Джим Бъчър
Фурията на принцепса (23)

Глава 22

Амара се приближи възможно най-близо до съпруга си и прошепна в ухото му:

— Трябва да поговорим.

Бърнард кимна. След това сложи ръка на земята и Амара почувства леко треперене под краката си, когато Бърнард призова земната си фурия Брут, за да създаде уединено място.

Няколко секунди по-късно земята под тях просто започна да се руши, създавайки усещането, че се плъзга под подметките им, и те потънаха надолу.

Амара потрепери, когато стени от пръст ги обградиха.

Да видиш как нощното небе с внезапния, ужасно студен дъжд, примесен със сняг, се скрива, трябва да е почти същото като да си на мястото на труп, спускан в гроб.

А миг по-късно, когато земята се затвори над тях, образувайки покрив над малката землянка, създадена от Бърнард, небето съвсем изчезна и те се озоваха в пълен мрак.

— Тук можем да говорим — каза той. Говореше не много по-силно от шепот, но въпреки това, след няколко дни мълчание, на Амара това й приличаше на вик.

Тя му изложи всичко, което беше видяла в края на битката.

Бърнард тежко въздъхна.

— Лейди Акватайн. Взели са я?

Амара поклати глава, след което осъзна, че в тъмното той не може да види жеста.

— Не мисля. Хората, които видяхме взети, приличаха повече на ходещи мъртъвци. На лицата им никога нямаше емоции. Те не бяха… — тя въздъхна в отчаяние. — Всички изглеждаха така, сякаш нещо не им достига.

— Знам какво точно искаш да кажеш — промърмори Бърнард.

— Лейди Акватайн изглеждаше… не съм сигурна. Самодоволна. Или възбудена. Или уплашена. Сякаш нещо изплува на повърхността. И изглеждаше напълно здрава. Точно като гражданите, които видях до нея.

— Кървави врани — каза Бърнард. — Ами ако е преминала на страната на ворда срещу Алера?

— Не знам — каза Амара. — Но не мисля, че някой би се решил на подобно нещо.

— Не — отвърна Бърнард. — Това трябва да е някакъв друг вид контрол. Ако действително си видяла, че отвеждат пленници, то това може да означава, че вордите възнамеряват да прилагат същата принуда и към тях.

— И аз си помислих същото — каза Амара. — Но какво ще правим?

— Ще предадем събраната информация на Първия лорд — отговори Бърнард.

— Легионите вече отстъпват — възрази Амара. — Ще ни бъде трудно да го намерим, да не говорим, че все още не сме приключили мисията си.

— Ние наблюдавахме техните призователи по време на боя, както той искаше.

— Да наблюдаваш и да разбереш не са едно и също нещо — тя потърси ръката му и я стисна. — Сега не мога да съобщя на Първия лорд нищо друго освен маловажни подробности. Трябва да разберем повече, за да има полза. Трябва да видим какво се случва, преди да се върнем обратно.

Недоволно ръмжене се изтръгна от гърдите на Бърнард.

— Не си ли съгласен?

— Омръзна ми да спя на земята. Сигурно остарявам — каза Бърнард. — Какво имаш предвид?

Тя стисна силно ръката му.

— Имаме идея в каква посока са повели пленниците. Мисля, че трябва да разберем какво правят с тях.

Бърнард направи пауза, преди да отговори:

— Каквото и да правят, изглежда очевидно, че ще го правят на много добре защитено място.

— Знам.

— Може да не успеем да се скрием от случаен патрул или тръгнал на мисия отряд. Те ще имат истински часови. Много часови.

— Знам и това — каза тя. — Но досега никой ворд не ни е забелязал. Ако не мислех, че имаме реален шанс за успех, дори не бих го предложила.

Бърнард дълго мълча. После много тихо каза:

— При едно условие.

— Добре — каза тя.

— След като получим това, от което се нуждаем, искам незабавно да се махнеш оттук. Да полетиш възможно най-бързо към Първия лорд.

— Не ставай смешен — отсече тя.

— Няма нищо смешно — каза той. — Ако си тръгнеш веднага, има голям шанс да се върнеш при Първия лорд. Ако останеш с мен, удвояваш риска да бъдем открити и убити, преди да успеем да предадем информацията.

— Но ти…

— И преди съм работил сам, любов моя. Във всеки случай ще бъда по-труден за намиране сам. Просто ще увеличиш шансовете ми да се измъкна.

Амара се намръщи в мрака.

— Напълно ли си сигурен, че не правиш това само за да защитиш малката си бедна безпомощна съпруга?

Той изсумтя насмешливо.

— Не я оставяй да чуе как я наричаш. Ще предизвика такава буря, че ще отнесе покрива на скривалището ни.

— Бърнард, сериозна съм.

Пръстите му погалиха нейните и по някаква причина това движение беше успокояващо.

— Аз също. Ако ще поемаме допълнителен риск, искам да съм сигурен, че това, което научим, ще стигне до Гай — той млъкна замислено, след което добави: — И ако това дава на моята малка бедна безпомощна съпруга малко по-голям шанс да се измъкне невредима, това е щастлива случайност.

Тя протегна свободната си ръка в тъмното и намери лицето му, като обхвана бузата му.

— Влудяващ човек.

— Аз съм това, което съм, графиньо — отговори той и нежно целуна дланта й. — Най-добре да се размърдаме. Тук няма много въздух.

Амара въздъхна.

— Отново да пазим мълчание. Липсва ми да си говоря с теб.

— Търпение, любов моя. Ще имаме достатъчно време за това, когато работата приключи.

Тя се наведе и го целуна по устните, задържайки се за момент, устните й се движеха бавно, сякаш изследваха устата му.

Бърнард издиша с ръмжене.

— Има някои неща, които ми липсват.

— Например?

— Ще ги обсъдим, когато приключим — каза той. — Накрая.

Амара усети как се усмихва в тъмното.

— Добре. Всичко, което ще те накара да си по-нетърпелив да се прибереш.

Пръстите му стиснаха нейните. После тя почувства, че земята отново започва да трепери и нощна светлина цъфна над тях, заменяйки непрогледния мрак, който ги обгръщаше. Те бавно се издигнаха, връщайки се в студената дъждовна вечер. Без да се налага да си сигнализират, те издигнаха скриващи завеси, а фуриите им навиваха слоеве воали около тях, дори плащовете им промениха нюанса си, потъмнявайки, за да се слеят с нощта около тях.

Бърнард даде знак, че той ще поеме водачеството, след което тръгна през нощта, а звукът от силната киша заглушаваше тихото жвакане, съпътстващо стъпките му. Амара не беше сигурна в посоката, предвид тъмнината, но знаеше, че Бърнард има почти свръхестествени способности за ориентиране. Той трябваше да ги поведе на юг, в посока към пленените алеранци и далеч от отстъпващите приятели и съюзници.

Амара потръпна от студа и кишата. Искрено се надяваше, че правилно е преценила своите способности и че с решението си не е повела себе си и съпруга си към студена и безпощадна смърт от ръцете на нечовешките врагове.