Джим Бъчър
Фурията на принцепса (40)

Глава 39

Шуар умираше.

Докато яздеха към корабите, Тави се убеди, че пътищата на последната свободна страна в Кания са се превърнали в гробища. Въпреки че по-голямата част от ворда, излизаща от тунела, се насочваше на северозапад, за да удари в тила на канимите, още хиляди се бяха разпръснали по пътищата. Там те бяха намерили лесна плячка в лицето на бягащи канимски семейства, докато паниката се разпростираше в провинцията. Трупове на канимски производители — техните земеделци и занаятчии — лежаха непогребани под открито небе. Разкъсаният им добитък се търкаляше до тях.

Канимите не се даваха лесно. Трупове на ворди лежаха заедно с паднали хора-вълци и на места изглеждаше, че по-многобройни групи са успели да отблъснат нападателите си. На други, вероятно с патрули от укреплението, са атакували ворда, преследвайки ги извън пътищата, оставяйки следи от смачкани хитинови черупки сред околните хълмове. И въпреки това предишните няколко дни бяха кошмар за шуаранците, изпълнени с кръв и смърт.

Без постоянни подкрепления, идващи от тунела, или студената, логична воля на вордската кралица, която да ги насочва там, където са необходими, пътищата бяха станали по-малко смъртоносни. Вордите все още дебнеха в провинцията, но бяха станали по-малко на брой, а движенията им бяха хаотични и неконцентрирани — тоест бяха смъртоносни само за по-малобройни групи. Разбира се, ако втората вордска кралица, командваща вражеските сили в укрепленията на Шуаран, промени позицията си, липсата на координация при вордите можеше да се промени за миг. Групата на Тави препускаше по пътищата, принуждавайки таургите да се движат с най-бързото си темпо.

Два пъти бяха атакувани от малки групи скитащи ворди, но огнената магия на Макс и балестите на Варг и Анаг разбиваха бронята и охлаждаха пламъка на нападателите, преди да успеят да се подготвят за битка, и след като стигнаха достатъчно далеч от мястото на появата на ворда, броят на срещите с врага и ръкопашните битки рязко намаля.

Те яздеха цяла нощ и през следващия ден, като само от време на време спираха, за да напоят таургите. Приблизително час преди залез-слънце те стигнаха до малък поток, където около двеста канима бяха спрели да си починат. Никой от тях не носеше доспехи, въпреки че мнозина носеха сърповидни мечове, които за тях бяха обикновени инструменти за прибиране на реколтата. Няколко производители бяха ранени, някои — тежко. Въпреки че канимите никога не са били особено шумни хора, тишината, която обграждаше групата, докато се приближаваха, беше осезаема. Тави усещаше остро тежестта на погледите им.

Зачуди се дали е смешно, ако смятат алеранците за толкова странни и плашещи, колкото на него му се струваха Варг и охраната в посолството на канимите в Цитаделата, когато за пръв път ги срещна.

— Позволете ми аз да говоря с тях — каза Анаг.

Канимът със златиста козина се плъзна от таурга си, който беше толкова уморен, че не направи дори най-малък опит да го ухапе или да го прободе, когато слезе от него. Анаг пристъпи към бежанците, насочвайки се към високия, покрит със сивозлатиста козина каним, който изглеждаше като техен водач.

Тави взе таургите, своя и на Макс, и ги поведе надолу към водата. Големият антиланец, изтощен от мощните си призовавания и битката в кошера, просто рухна на земята и заспа.

Тави се озова сам на брега на потока, с изключение на няколко таурга, които бяха прекалено уморени и жадни, за да създават неприятности, и самотния ловец, оцелял при нападението срещу вордската кралица.

— Благодаря — тихо му каза Тави. — Ти и твоите хора спасихте живота ми.

Ловецът го погледна, ушите му потрепваха от изненада, което той се опита бързо да скрие. И склони глава по алерански маниер.

— Как се казваха? — попита Тави.

— Неф — изръмжа ловецът. — И Кох.

— А ти?

— Ша.

— Ша — повтори Тави. — Съжалявам за загубата им.

Дълго време ловецът не каза нищо, само гледаше в потока.

— Това е начинът на хората ти да погребват падналите — тихо каза Тави. — Чувал съм го и преди. Тук има ли кой да пее за Неф и Кох?

Ша размаха лапа в знак на отрицание.

— Близките им отдавна са пели кървава песен. Когато станаха ловци.

Тави се намръщи и наклони глава.

— Ние сме смъртна присъда — каза Ша. — Посвещаваме живота си, за да служим на нашия господар. И когато е необходимо, ние жертваме живота си. Когато станем това, което сме, губим живота си, имената си, семействата си, домовете си и честта си. Остава само нашият господар.

— Но тяхната саможертва вероятно е спасила хиляди животи — каза Тави. — И във вашето семейство не е обичайно да се оплаква такъв геройство?

Ша го гледаше мълчаливо.

Тави се замисли върху думите на канима, после кимна бавно, разбирайки.

— Те служиха добре и умряха правилно, със смисъл — каза той. — Какво има да тъгуваш?

Ша отново наведе глава, този път дори по-ниско.

— Разбираш — очите на канима проблеснаха, когато погледна Тави. — И ти беше готов да умреш на това място, Тавар. Ние, ловците, знаем какво е усещането.

— Не планирах да се получи по този начин — каза Тави. — Но да, не изключвах такава възможност.

— Защо?

Тави го погледна.

— За какво говориш?

— Защо рискува живота си? — каза Ша. Той посочи производителите. — Варг не е твой господар. Това не са вашите хора. Те няма да служат като войници, ако планът ви да използвате нашите воини срещу ворда се осъществи.

Тави се замисли малко за отговора си, преди да го каже на глас.

— Моят дълг е да защитавам тези, които не могат да се защитят — каза той накрая.

— Дори и да са ти врагове?

Тави се усмихна на Ша, показвайки зъбите си. Ловецът беше използвал алеранската дума, а не един от многото варианти на канимите.

— Може би искам твоите хора да бъдат гадари за моите. Може би се опитах да ви кажа това по такъв начин, че да няма съмнение в моята искреност.

Ушите на Ша отново потрепнаха от изненада и той се втренчи в Тави, накланяйки глава на една страна.

— Това… Никога не съм чувал такъв отговор преди.

— Умът му е странен — каза Варг с ръмжащия си глас, — но способен.

Канимският майстор на войната се беше приближил безшумно. Той провери ремъците на седлото на своето животно.

— Има новини за пътищата. Нашите пратеници се върнаха.

Тави се напрегна.

— И?

— Укрепленията са паднали — каза Варг. — Когато Ларарл оттеглил част от силите си, за да атакува ворда във вътрешността на страната, над укрепленията било предприето най-тежкото нападение, което някога са виждали.

Тави се намръщи.

— Значи обсадата на крепостта през последните седмици е била уловка.

Варг кимна.

— Да убеди Ларарл в непревземаемостта на неговите укрепления. Да го накара да изпрати повече войски, отколкото би изпратил, ако не е сигурен, че останалите ще удържат позициите си. Чакали са го да се отслаби, така че…

Варг с плясък съедини ръцете-лапи.

Тави поклати глава.

Прикриването на истинските намерения костваше на ворда неизброим брой същества — но в същото време той разполагаше с достатъчно войски, за да игнорира загубите.

Математиката беше предрешила изхода на войната, вероятно още месеци преди атаката срещу Шуар да започне.

— Колко е зле? — попита Тави.

— Ларарл е изпратил куриери, за да разпространи вестта, и се е окопал, за да задържи ворда възможно най-дълго. Но последните куриери са видели от върховете на скалите как ворда влиза в града. Оцелелите воини се сражават, за да забавят врага, но него го води кралицата.

Тави кимна.

— Тя ще се насочи към единственото ни средство за спасение, Молвар. И по пътя ще събира все повече и повече войски, тъй като ги води самата тя.

Варг потрепна с уши в знак на съгласие.

— Трябва незабавно да се върнем на корабите. Шуаранците може би вече са ги превзели.

— Не — каза Тави. — Ще тръгнем към хълмовете на запад от Молвар.

Ша изгледа гневно Тави, който се беше осмелил да противоречи на думите на Варг.

— Тавар — каза Варг спокойно. — В сражение на земя вордът не може да бъде победен. А на корабите няма достатъчно място дори за една десета от желаещите да напуснат Шуар. Да правим нещо различно от това да стигнем до корабите и да вдигнем платна е сигурна смърт.

Тави погледна Варг, усмихвайки се.

Варг вдигна поглед от седлото.

— Това ли имаше предвид, когато каза на Ларарл, че можеш да изведеш народа му?

— Колко пъти съм те лъгал? — попита Тави.

— Аз никога не съм те вземал в плен — отговори Варг с тъга в гласа. — А Ларарл те взе. А някои от твоя народ говорят истината само докато в някаква критична ситуация не искат да повярваш на лъжите им.

— Дори и да е така — каза Тави, — този ден все още не е настъпил.

Той кимна към жалко изглеждащите каними.

Максимус беше излязъл от своето приличащо на ступор състояние и стоеше заедно с Анаг до най-зле изглеждащия ранен, надзиравайки прехвърлянето на ранения каним в потока за изцеление с водни фурии.

— Ще ги измъкнем оттук.

Варг погледна към Тави, а после към производителите.

— Тавар, понякога си мисля, че си луд.

— С мен ли си?

Варг го погледна и Тави бе готов да се закълне, че различава някаква обида в езика на тялото на големия каним.

— Разбира се.

Тави отново му показа зъбите си.

— Радвам се, че не съм единственият.

* * *

Няколко часа след полунощ те стигнаха до алеранското заграждение.

Изгряващата луна, почти пълна, и променливата природа на канимското време бяха изчистили небето от облаците и изпълваха долината със сребриста светлина. Линията от хълмове на запад от Молвар беше преобразена за няколко дни яростен труд от страна на нарашанските каними и двата легиона, подпомагани от алеранските фурии. В район, който беше само леко хълмист, обединените сили бяха издигнали високи двадесет фута земни укрепления, обсипани с прясно изсечени борови колове, а пред тях беше изкопан ров почти толкова дълбок, колкото височината на стената. Само няколко тесни прохода бяха оставени през защитните съоръжения, извиващи се на пет мили около Молвар. Бежанци от окупираната територия вече бяха наводнили пространството вътре, а набързо построената огромна крепост вече се изпълваше с каними.

Дори с усилията на всички воини на Насаг и на двата алерански легиона, защитата около града беше доста рехава, макар да беше ясно, че шуаранците са разположили всички налични сили, за да помогнат. Постоянно пристигаха още, включително и воини, и Тави си помисли, че това са откъснали се от отряда си групи по време на битка. Приличаха на случайно заблудила се компания, която се е откъснала от големия отряд и сега случайно се натъква на тях. Броят на ранените постепенно се увеличаваше, както и шуаранската таургска кавалерия, която активно пристигаше и заминаваше.

Когато приближиха до земните укрепления, Макс приближи ездитното си животно до Тави и подсвирна.

— Извършена е много работа. Значи за това бяха вдигнати легионите?

Тави кимна.

— Имаме нужда от отбранителни позиции. Така ще спечелим време, за да могат всички тези каними и продоволствия да стигнат до транспорта.

— Транспорт? — попита Макс. — Какъв транспорт.

Тави поклати глава.

Макс въздъхна уморено.

— Тави, уморен съм. Знаем, че на целия континент има само две кралици. Вие с Варг довършихте едната, а другата е заета да командва армия недалеч до нас. Не се притеснявай, че нечие съзнание ще бъде превзето. Така че говори.

— Макс — каза Кайтай от таурга зад Тави. — Не знаем къде е майката на тези две кралици.

— А.

Макс замълча за момент. После изсумтя и каза:

— Добре. Не говори, Калдерон.

— Дуриас — извика го Тави.

Дуриас пришпори изтощения си таург.

— Да, ваше височество?

— Препусни напред и уведоми легиона, че идваме — каза Тави. — Трябва незабавно да говоря с Маркус, Насаг и Магнус. Вижте дали и Красус може да присъства. О, и Демос също.

Дуриас отдаде чест и подкара животното си в тромав тръс.

— Видя ли това, Максимус? — попита Кайтай. — Той просто изпълнява, а не хленчи и не задава глупави въпроси. Може би когато пораснеш, ще приличаш повече на Дуриас.

Макс сърдито погледна Кайтай, после отдаде чест на Тави и каза:

— Мисля, че е по-добре да отида да му помогна.

Той подкара Пържоли в галоп и настигна Дуриас. Тави чу неговото отдалечаващо се недоволно мърморене.

— Това беше грубо — каза Тави тихо, когато Макс се отдалечи.

Кайтай въздъхна.

— Ти не го видя, докато разговаряхте с Дуриас. Беше толкова уморен, че щеше да падне от таурга си. А сега е достатъчно раздразнен, за да се върне бързо и достатъчно бодро в лагера.

Тави си позволи да се облегне малко на Кайтай, усещайки тежестта на собствената си умора.

— Благодаря.

— Знам колко е важен за теб — каза тя спокойно. — И аз също го обичам, чала.

Тави пришпори собствения си таург.

— Значи го манипулира в негов собствен интерес?

— Разбира се, направих всичко необходимо, за да го защитя.

Тави хвърли поглед през рамо и срещна всепоглъщащото зелено на очите й.

— Ти ме заблуди.

Тя дори не мигна в отговор.

— Всъщност ти ме заблуди, алеранецо. Когато ми обеща, че ще бъдем заедно, а знаеше, че ще тръгнеш сам и знаеше, че можеш да умреш.

— Не става въпрос само за теб и мен. Ти не трябваше да взимаш решението да убиете кралицата, без да ми кажеш.

— Само скоростта и изненадата можеха да ни позволят да успеем. Ако ти знаеше…

— Не става дума за това и ти го знаеш.

Очите й се присвиха.

— С ворда не може да се преговаря. Те трябва да бъдат убити.

— Не го знаеш със сигурност. Не можем да го знаем, докато не опитаме.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Алеранецо. Ти си добър човек. Но в някои случаи си глупак.

— Мечът и огънят не решават всички проблеми.

— Някои от тях не могат да бъдат решени по друг начин — отговори тя и в гласа прозвуча жестокост. — В миналото вордът почти изцяло унищожи моя народ. Сега те унищожават това, което е останало от народа на канимите. Отвори си очите.

— Отворил съм ги — каза Тави и изведнъж се почувства толкова уморен, че едва можеше да говори.

Той отново погледна напред и главата му беше прекалено тежка, за да я държи изправена.

— И се чувствам като единственият, който може да види истината.

Кайтай помълча известно време, а когато заговори отново, гласът й беше по-мек.

— Какво имаш предвид?

— Чала — каза той тихо. — Вижте какво направи ворда с канимите. Ако това е единствената форма на борба, която имаме… не мисля, че Алера може да направи нещо по-добре. Как мога да водя хората в битка, знаейки, че победата е невъзможна? Да ги призова да умрат напразно? Да видя смъртта им…

Гърлото му се схвана и погледът му за миг помътня.

Ръцете на Кайтай го прегърнаха силно и внезапно до него стигна ясното знание за нейната любов към него, нейната вяра в него, нейното доверие, стискащо го толкова осезаемо, колкото и прегръдката й.

— О, чала — каза тя тихо.

Минаха няколко минути, преди той да може да говори.

— Какво да правя?

Ръката й докосна лицето му.

— Знам, че се чувстваш така, сякаш трябва да намериш някакъв умен вариант. Някакъв начин да победиш ворда, да спасиш животи, да избегнеш кръвопролития. Но това не е враг, с когото можеш да живееш в мир известно време. Вордът не иска нищо друго освен да унищожава. И те ще те унищожат, ако могат. Ще използват стремежа ти за мир срещу теб.

Тя нежно завъртя главата му така, че очите им отново се срещнаха.

— Ако наистина искаш мир, ако наистина искаш да спасиш живота на хората около теб, тогава трябва да се бориш с ворда. Бори се с него с всичко, което имаш. Бори се с всичко, в което ти самия вярваш. Бори се до последния си дъх — тя вдигна брадичка. — А аз ще се бия редом с теб.

Безусловно тя беше права. Той го знаеше абсолютно точно. Когато вордът приключи с канимите, той ще дойде в Алера.

Численото предимство на ворда беше огромно, но борбата с него не беше безнадеждна. Ако, разбира се, всички в Алера започнат да работят ръка за ръка.

Това беше проблемът. У дома имаше прекалено много политически игри. О, разбира се, щом алеранците осъзнаят сериозността на ситуацията, те ще се обединят — но докато го направят, вероятно ще е прекалено късно. Чичо му напразно се опитваше да предупреди Алера за ворда от години. Много алеранци възприемаха канимите като въоръжени животни. Неговите сънародници никога не биха повярвали, че канимската цивилизация е толкова голяма и развита, а следователно и нейното унищожаване нямаше да послужи като предупреждение за опасност.

Нещо повече, самият той представлява ябълка на раздора. Много граждани мълчаливо отказаха да го признаят за наследник на Първия лорд. Той придружи Варг и хората му обратно в Кания точно защото присъствието му в Алера можеше да доведе до разкол. Врани, той се беше почувствал щастлив, че няма да срещне собствените си убийци.

Гай беше мъдър и могъщ, но също така и стар. Участие в кампания от такъв мащаб щеше да изисква много усилия дори от млад човек, а старият Първи лорд очевидно не беше подходящ за тази битка. Той беше майстор на политиката, манипулациията, на критично филигранните удари, нанесени в абсолютно подходящия момент с точно необходимата сила. Той беше свикнал изцяло да контролира ситуацията.

Но войната беше друго нещо. Невъзможно е да се изчислят всички варианти. Винаги има нещо, което съсипва плановете. Доставките закъсняват или се губят. Войниците могат да се сблъскат с болести, лош терен, паразити, неизправна екипировка, враждебно време и милион други фактори, които ще им попречат да изпълнят поставените задачи. А междувременно врагът прави всичко, което иска, за да постигне основната си задача — да те убие. Никой не може да контролира такъв вид хаос. Всичко, на което можеш да се надяваш, е да останеш нащрек, да следиш всички да действат съгласувано и да бъдеш на две крачки пред провала.

Обединена Алера би имала шанс. Вероятно не много голям шанс, но ако действат правилно, те биха могли да разчитат на този шанс в своята борба. О, Гай несъмнено имаше обучението, но изучаването на книги и мемоари на стари генерали и модели на пясъчна маса беше много далече от реалността на войната. Възможно ли е застаряващият дядо на Тави да промени мисленето си толкова бързо и драстично, колкото изискваше тази война?

Тави предполагаше, че най-важното е да повярваш. Да повярваш, че победата е възможна. Да повярваш, че можеш да стигнеш до нея. И след това да пренесеш тази вяра в другите. Враните върху мъртвите ще потвърдят, че този, който се бие, вярвайки, че ще загуби, вече е загубил. Трябваше да се довери на дядо си, най-великият човек, който Тави някога е познавал, да води Империята през тази буря. И ако той трябва да се довери и служи на Първия лорд, тогава трябва да даде всичко, което има, за тази борба.

Нямаше да има предаване.

— Добре — каза той тихо. Вдигна поглед към земните укрепления и кимна. — Да влезем вътре. Има много работа за вършене и малко време да я свършим навреме.

Ръцете на Кайтай го стиснаха силно и той усети пламенната й гордост и ликуване, сякаш бяха негови.

Тави яздеше към последната отбранителна линия на умираща земя, за да направи всичко по силите си, за да събере армия от смъртоносни съюзници за човека, който беше единствената надежда на Алера.