Джим Бъчър
Фурията на принцепса (20)

Глава 19

Амара и Бърнард наблюдаваха от скритата си позиция как вордът унищожава останките от ариергарда на Церес. Обречените легионери бяха заели позиции в руините на безименно село до каменния път. Те заключиха щитовете си, изправиха се срещу врага и се бориха с отчаяна решителност, за да забавят настъпващия враг и да дадат шанс на холтърите да успеят да потърсят безопасност зад градските стени.

Повечето от нападателите бяха четирикраки същества, приличащи по външен вид на смъртоносните хищни гущери от югозападните блата на Калар. Дългите им, ниски до земята, бързи и мощни тела бяха покрити със същия тъмен хитин като другия ворд, когото Амара беше виждала преди — но с добавяне на забележими назъбени твърди образувания по гърба и хълбоците. Докато Амара гледаше, един от тях щракна с челюсти и захапа бедрото на легионер. Светкавично уви тялото си около човека, движейки се, сякаш няма кости — и след това просто се загърчи, тялото му се плъзгаше в непрекъснато движение като змия, пълзяща по клона на дърво. Твърдите гребени разкъсаха стоманата и плътта и легионерът издаде принизителен предсмъртен вик.

Кохортата от Церес, повече от триста легионери, се сблъска с ворда. Редиците им удържаха десет секунди, след това петнадесет, после двадесет. И тогава те сякаш се изкривиха и рухнаха навътре, след което черната вълна на ворда заля хората, раздирайки и разкъсвайки ги, почти без да забавя ход, и продължи да преследва групата бежанци, заради които легионерите бяха дали живота си.

Бяха умрели за нищо.

Вордът настигна холтърите в рамките на две минути. Амара нямаше сили да гледа как холтърите, повечето от тях много стари или много млади, умират. Тя затвори очи. Но все още можеше да чуе писъците им.

„С толкова много хаос, толкова объркване и толкова много разруха в земите на Церес това беше неизбежно“ — каза си тя в отчаян опит да се разсее с поток от прости факти и трезви заключения. Някои от холтовете получиха предупреждението навреме и успяха да избягат от настъпващия ужас. Мнозина не успяха. От предупредените късно повечето реагираха, като се насочиха към каменните пътища, за да отидат под защитата на легионите на техния Върховен лорд — и така се озоваха директно в чакащите лапи и челюсти на ворда.

Лорд Церес плати с живота на своите легионери в опит да защити бежанците възможно най-дълго, изпращайки малките си кавалерийски сили да ескортират бягащите холтъри по пътищата и през най-опасните райони, но просто нямаше достатъчно време и хора. Бавните, глупавите или просто нещастните загиваха със стотици по пътищата на Церес през онези няколко отчаяни дни.

Тя и Бърнард не можеха да направят нищо. Вордите просто бяха твърде много. Всяко действие от тяхна страна нямаше да доведе до нищо друго освен да се издадат и да споделят съдбата на убитите бежанци. Мисията им беше много по-важна. Тя би могла да спаси стотици хиляди животи. Така че нямаше право да си позволи да бъде състрадателна към случващото се пред очите й и да пренебрегне огромната си отговорност към цялата Империя. Да свърши своята работа беше правилното, логичното нещо.

Въпреки това тя оплакваше смелите легионери и нещастните холтъри и логиката по никакъв начин не я утешаваше.

Оплакваше ги, но го правеше безмълвно. В следващите часове вордите наводниха позициите около тях, някои от тях минаха съвсем близо до мястото, където тя и съпругът й лежаха скрити от воала и тъканта, направени от фуриите.

Врагът се подготвяше за атака, която щеше да се стовари върху единствената алеранска отбранителна точка, която им се противопоставяше.

Самият Церес.

* * *

Четири дни не бе разговаряла със съпруга си.

Това, помисли си Амара, беше най-лошата част от целия план. Речта беше лукс, който не можеха да си позволят, не и когато врагът буквално можеше да се крие под всяло паднало листо. Те можеха да се движат в почти пълна тишина и напълно невидими, но звукът на техните гласове, дори и шепот, щеше да издаде присъствието на алеранци по-сигурно от всичко останало, което биха могли да направят.

Разузнавачите на легионите отдавна бяха разработили доста сложна поредица от жестове, способни да предадат критична информация на терен, но това в никакъв случай не беше заместител на думите. Нямаше жестове от рода на „Не мога да гледам това повече“ или „Някой ще трябва да плати за това“.

За четирите дни, откакто навлязоха в окупираната територия, те бяха открили сцени на множество кланета както на холтъри, така и на легионери, но и на случаи, в които вордите са срещали много по-успешна съпротива. Два пъти се натъкнаха на широки горски площи, където дърветата бяха изгорени до основи, оставяйки само овъглени останки от доспехи на ворди и парчета от дървесни стволове, свидетелство за използването на фурии от рицарите и лордовете на Церес. В други случаи унищожаването беше по-ограничено и прозаично, но не по-малко брутално — групи от отчаяни холтъри, някои от които са били достатъчно надарени да се бият, бяха обединили всичките си способности за призоваване, а смачканите и счупени трупове на ворди стояха на земята сред телата на мъртвите алеранци… На други места лежаха самотни фигури на мъртви ворди, несъмнено унищожени от блуждаещи фурии, които бяха станали диви и неконтролируеми след смъртта на владеещите ги алеранци. А имаше и места, където разправата не е била срещу алеранци, а срещу елени, глигани или други горски животни, унищожени толкова безмилостно и свирепо, сякаш вордът ги е приел за врагове, а не за безобидни диви животни. На някои места дори някои растения бяха системно унищожавани.

Те също така откриха няколко огнища на растеж и разпространение на светещия зелен кроач, като правило под наблюдението на само няколко паякообразни пазители. Каквото и да е това създание, изглежда се хранеше с всички компоненти на Алера. Пазителите сякаш събираха под повърхността на кроача всичко живо и мъртво, както растения, така и животни, с еднакво безразличие. Заставайки на няколко ярда от края на едно такова огнище, Амара си помисли, че всъщност може да чуе как веществото се разпространява, шумолящи листа ту тук, ту там, докато бавно се стича все по-нататък.

Те не смееха да се задържат дълго до кроача. Бързо стана ясно, че районът служи като някаква банка за храна или провизии за врага. Самотен ворд или бързо движещи се групи за миг притичваха до кроача, потапяха глави и челюсти в субстанцията, наподобявайки прасета пред корито, няколко секунди гълтаха зловонната смес под восъчната повърхност, след което отново изчезваха по задачите си.

Отначало Амара се надяваше, че бързането означава отчаяние, но след като това действие се повтори няколко пъти на точно отмерени интервали, стана ясно, че вордът се движи като едно цяло под ръководството на невидим хореограф в мащаб, който тя дори не може да си представи. И въпреки че рядко издаваха звуци и никога не говореха, вордите знаеха накъде да се движат, кога да нанесат удар, къде да отидат, за да намерят храна, къде да подсилят слабите места. Комуникацията и дисциплината в легионите изглеждаха незрели и детски в сравнение с техните.

Това беше безумие, чисто безумие, тук в Церес, в самата долина Амарант, отдавна овладяна, спокойна, тъй скъпа, в сърцето на Империята. Въпреки това нейна отговорност беше да види всичко това и да го запомни, което и правеше. Тя наблюдаваше и записваше всичко, което виждаше, и сравняваше записките си с тези на Бърнард, за да се увери, че не пропуска нищо от това, което е забелязал съпругът й, както и обратното.

Спането беше трудно. Трябваше да си почиват на смени, само по няколко часа, когато бяха сигурни, че могат да си позволят да спрат и да поспят. Ако Амара лежеше твърде дълго, тогава всичко, което беше видяла, имаше навика да минава пред очите й отново и отново, а дори едно-единствено възклицание по време на сън можеше да има най-страшни последици. Тя не смееше да си позволи да потъне в дълбок сън — и постоянното напрежение, нестихващата предпазливост, стресът и безпокойството си оказваха своето влияние.

Знаеше, че е така, защото дори и да усещаше, че е някак си изтръпнала, тя можеше да види това влияние върху Бърнард, върху лицето и раменете му. Собствените му очи, които през последните няколко години ставаха все по-измъчени от притеснения, сега очевидно бяха разтревожени, дори и да поддържаха постоянно хладнокръвно наблюдение на района около тях — когато изобщо го виждаше, във всеки случай. През повечето време той беше толкова невидим за нея, колкото и тя за него, и те се следяха един друг само защото и двамата знаеха къде възнамеряват да се придвижат и от слабите звуци при движението си.

Но невъзможността да говори с Бърнард, особено след като видя как ворда хваща последната група бежанци, беше най-лошото.

Най-лошото досега.

Тя сплете пръсти с неговите и здраво го стисна.

Той се отдръпна, малко по-нежно, отколкото тя би очаквала, и тя знаеше, че той е също толкова разстроен, бесен и възмутен, колкото и тя.

Но ще трябва да издържат още малко. Ако Първият лорд беше прав, битката за Церес щеше да изкара призователите на ворда на открито и това щеше да позволи на Бърнард и Амара да ги разгледат добре.

И когато го направят, те ще могат да се измъкнат от този кошмар и да докладват наученото.

Те се облегнаха един на друг в мрака, докато вордът се подготвяше да нападне Церес.

* * *

На врага му отне по-малко от денонощие да съсредоточи силите си и да атакува града.

Амара и Бърнард бяха на по-малко от миля и половина от стените на Церес и гледаха към широката долина и изоставен холт, разположен на върха на нисък хълм. Бяха се скрили в руините на стар тухлен склад, унищожен от ствола на голямо старо дърво, паднало отгоре му. При нормални обстоятелства холтърът вероятно щеше да построи на негово място нов склад — старият беше достатъчно стар, за да се разпадне така или иначе. Вместо това руините бяха оставени недокоснати, покрити от останките на падналото дърво, и това им осигуряваше идеално скривалище. Бърнард успя да използва клоните и листата на дървото, заедно с тревата, която все още растеше около склада, и да ги скрие зад дървесен воал, докато Амара ги уви в слой фина паяжина, изтъкана от въздушната й фурия, за да скрие аромата и топлината на телата им от ворда. В допълнение Бърнард беше поставил своята земна фурия под основите на сградата, скривайки ги от всякакви възможни наблюдения със земна магия. С допълнителната защита на техните променящи цветовете си наметала те бяха възможно най-замаскирани.

Около половин час след падането на нощта вордът се втурна напред в пълна тишина и съвършен синхрон.

За няколко секунди нищо не се случи, а след това Церес изведнъж се озари от светлина.

Амара затаи дъх. При нормални обстоятелства легионът би използвал стрелите и огъня на своите стрелци и рицари, които да изстрелват мощни залпове от стените, веднага щом нападателите приближат достатъчно близо. Целта беше врагът да понесе тежки загуби в първите моменти на атаката срещу града, здраво да се набие в съзнанието на войниците и командирите му, че ако искат Церес, ще трябва да платят скъпо. Но срещу ворда такава война на ума беше безсмислена, точно както много от методите и тактиките на легиона, разработени през годините — и както твърде много от легионерите на Церес вече бяха научили.

Нито една стрела не излетя от стените на Церес. Нито един огнен взрив не полетя от тях. Градът, пострадал в битките при обсадата на легионите на Върховен лорд Калар, все още със следи от разрушения, стоеше ярко осветен, тих и изглеждаше уязвим за черния прилив, който се надигаше към него.

Амара намери пръстите на Бърнард. Тя сграбчи ръката на съпруга си и здраво я стисна, когато вълната на ворда се разби в стените на Церес.

Никакъв звук или движение не идваше от ярко осветения град. Нито един меч не се вдигна в съпротива, нито един легионер не се изправи срещу врага.

Вордите се трупаха под стените, ноктите им се забиваха в камъка и те се изкачваха по него като огромни черни насекоми. Не използваха тактиката на армиите, които атакуват порти и кули — вместо това те просто се изкачваха по стените там, където стигаха до тях. Земята на юг беше почерняла от ворди, които като една голяма сянка покриваха широката долина около Церес. За момент изглеждаше, че столицата може да падне без никаква съпротива.

Амара знаеше по-добре. Отбраната се ръководеше от Гай Секстус и Първият лорд смяташе да се сражава за нея.

Първата вълна ворди достигна подножието на бойниците на градските стени и враговете започнаха да се катерят нагоре.

Някъде от дълбините и отгоре в града внезапно зазвучаха тръби, пронизително и звънко. Амара усети едновременното масивно движение на магията на вятъра във въздуха и усети как косата по главата и космите на шията й да започнат да се движат и да се издигат от само себе си. Самият въздух сякаш святкаше и преливаше от стотици хиляди блещукащи сребристо бели светлини, множество миниатюрни звезди, които мигаха и угасваха във въздуха и по дърветата из цялата долина на Церес.

И тогава с тътен, който разтърси града до камъните в основите му, от стените на града към алеранското небе скочи мълния, гигантски яростен взрив от алени и сини пламъци, извиващи се в очертанията на атакуващи орли — цветовете и символите на Дом Гай. Тази лавина от тътен и огнена енергия помете предната вълна ворди, събаряйки стотици от тях от стените, изгори ги до черна пепел във въздуха и ги разпръсна върху главите на техните зашеметени събратя, които се катереха зад тях.

Още щом ехото на първия чудовищен гръм се отрази от земята, то беше последвано от хор от по-малки светкавици, които заваляха със стотици от небето. Мълниите се разбиваха в морето ворди, поразявайки и унищожавайки десетки наведнъж. Тук огнените златисти стършели, символът на Родес, пикираха към земята, а там — блестяща зелена мълния с формата на двойката бикове на Плацида, подхвърли ворди на петдесет фута във въздуха. Пурпурните соколи на Акватайн падаха като огнен дъжд, всеки удар беше мъничък в сравнение с останалите, но поразяваше враговете със смъртоносна точност и на ужасни вълни.

Амара гледаше внушаващите първичен ужас сили, отприщили се пред нея, и се надяваше, че тя и съпругът й са на достатъчно безопасно разстояние. Това не приличаше на смъртоносно бойно призоваване на центурия рицари, част от легиона, или дори на рицарите на няколко легиона, действащи заедно — това беше обединената мощ на фуриите на лордовете на Алера, и тя буквално накара земята да се разцепи под краката на ворда веднага щом враговете приближиха. Светлината беше ослепителна и тя трябваше да вдигне ръка, за да покрие очите си с длан. Парчета — и не всички бяха пръст и камъни — се посипаха около тях, изхвърлени до изоставения холт от силата на фуриите, призовани и стоварени върху ворда. Звукът беше оглушителен, дори на мястото, където те се бяха скрили, и Амара с отчаяно усилие премести част от силите на Сирус, за да предпази ушите си от ужасния тътен. Тя никога не беше виждала и не можеше да си представи освобождаването на такава абсолютна, внушаваща благоговеен ужас сила — само един път — и тя изведнъж, повече от всичко на света, си пожела да се озове в много дълбока дупка и да стои там скрита, докато всичко приключи.

Не знаеше колко дълго е бушувала тази ужасна буря от сила и смърт. Но знаеше, че не може да е продължила толкова дълго, колкото чувстваше. Струваше й се, че стои там от часове, докато мълниите удряха от напълно ясното небе, търкаляйки се по долината като вълна на първично разрушение.

Когато настана тишина, Амара първоначално си помисли, че тъпанчетата й не са издържали на тътена. Трябваха й няколко мига, за да осъзнае, че мълниите са престанали и че земята е спряла да се тресе. Очите й, ослепели от светкавиците, не виждаха нищо друго освен магическите лампи по стените на Церес, които бяха светнали, когато нощта се спусна над земята.

В продължение на цяла минута не се чуваше нищо, след което за пореден път тръбите прозвучаха пронизително и звънко в града и портите на Церес широко се отвориха, точно както и още десетина дупки в стената, създадени от фурии — камъкът просто се оттече настрани като вода, оформяйки красиви гладки арки.

После от града излезе кавалерията — хиляди коне, движещи се в колони, отчетливо зачаткаха с копита по разораната от мълнии земя. Обединените отряди от всеки легион, който Първият лорд беше успял да събере, представени с цветовете на всички градове на юг от Защитната стена, излязоха на полето пред града. Повече от половината от тях, доколкото Амара виждаше, бяха облечени в зеленото на Плацида. Слуховете, които бяха чули за лорд Плацида, че е пратил цял легион, явно не бяха преувеличени.

Докато кавалерията заемаше позиции, зад тях от стените на града на въздушни крила се издигнаха рицари Аери — летяха във формации около групи граждани, които бяха излезли да се бият срещу вордската заплаха. Когато кавалерията препусна напред, въздушните войски полетяха пред тях, като удариха и разстроиха вече зашеметените войски на ворда. Амара видя, че още мълнии и огнени сфери разцъфват, осветявайки за миг черните им брони.

И тогава кавалерията стигна до тях. Амара само отдалече чуваше звука на тръбите и барабаните и не виждаше много в тъмнината, но не се съмняваше, че битката ще завърши с тежко поражение за ворда, уловен в откритите полета на долината около Церес, където войската му не може да намери убежище срещу яростта на алеранската конница и където няма къде да се скрие от рицарите Аери и фуриите на сражаващите се граждани.

След толкова дни, през които беше наблюдавала ужаса, който вордът сееше сред жителите на Церес, Амара почувства прилив на отмъстително удовлетворение. Дори ако призователите на фурии на ворда започнат битка сега — ако изобщо някой от тях оцелее в тази касапница, вече беше твърде късно, за да има някакъв ефект върху хода на битката. Изглежда, че Първият лорд е счупил гръбнака на настъпващата вражеска армия.

И тогава Амара видя как звездите на южния хоризонт започват да гаснат една по една. На съпруга й му отне малко повече време, за да го забележи, но тя усети как изведнъж се напряга, когато и той го видя. Тъмнината, каквато и да беше тя, продължаваше да поглъща звездите, напредвайки все по-бързо — и нисък тежък тътнещ звук изпълни въздуха.

„О, Велики фурии“ — помисли си Амара. — „Въздушна войска. Сигурно са хиляди. Десетки хиляди. Кървави врани, те затъмняват звездите.“

Съществата, които нападнаха града, тоест техните сухопътни войски, вордът охотно пожертва, хвърли ги директно в алеранския капан, за да принуди гражданите и призователите да се включат в битката, за да подтикне алеранците да разкрият местоположението на най-мощните си оръжия.

Контраударът се стовари с нечовешка свирепост.

Амара не виждаше много от мястото, където стоеше. Но огнените взривове, озаряващи нощното небе, всеки път осветяваха тъмни фигури. Много приличаха на човешки, въпреки че тя трудно можеше да повярва, че това е възможно. Разбира се, вордът нямаше как да има толкова много рицари Аери. И със сигурност не само воините на ворда използваха призоваване на огнени фурии в нощното небе.

Приглушените удари и пукота от използването на огнена магия отекваха из долината, а сигналите на роговете на кавалерията ставаха все по-тревожни, хаотични и отчаяни. Изведнъж те бяха заглушени от рева на множество въздушни потоци — и облаци прах се надигнаха, когато няколко рицари Аери преминаха точно над скривалището им в дълга извита крива, вероятно опитвайки се да минат във фланга на някакъв вражески отряд зад основната зона на битката.

И тогава от градските стени в небето се издигна малка група тежковъоръжени рицари Аери и мечът на самотен мъж в центъра на групата избухна с ярка златна светлина. Мечът пламтеше все по-ярко, докато групата рицари полетя към битката, а огнената диря се влачеше зад тях като опашка на комета.

В цялата долина на Церес нямаше нито едно око, което да не видя тази светлина да лети към центъра на битката, и никой от онези, които я видяха, не я прие за нещо различно от това, което в действителност беше — открито предизвикателство, демонстративно изявление за неподчинение. Амара си пое дълбоко дъх, разпознавайки в трептящия златен пламък цветовете на знамето на Върховен лорд Родес.

Старецът беше интригант, човек с опасни амбиции и само фактът, че градът му е в непосредствена близост до владенията на Акватайн, му пречеше да се превърне в по-сериозна заплаха за Империята от Калар. Всъщност Акватайн считаше за свой първи приоритет задачата да получи и запази солидно преимущество и контрол над хищния си съсед — но дори и така Родес беше широко известен като призовател с изключителни умения сред гражданите.

Амара се зачуди дали собственото му високомерие не го е заслепило дотолкова, че да не осъзнае как Гай го жертва като фигурка на лудус с надеждата да принуди ворда да извади на свой ред едно от основните си оръжия.

Отнякъде на юг, от земята или от небето Амара не можеше да прецени, се раздаде рязък звук — писък, в който се смесваха звукът на разкъсван метал и на агонизиращ лъв, звук, който нараняваше ухото и прерязваше опънатите нерви, който я изпълни с безумно желание с вик да скочи на крака в безсмислен, инстинктивен отговор.

Амара беше чувала този звук и преди и споменът я изпълваше с леден ужас.

Това беше бойният вик на вордската кралица.

Върховен лорд Родес и неговите лични бодигардове, всъщност също графове и лордове, се устремиха във въздуха на юг, златна топка светлина, която внезапно беше заобиколена от трептящи, бързо движещи се черни форми, като комари и мушици, събиращи се с хиляди нощем в гората около пламъка на свещ.

Кълбо от болезнена бяло-зелена светлина изведнъж се издигна от земята, за да ги посрещне.

Блесна светлина, искри избухнаха в небето толкова плътно, че за миг скриха всичко в южната част на небето, толкова ярко, че всяко откъртено камъче, всеки счупен клон и паднало листо в руините около тях хвърлиха ясно очертана черна сянка. Ехото от експлозията се понесе из долината толкова силно и гръмко, че Амара го усети в гърдите си като физически удар.

За секунда тя не можеше да вижда нищо.

Примигна няколко пъти със заслепените си очи и когато успя отново да прогледне, коремът й започна бавно да се обръща навътре.

Умиращата златна звезда падаше с бавно, избледняващо величие.

Амара гледаше, неспособна да помръдне или да отвърне поглед.

Върховният лорд беше победен.

Родес, Върховен лорд на Алера, заобиколен от граждани, обучени като негова охрана, изпълнен с решимост и влязъл в битката с цялата мощ на Империята около себе си, бе победен от вордската кралица в мига на тяхната среща.

Златната светлина угасна, преди тялото да достигне земята.

Кралицата на вордите отново изпищя и Амара също изкрещя, звукът се откъсна от гърдите й в изблик на неволен ужас.

Зелена светкавица внезапно изпълни южното небе, разпространявайки се като паяжина на много мили околовръст, с център в бяло-зелената сфера с кралицата на вордите, и най-сетне освети неистовата битка, водеща се на юг.

Небето беше изпълнено с крилати хуманоидни ворди, зелената светлина се отразяваше в лъскавите черни плочки на хитина им.

Бяха не хиляди.

Не десетки хиляди.

Бяха стотици хиляди.

Силите на Алера, които се изправяха срещу тях, изглеждаха толкова малобройни, толкова смешно малко, че самата идея за битка беше също толкова нелепа, колкото тази човек с лопата да се опитва да спре океанска вълна.

Светкавицата изгасна, потапяйки всичко в тъмнина.

Шумът от приближаващ се въздушен поток започна да нараства. Кавалерийските тръби подадоха сигнал за отстъпление и панически рогове в града им отговориха.

Амара наблюдаваше вцепенено как разправата започва, след което тръсна глава, фокусирайки ума си върху своята задача. Гай беше изпратил част от най-силните си войски на смърт с конкретна цел — да разкрие източника на сила на ворда и да й даде шанс да го намери.

Тя не можеше да си позволи забавяне. Скоро вордът щеше да е над главите им и щеше да е лудост да премахне воала за дълго, но от това разстояние не можеше да получи ясен поглед, дори с помощта на Сирус, така че трябваше поне да намали дебелината на завесата.

Тя докосна китката на Бърнард и той й кимна. Миг по-късно слабото размиване на сенки и форми, възникнало от дървесната му магия, изчезна. Тя също свали собствения си воал, след което вдигна ръце и призова Сирус да приближи зелената сфера.

Нощното небе се размаза, после очите й сякаш се втурнаха напред, когато фурията на вятъра огъна светлината, за да й позволи да вижда по-ясно. Зелената сфера стана кристално ясна и Амара се съсредоточи върху убиеца на Върховен лорд Родес. Дъхът й спря в гърлото и за миг сякаш сърцето й забрави да бие.

В центъра на сферата имаше покрита с плащ фигура с гладка тъмна кожа, черни дрехи се виеха около нея, зелено-бели очи святкаха от дълбините на тежката качулка на вордската кралица.

Тя беше единственият ворд там.

Около нея имаше множество тежковъоръжени рицари Аери — и всеки един от тях беше алеранец. Всички бяха с брони, които изглеждаха като някаква странна имитация на легионерските лорики, направени от черния хитин на ворда, и държаха оръжия от същия материал. Всички, без изключение, бяха млади. Не, поправи се Амара. Изглеждаха млади.

Граждани.

Вордската кралица беше придружена от собствените си граждани.

Докато Амара се взираше ужасена, тя забеляза как на заден план прелетяха няколко ворда, оформени като рицари Аери. Всеки от тях носеше безжизненото тяло на победен рицар Аери или гражданин. И макар някои от тях да бяха явно ранени, никой очевидно не беше мъртъв и Амара с болка в сърцето си осъзна, че те са пленени.

Вордът щеше да ги добави към арсенала си, точно както имаха граждани около кралицата си.

Още една фигура се носеше на въздушен поток вътре в сферата на вордската кралица.

Отначало Амара си помисли, че фигурата е гола. После осъзна, че тази красива жена също е покрита с тъмна хитинова броня, прилепнала върху нея като втора кожа. Тъмната й дълга коса се развяваше диво зад нея, докато летеше, стискаше тънък меч от алеранска стомана в ръката си. Кожата й беше бледа, изражението й — студено и уверено. На гърдите на жената почиваше… нещо, лъскава бучка с размерите на двата юмрука на Амара. Амара се взря за няколко секунди, преди да разбере, че това нещо е живо, приличаше на някакъв вид смучещо насекомо или кърлеж, главата му беше под кожата на жената.

Инвидия Акватайн замахна с меча си встрани, изтръсквайки кръвта на покойния Върховен лорд Родес.

Светлината на зелената сфера избледня, оставяйки Амара и Бърнард в тъмнината.