Това… осъзнаване. Когато тялото и умът знаят, че моментът е близо. Не мисля, че мнозина биха го усетили. Или да ви видят… уязвим.

Той остави чашата с вино и наведе глава. Исана се изправи. Тя спокойно обиколи масата и положи ръка на рамото му. Почувства, че цялото тяло на Първия лорд трепери. После ръката му се вдигна нагоре и за кратко обхвана нейната. Той стисна ръката й веднъж, преди да махне своята.

— Бих предпочел — каза той след кратка пауза, — да не говорите за това.

— Разбирам — тихо отвърна тя. — Откога го знаете?

— Може би от няколко месеца — отговори той. После отново се закашля и тя го видя как се опитва да потисне кашлицата, ръцете му се свиха в юмруци.

Тя посегна към чашата с подправено вино и му я подаде. Той отпи глътка и й кимна в знак на благодарност.

— Белите дробове — каза той минута по-късно, след като се възстанови. — Отидох да плувам в края на есента, когато бях още малък. Повали ме треска. Оттогава винаги са ми били слабо място. И онова пътуване в Калар…

— Сър — попита тя, — ще позволите ли да ви прегледам? Може би…

Той поклати глава.

— Това не може да бъде поправено с фурии, Исана. Стар съм. И щетите са твърде стари.

Той си пое бавно и внимателно дъх и продължи.

— Ще издържа до връщането на Октавиан. Това ми е достатъчно.

— Знаете ли кога ще се върне?

Гай поклати глава.

— Той е извън моето зрение. Врани, как не исках да го пускам. Първи алерански е може би най-закаленият легион в Алера. Бих могъл да го използвам в момента. Дори нямаше да се наложи да им обяснявам каквото и да е. Мразя да го призная, но начинът, по който е израснал — съвсем без фурии — му е дал дяволски хитро мислене. Той вижда неща, които аз не виждам.

— Да — съгласи се Исана с подчертано неутрален тон.

— Как успя да го направиш? Искам да кажа, да потиснеш неговите способности да призовава.

— При къпането. Случи се случайно, наистина. Просто се опитвах да забавя растежа му, така че никой да не заподозре, че може да е син на Септимус.

Гай поклати глава.

— Ще се върне напролет — и продължи, затваряйки очи, — още една зима.

Исана не намери какво друго да направи или да каже и тихо се отправи към вратата.

— Исана — тихо я повика Гай и тя замръзна.

Той я погледна с уморени, дълбоко хлътнали очи.

— Доведи ми тези легиони. Или по времето, когато той се върне, няма да има къде да се върне.