Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кодексът на Алера (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Princeps’ Fury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 19гласа)

Информация

Корекция
NomaD(2020 г.)

Издание:

Автор: Джим Бъчър

Заглавие: Фурията на принцепса

Преводач: Пламен Панайотов

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: английска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13543

История

  1. —Добавяне

Пролог

Сбогом, Рим.

С блестящите колони

И безкрайните пътища

С могъщите легиони

И спокойните полета.

Роден в огън

Ти светлина си в мрака.

Сбогом, Рим.

Синовете твои нивга веч не ще се върнат.

Стих, гравиран върху камък в руините на Апия.

Прав ти път, алчна курво! Германия ще победи!

Допълнение към горния стих, надраскано много по-късно.

— Насам, милорд! — извика младият рицар Аери и махна с ръка, докато променяше посоката на въздушния си поток, след което се гмурна в сумрачното небе.

Той кървеше: едно от острите като бръснач парчета лед, които хвърляха съществата, го беше ранило в шията, когато се плъзна по шлема му. Младият глупак имаше невероятен късмет, че изобщо е жив: раните в шията се считаха за едни от най-опасните. Ако не спре да се мотае наоколо и не отиде при лечителите, раната можеше да се влоши и легионът да претърпи сериозна загуба.

Върховен лорд Рокус Антилус коригира посоката на своя поток и се спусна след рицаря надолу към Трети антилански легион, поставен в бойна готовност на Защитната стена.

— Ей, вие! — изръмжа той, когато с лекота настигна рицаря с помощта на по-силната си фурия. Как се казваше този идиот? Мариус? Кариус? Карлус, това беше. — Сър Карлус, отидете при лечителите. Веднага.

Очите на Карлус удивено се разтвориха, когато Рокус се втурна напред, оставяйки юношата отзад, сякаш той стои на едно място, а не се носи към земята с максимална скорост. Рокус чу рицаря да отговаря „Да, мил…“, но всичко останало беше удавено в неистовия рев на пробудената фурия на Върховния лорд.

Рокус използва фурии, за да подобри видимостта си, и сцената под него се появи в уголемен размер. Бързо оцени ситуацията, в която се намираше легионът, докато летеше към него. След което изруга наум. Капитанът му беше прав да иска помощ.

Положението на Трети антилански беше отчайващо.

Рокус беше получил бойното си кръщение на четиринадесетгодишна възраст.

Оттогава бяха изминали четиридесет години и не минаваше и месец без бойни действия от един или друг мащаб при непрекъснатата отбрана на Защитната стена от нападенията на коренните северняци — ледените хора.

И за цялото това време той никога, нито веднъж, не ги беше виждал в такова количество.

Цяло море от диваци се беше струпало до Защитната стена, десетки хиляди здравеняци, а когато Рокус се спусна надолу, той внезапно беше обгърнат от много по-голям студ, отколкото беше обичайно за зимата.

Само за няколко секунди повърхността на бронята му се покри с ледени кристали и той беше принуден да използва просто огнено призоваване, за да не замръзне.

Врагът беше издигнал планини от сняг и трупове пред Защитната стена, натрупвайки ги така, че да образуват наклонени рампи.

Този тактически ход го беше виждал и преди в най-решителните атаки. Легионът отвръщаше по обичайния си начин — с горящо масло и огнени взривове на своите рицари на огъня.

Самата стена беше почти част от местността. Масивното гранитно съоръжение беше издигнато с призоваване от недрата на земята на височина петдесет фута и беше двойно по-широко.

Сигурно е струвало хиляди животи на ледените да издигнат тези рампи, да гледат как се стопяват и да ги издигат отново и отново, но те го бяха направили.

Студът се беше задържал достатъчно дълго, за да подкопае силите на легионерите, а битката се бе проточила толкова дълго, че беше изтощила рицарите до такава степен, че те вече не можеха да държат врага на разстояние.

Ледените превземаха стената.

Рокус почувства как стиска зъби от отчаяние и гняв при вида на приличащите на маймуни същества, които се хвърляха в пробива в защитата.

Най-едрите диваци бяха не по-ниски на височина от алеранските легионери, но бяха много по-широки от тях в раменете, с по-мощни гърди. Ръцете им бяха дълги, с огромни длани, а кожата — многослойна, с оскъдна тънка жълто-бяла козина, която им позволяваше да останат почти невидими в ледените простори на севера. Жълто-белите очи ярко блестяха изпод рошавите вежди, а чифт тежки глиги стърчаха от масивните мускулести челюсти.

Всеки леден държеше в ръцете си парче кост или камък, някои от тях бяха осеяни с шипове от неестествено твърд лед, извит по прищявка на диваците и сякаш въплътил в себе си целия студ на зимата.

Легионерите се бяха събрали зад характерния шлем на центуриона, опитвайки се да се придвижат напред и да запечатат пробива, но призоваванията, които трябваше да пазят горната част на стената без лед, не успяваха и те се пързаляха.

Техните противници се чувстваха като у дома си на хлъзгавата повърхност и започнаха да изтласкват легиона на две отделни уязвими части, при това все повече и повече от тях се появяваха на стената.

Жълтооките изчадия убиваха хората му.

На Трети антилански му оставаха само няколко минути живот, а после ледените щяха да ги довършат и ордата щеше да продължи напред, безпрепятствено опустошавайки всичко.

След няколко часа щяха да достигнат до дузина холта и три малки градчета и въпреки че опълчението във всеки град по протежение на Защитната стена беше достатъчно подготвено и неуморно продължаваше да тренира — Рокус не ги оставяше — в сражение с толкова многоброен враг те можеха само да загинат в напразен опит да спечелят време, така че жените и децата им да имат време да избягат.

Той няма да позволи това да се случи. Не и с неговите хора. Не и на неговите земи.

Рокус Антилус, Върховен лорд Антилус, остави гнева си да се разгори в горещ бял пламък и извади меча от ножницата на хълбока си.

Той отвори уста и изкрещя нечленоразделен рев, изпълнен с ярост, призовавайки фуриите си, призовавайки земята около него, своята земя, за която цял живот се беше сражавал, за да я защити, както и баща му, и дядо му, и прадядо му.

Върховният лорд на Алера изкрещя своя гняв към небето и земята.

И земята, и небето отговориха.

Чистото смрачаващо се небе завря и почерня от буреносни облаци, а тъмни, усукани в спирала потоци мъгла се проточиха зад него, когато се гмурна надолу. Гръм усили бойния вик на Върховния лорд десетки хиляди пъти. Рокус почувства как гневът му се влива в меча, излива се по острието в ален пламък, който гори в студения въздух със съскане и свистене, осветявайки небето около него, сякаш слънцето внезапно се е появило отново над хоризонта.

Светлината падна върху отчаяните легионери и те вдигнаха глави. Внезапен рев на надежда и силна възбуда се издигна над легиона — и структурите, започнали да поддават, отново здраво се закрепиха на мястото си, щитовете се затвориха твърдо и здраво.

Минаха още няколко секунди, преди първите ледени хора да започнат да вдигат поглед. И едва когато Върховният лорд се приготви да се включи в битката, той хвърли фуриите на своето небе върху враговете.

Мълния удари от небето на толкова тънки и многобройни нишки, че заприлича на огнен дъжд.

Убивайки и изгаряйки, синьо-белите стрели разпръснаха ледените на земята под стената, превръщайки ги в крещяща, хаотична тълпа, и изведнъж настъплението към стената замря.

Рокус насочи върха на меча си надолу, точно към центъра на групата ледени в горната част на стената, и призова огън от пламтящото си острие, изпращайки нажежена струя пламък, която превърна плътта в пепел и овъгли костите на петнадесет фута наоколо.

В последната секунда той призова фуриите на вятъра, за да убие скоростта, и тежко се приземи на здравия камък на стената, вече почистен от коварния лед.

Призовавайки силите на земята, Рокус разсече две летящи тояги с един замах на горящия си меч, като със същото движение помете с огнена вълна повече от сто врагове между себе си и южната страна на стената, след което започна да си проправя път на север.

Ледените не бяха глупаци. Те знаеха, че дори и най-силният призовател на фурии може да бъде свален, ако едновременно хвърлят в него достатъчно копия, стрели и тояги. Рокус също го знаеше.

Но преди шокираните ледени да успеят да координират атаките си, Върховен лорд Антилус се оказа сред тях със своя смъртоносен меч, не давайки и най-малкия шанс да пробият защитата му с облака оръжия, хвърлени към него — и не остана нито един леден, нито един от дузината диваци, потвърждавайки умението на Рокус Антилус със стомана в ръка.

Ледените се сражаваха с дива свирепост, всеки от тях притежаваше сила, много по-голяма от тази на човек, но не и по-голяма от тази на разярения Върховен лорд, черпещ силата си от земята.

На два пъти ледените успяваха да уловят Рокус в огромните си жилави лапи. Той чупеше вратовете им с една ръка и хвърляше труповете в редиците на противника, като събаряше десетки от тях.

— Трети антилански! — крещеше Рокус през цялото това време. — Към мен! Антилус, към мен! Антилус за Алера!

— Антилус за Алера! — като гръм се раздаде отговорът на легионерите и неговите войници започнаха да променят посоката и да събарят противника от стената.

Веднага след като изреваха бойния си вик, легионерите ветерани започнаха да си проправят път към своя господар, като мощно мачкаха врага, който само до преди миг беше съвсем близо до това да ги пречупи.

Съпротивата на противника внезапно се стопи, изчезна така, както пясъкът бива отнасян от прилива, и Рокус почувства натискът на нападателите да отслабва.

Рицарите на метал на Трети алерански атакуваха по фланговете и отрязаха пътя за отстъпление, след което им оставаше само да довършат животните, останали на стената.

— Щитове! — изрева Рокус и скочи на амбразурата, откъдето можеше да огледа отгоре снежния склон на ледените.

Двама легионери веднага се появиха до него, защитавайки и тримата с широките си щитове. Копия, стрели и летящи тояги отскочиха от алеранската стомана.

Рокус съсредоточи вниманието си върху снежния склон. Огънят можеше да го стопи много бързо, но щеше да коства огромни усилия. По-лесно щеше да е да го разклати отдолу.

Той кимна рязко на себе си, положи голи ръце върху камъка на Защитната стена и насочи вниманието си надолу през камъните.

С усилие на волята той заповяда на местните фурии да се раздвижат и земята отвъд Защитната стена изведнъж започна да се люлее и надига. Огромното ледено съоръжение се разтресе и със стон се срути, погребвайки хиляди крещящи диваци под себе си.

Рокус се надигна и избута щитовете настрани, когато огромен облак ледени кристали се издигна във въздуха. Той сграбчи пламтящия меч в ръка и съсредоточено се взря в очакване на врага. В един момент всички по стената застинаха в очакване на възможността да видят през снежния облак.

После прозвуча вик, изпълнен с триумф, и се разпространи все по-надалече, а миг по-късно въздухът се проясни и разкри на Рокус врага, напълно разбит и отстъпващ.

Тогава, едва тогава, Рокус позволи на огъня да напусне меча му.

Хората му се тълпяха по края на стената, изразявайки с предизвикателни викове превъзходството си над бягащия противник. Те скандираха името му.

Рокус се усмихна и ги поздрави с юмрук на сърцето. Това трябваше да се направи. Възможността да го приветстват караше хората му да изпадат във възторг и щеше да е истинска низост от негова страна да не им позволи да се насладят напълно на момента.

Не трябваше да виждат фалша в усмивката му. Но прекалено много безмълвни фигури в антиланска броня останаха тук, за да бъде тя искрена.

Усилията, изразходвани, за да контролира фуриите цял ден, го бяха уморили и сега не искаше нищо друго освен тихо и сухо място за спане.

Вместо това той похвали своите капитани и целия Трети, след което отиде в палатките на лечителите, за да посети ранените.

Липсата на поощрение беше нещо, което никой от тях не заслужаваше. Тези мъже бяха ранени, докато му служеха. Те търпяха болка заради него. Той можеше да пожертва час сън, или два, или десет, за да облекчи тяхната болка дори за миг, което изискваше само няколко мили думи.

Сър Карлус беше последният, когото Рокус посети. Младият мъж беше много слаб. Травмите му бяха много по-обширни, отколкото предполагаше, и след изцелението с помощта на водна магия той оставаше изтощен и дезориентиран. Причината можеше да бъде увреждане на шията.

Рокус би казал, че и с мозъка му не всичко е наред.

— Благодаря ви, милорд — каза Карлус, когато Рокус седна на края на леглото му. — Нямаше да удържим без вас.

— Ние се сражавахме всички заедно, момче — грубовато отговори Рокус. — Няма за какво да ми благодариш. Ние сме най-добрите. Това е част от нашата работа. Част от нашия дълг. Следващият път може би Трети ще спаси мен.

— Да, милорд — каза Карлус. — Сър? Вярно ли е това, което казват? Че сте предизвикали Първия лорд на дуел на честта?

Рокус насмешливо изсумтя.

— Това беше много отдавна, момче. Но да, вярно е.

Тъжните очи на Карлус за миг блеснаха.

— Обзалагам се, че сте победили.

— Не говори глупости, момче — каза Рокус, като се изправи и стисна рамото на младия рицар. — Гай Секстус е Първият лорд. Щеше да ми откъсне главата. И сега би могъл. Чу ли какво се случи с Бренсис Калар, а?

Карлус не беше щастлив да получи такъв отговор, но каза:

— Да, милорд.

— Почивай, войнико — каза Рокус. — Заслужаваш го.

Накрая Рокус се обърна и напусна палатката. Това беше всичко. Дългът е изпълнен. Най-накрая ще може да почине няколко часа.

Засилените в последно време нападения над Защитната стена го накараха да поиска Красус да служи в Първи легион в родината си. Великите фурии знаеха, че момчето сега можеше да бъде полезно.

Както и Максимус. Тези двамата сякаш се бяха научили да съжителстват заедно, най-малкото без да се опитват да се убият един друг.

Рокус изсумтя, усмихвайки се на хода на мислите си. Разсъждаваше като старец, уморен и болен, който иска да прехвърли товара си върху млади плещи.

Макар да вярваше, че по-скоро предпочита да остарее.

Няма значение. Щеше да е хубаво някой да помогне.

Просто тези диваци, тези рожби на врани, бяха толкова много. И той се сражаваше с тях, враните да ги вземат, вече толкова дълго.

Той се насочи към стълбата, водеща надолу към помещенията вътре в Защитната стена, където го очакваше койка в отоплената спалня.

Извървя може би десет крачки, преди в далечината да се раздаде вой на въздушен поток, създаван от приближаващ рицар Аери.

Рокус спря и минута по-късно рицарят Аери влетя, придружен от един от рицарите на Трети алерански, който служеше във въздушния патрул.

Вече беше тъмно, но снегът винаги правеше това неудобство незначително, особено когато имаше луна. Въпреки това, докато мъжът не се приземи, Рокус не можа да види емблемата на Първи антилански на бронята му.

Рицарят, дишайки тежко, побърза към Рокус и бързо отдаде чест с юмрук в гърдите срещу сърцето.

— Милорд — поздрави той.

Рокус отговори на поздрава.

— Докладвайте.

— Съобщение от капитан Тиреус, милорд — задъхвайки се, изстреля рицарят. — Позициите му са подложени на масирани атаки и той спешно моли за подкрепление. Никога не сме виждали толкова много ледени на едно място, милорд.

Рокус за момент го погледна и кимна.

След това, без излишни думи, той призова своите вятърни фурии, издигна се във въздуха и се насочи на запад, там, където на сто мили по протежение на стената се намираше Първи антилански. Понесе се с най-добрата скорост, която можеше да развие на такова разстояние.

Хората му се нуждаеха от него. Почивката можеше да почака.

Това беше единственият правилен избор.

* * *

— И изобщо не ме интересува колко жесток е махмурлукът ти, Хаган! — заяви капитан Демос, без да повишава глас, което не му попречи да се чуе по цялата дължина на кораба и по пристана. — Ще навиеш правилно тези въжета или ще те накарам да стържеш налепите отдолу по корпуса през целия Път!

Гай Октавиан проследи как мърлявият моряк с навъсен поглед се връща към работата си, изпълнявайки я този път много по-близо до изискванията на капитана на „Слайв“.

Корабите бяха започнали да напускат пристанището на Мастингс със сутрешния прилив, веднага след разсъмване. Сега наближаваше обяд и пристанището и морето изглеждаха като гора от мачти и вдигнати платна, плъзгащи се по вълните до самия хоризонт. Стотици кораби, най-големият флот, който Алера някога беше виждала, вече бяха излезли в открито море.

Всъщност единственият кораб, който все още стоеше в пристанището, беше „Слайв“. Изглеждаше мръсен, стар и очукан. Но всъщност не беше. Просто капитанът му беше решил да се откаже от обичайното боядисване и довършителните работи. Платната бяха мръсни и в кръпки, а въжетата бяха тъмни от петната катран.

Издълбаната женска фигура на носа, която на други кораби често се правеше да прилича на доброжелателна фурия в женска форма или на уважаван прародител, приличаше по-скоро на съблазнителна пристанищна курва.

Този, който не знаеше какво да гледа и колко общо платна би могъл да вдигне корабът, можеше напълно да пропусне дългите, грациозни, хищни контури на „Слайв“. Той бе твърде малък, за да устои на истински военен кораб, но в открито море беше бърз и пъргав, а капитанът му беше опасно компетентен човек.

— Абсолютно сигурен ли си в това? — прогърмя гласът на Антилар Максимус. Трибунът беше на един ръст с Тави, само че с по-развита мускулатура, а бронята и екипировката му от дългата служба бяха покрити с толкова драскотини и вдлъбнатини, че никога нямаше да мине преглед на плаца.

Не че някой в Първи алерански легион би се притеснил особено от това.

— Сигурен или не — тихо отговори Тави, — корабът му е единственият, останал в пристанището.

Максимус трепна.

— Така е — промърмори той. — Но той е проклет пират, Тави. А ти сега имаш титла, за която трябва да мислиш. Принцепсът на Алера не бива да използва такъв кораб като свой флагман. Това е… съмнително.

— Какво от това, че имам титла — отговори Тави. — Познаваш ли по-опитен капитан? Или по-бърз кораб?

Макс въздъхна тежко и погледна към третия човек на пристана.

— Практичността над всичко. Това ти е недостатъкът.

Младата жена заговори с абсолютна увереност.

— Именно — каза тя спокойно.

Кайтай все още носеше дългата си бяла коса по маниера на Конния клан на маратите, бръснейки скалпа си отстрани и оставяйки дълга тясна ивица по дължината на черепа, подобно на гривата на един от тотемните коне на клана на ездачите. Беше облечена в кожени бричове за езда, свободна бяла туника и колан на дуелист, на който имаше два меча. Ако прохладната сутрин от средата на есента я притесняваше в лекото й облекло, тя не го показваше с нищо.

Зелените й очи, скосени в ъглите като на всички от нейния народ, бдително обхождаха кораба, подобно на котка, с едновременно отсъстващ и заинтересован поглед.

— Алеранците имат много глупави мисли в главите си. Те се блъскат вътре достатъчно често и в крайна сметка някои от тях трябва да изпаднат.

— Капитане? — извика Тави с усмивка. — Вашият кораб ще бъде ли готов да отплава днес?

Демос приближи до перилата на кораба, облегна се на лакти и впери поглед в тях:

— О, да, ваше височество — отговори той. — Но дали вие ще бъдете на него, когато го направи, е съвсем друг въпрос.

— Какво? — каза Макс. — Демос, предварително ви беше платена половината от договорената цена. Аз лично го направих.

— Така е — отговори Демос. — И ще се радвам да прекося морето с флота. Ще се радвам да взема вас и хубавото варварско момиче — Демос посочи с пръст Тави. — Но негово височество няма да стъпи на борда, докато не се разплати с мен.

Макс примигна:

— Вашият кораб ще изглежда ужасно забавно с голяма дупка, прогорена през него.

— Ще я запуша с дебелата ви глава — парира Демос с ледена усмивка.

— Макс — кротко го спря Тави. — Капитане, мога ли да се кача на борда, за да си оправим сметките?

Макс тихо промърмори:

— Принцепсът на Алера не трябва да иска разрешение, за да се качи на пиратски кораб.

— На собствения си кораб — промърмори Кайтай, — капитанът е по-главен от принцепса.

Тави се качи по трапа и разпери ръце.

— Е?

Демос, слаб мъж с малко над средния ръст, облечен в черна туника и бричове, се обърна, облегна се на борда и погледна Тави. Свободната му ръка, отбеляза Тави, сякаш случайно се намираше на един-два инча от меча му.

— Вие унищожихте част от моята собственост.

— Така е — съгласи се Тави. — Веригите във вашия трюм, с които оковавате роби.

— Ще трябва да ги замените.

Тави сви бронираните си рамена.

— Колко струват?

— Не искам пари. Не става въпрос за пари — каза Демос: — Те бяха мои. Вие нямахте никакви права върху тях.

Тави спокойно срещна погледа на мъжа:

— Мисля, че няколко роби биха могли да кажат абсолютно същото за живота и свободата си, Демос.

Демос за секунда затвори очи, след което отвърна поглед. Той мълча известно време, после каза:

— Не аз съм създал морето. Аз само плавам по него.

— Проблемът е — каза Тави, — че ако ви дам тези вериги, след като знам какво ще правите с тях, ще стана част от това, за което се използват. Ще стана роботърговец. А аз не съм роботърговец, Демос. И никога няма да бъда.

Демос се намръщи.

— Изглежда сме в безизходица.

— А сигурен ли сте, че няма да промените мнението си?

Погледът на Демос се обърна към Тави и се втвърди:

— Освен ако слънцето не падне от небето. Сложете нови вериги или се махайте от моя кораб.

— Не мога да го направя. Разбирате ли защо?

Демос кимна.

— Разбирам. Дори го уважавам. Но това не променя ситуацията, враните да го вземат. Какво следва?

— Нуждаем се от решение на проблема.

— Няма такова.

— Мисля, че съм чувал тези думи веднъж или два пъти преди — отбеляза Тави и се усмихна. — Ще заменя веригите ви, ако ми дадете едно обещание.

Демос наведе глава, очите му се присвиха.

— Обещайте, че никога няма да използвате други вериги, освен тези, които ще ви дам аз.

— И ще ми дадете износени ръждиви трошляци? Не, благодаря, ваше височество.

Тави вдигна умиротворяващо ръка.

— Ще ги видите, преди да решите дали да ми дадете обещанието.

Демос сви устни. После рязко кимна.

— Става.

Тави свали ремъка на тежката куриерска чанта от рамото си и я хвърли на Демос.

Капитанът я улови, изсумтя под тежестта й и хвърли подозрителен поглед на Тави, докато я отваряше.

Демос дълго гледа вътре в абсолютна тишина. След това, звено по звено, той измъкна комплект робски вериги от чантата. Всяко звено беше от чисто злато. Цяла минута Демос като хипнотизиран прокарваше върховете на пръстите си по веригите. Това беше най-големият успех в живота на наемника, всъщност много, много повече. Той вдигна поглед към Тави, сбърчил недоволно чело.

— Не сте длъжни да ги приемете — каза Тави. — Моите рицари Аери ще ме прехвърлят на друг кораб. Вие ще се присъедините към флота. И отново ще можете да се заемете с търговия на роби след края на договора.

— Или — продължи той — можете да ги приемете. И никога повече да не се занимавате с търговия на роби.

За момент Демос само бавно клатеше глава.

— Какво сте направили?

— Току-що направих за вас по-изгодно да прекратите търговията с роби, отколкото да продължите с този бизнес — отговори Тави.

И без това слабата усмивка съвсем изчезна от лицето на Демос:

— Вие ми давате вериги, направени по моя размер, ваше височество. И ме молите да ги нося открито.

— Ще ми трябват опитни капитани, Демос. Ще ми трябват мъже, на чиято дума мога да се доверя — ухили се Тави и сложи ръка на рамото на своя събеседник. — И мъже, които имат сила на духа да устоят на блясъка на златото. Какво ще кажете?

Демос хвърли веригите обратно в чантата и я увеси на рамото си, след което се поклони по-ниско, отколкото Тави някога го беше виждал да прави.

— Добре дошли на „Слайв“, милорд.

Демос незабавно се обърна и започна гръмко да раздава заповеди на екипажа, а Макс и Кайтай се качиха по рампата и застанаха до Тави.

— Това беше страхотно, алеранецо — промърмори Кайтай.

Макс поклати глава.

— Нещо в черепа ти се е объркало, Калдерон. Някак криво гледаш на всичко.

— Всъщност това беше идея на Ерен — каза Тави.

— Иска ми се да беше с нас — със съжаление каза Макс.

— Това е бляскавият живот на курсора — отговори Тави. — Но независимо как ще се развият нещата, няма да отсъстваме дълго време. Придружаваме Варг и неговите хора до дома, вдигаме малко шум от учтивост, за да поддържаме дипломатическите канали отворени, и се връщаме. Общо — два месеца или някъде там.

Макс промърмори:

— Което ще даде време на Гай да си осигури подкрепа в Сената и законно и официално да те обяви за свой наследник.

— И ме изпраща както извън обсега на потенциалните убийци, така и на място, където това е важно за Империята — съгласи се Тави. — Аз особено обичам първите.

Моряците започнаха да освобождават въжетата, с които корабът беше привързан към пристана, и Кайтай стисна силно ръката на Тави.

— Да вървим — прошепна тя. — Докато не си разлял закуската върху собствената си броня.

Когато корабът се отдели от кея и се залюля по вълните, Тави усети, че започва да му се повдига, и се втурна към кабината, за да се освободи от бронята и да се увери, че има много вода и едно или две празни ведра.

Той беше ужасен моряк и животът на кораб за него се превръщаше в чисто мъчение.

Тави почувства нов спазъм в стомаха си и закопня за хубава, солидна земя, пък дори и пълна с убийци.

Два месеца в морето.

Едва ли би могъл да си представи нещо по-ужасно.

* * *

— Каква воня — оплака се Тонар, яздещ на пет метра зад коня на Кестус. — Прилича на някакъв лош сън.

Кестус погледна надолу към бойната брадва, прикрепена към кожената чанта на седлото му. Ще е трудно да я хвърли достатъчно силно, докато е отгоре на коня, но черепът на Тонар беше толкова слаб, че това едва ли имаше голямо значение.

Разбира се, тогава щеше да възникне проблем под формата на трупа на този идиот и евентуално обвинение в убийство.

Вярно, Кестус имаше на разположение целия пущинак покрай пътеката, пресичаща дебрите на югозападната Пустош, за да скрие тялото, но тогава ще се появи проблемът с новия и всичко ще се усложни.

Той погледна назад към третия член на патрула, мършав, жилав дребосък, който се наричаше Иварус и имаше достатъчно разум, за да си държи устата затворена през повечето време.

Кестус беше убеден привърженик на мисълта, че трябва да се избягват ненужни усложнения. Затова той направи това, което обикновено правеше, когато Тонар си чешеше езика. Просто го игнорира.

— Знаеш ли какво е да си близо до Пустошта? — продължи Тонар. — Навсякъде има диви фурии. Разбойници. Епидемии. Глад.

Той тъжно поклати глава.

— Когато старият Гай заличи Калар от лицето на земята, той унищожи и около половината от трудоспособните мъже в района. Жените се отдават на мъжете за няколко медни овни или къшей хляб. Или просто за да има някой наблизо, който, както те си мислят, да защитава потомството си.

Кестус сериозно се замисли за убийството.

— Разговарях с един човек от северната граница — каза Тонар. — Изчукал е четири жени за един ден.

Бъбривецът плесна със свободния край на юздите по клоните на най-близкото дърво, събаряйки есенните листа, и случайно удари коня по шията. Животното трепна и се изправи на задни крака, а Тонар едва се удържа да не падне от седлото.

Мъжът ядосано изруга коня, здраво стисна страните му с крака и заби пети, след което дръпна силно поводите, за да контролира животното.

Кестус лениво добави въображаемо мъчение към въображаемото убийство, което, изпълнено правилно, можеше да бъде забавно.

— А ние сме тук — изръмжа Тонар, показвайки с широк жест гъстата гора около себе си. — Хората правят състояния и си живеят като лордове, а Юлий ни праща в самия център на нищото. Няма какво да се види. Няма какво да се ограби. Няма жени, които да топлят леглото.

Иварус, чието лице беше най-вече скрито под качулката на плаща, счупи клон с дебелина на пръст от дърво до пътеката. После подкара коня си и настигна Тонар.

— За къшей хляб щяха да ни се наредят в редица с разтворени крака — продължи Тонар. — Но не…

Иварус абсолютно спокойно вдигна клона и го счупи в главата на Тонар. После, без да каже нито дума, той принуди коня си да се върне на мястото си в колоната.

— Проклети врани! — изрева Тонар, хванал с една ръка главата си. — Врани и демонски фурии, да не полудя, човече?

Кестус не се и опита да скрие усмивката си.

— Той смята, че си пълен идиот. И аз съм съгласен с него.

— От къде на къде? — възмути се Тонар. — Само защото искам да се потъркалям с момиче или две?

— Защото искаш да се възползваш от отчаянието на умиращи хора — отзова се Кестус. — Но не помисли по няколко точки. Хората гладуват. Болестите върлуват. А войниците имат заплата. Колко легионери мислиш, че са били убити насън заради дрехите и монетите в кесиите си? Колко според теб са се разболели и са умрели като всички останали? И ако си направиш труда да обърнеш внимание, Тонар, всички тези престъпници ще имат стотици причини да те убият. Ти ще си прекалено зает да се опитваш да останеш жив, за да мислиш за жени.

Тонар се намръщи.

— Само се замисли — каза Кестус. — Юлий ни преведе през бунта на Калар съвсем безопасно. Никой не умря. С него ние избягнахме най-лошото. Да, тук не е толкова печелившо или богато… на приключения, тъй като патрулираме близо до Пустошта. Но за сметка на това не умираме от чума и сме сравнително спокойни за гърлата си, докато спим.

— Просто те е страх да рискуваш — подигравателно възрази Тонар.

— Да — съгласи се Кестус. — Както и Юлий. Което обяснява защо всички сме още живи.

Засега.

Дърдоркото поклати глава и се обърна, впивайки поглед в Иварус.

— Ако отново ме докоснеш — ще те изкормя като риба.

— Добре — отвърна Иварус. — Щом скрием тялото, Кестус и аз ще можем да сменяме конете и да поддържаме добро темпо — мъжът в качулката погледна към Кестус. — Колко време ни остава, преди да се върнем в лагера?

— Два часа — отговори Кестус кратко. Той погледна право към Тонар. — Приблизително.

Тонар промърмори нещо под нос и замълча. Останалата част от пътя премина в благословено, професионално мълчание.

На Кестус новия човек му хареса.

Когато здрачът се сгъсти над земята, те излязоха на полянка, която Юлий беше избрал за база на лагера.

Мястото беше добро. Стръмен склон със следи от работата на земни фурии им осигури нещо, което наподобяваше убежище от времето. Наблизо течеше малък поток и конете запръхтяха, ускорявайки крачки, когато усетиха мястото, където ще могат да починат и да получат зърно.

Но още преди да излязат изпод надеждната защита на гъстите вечнозелени дървета, заобикалящи поляната, Кестус спря коня си.

Нещо не беше наред.

Без видима причина напрежението го завладя, ускорявайки леко сърцебиенето му. Той замръзна за момент, опитвайки се да установи източника на безпокойството си.

— Проклети врани — изръмжа Тонар. — Сега пък какво има?…

— Тихо — прошепна Иварус с напрегнат глас.

Кестус погледна назад към дребния жилав мъж.

Иварус също беше настръхнал.

В лагера цареше абсолютно мълчание и безмълвие.

Отрядът, който патрулираше в този район на някогашните земи на Върховен лорд Калар Бренсис, наброяваше дузина бойци, но групи от по трима-четирима души редовно напускаха или се прибираха в лагера.

Имаше вероятност почти всички, освен двама, да са на обход. И беше напълно възможно тези, останали да пазят лагера, да са отишли да разузнаят наоколо, за да осуетят нечии планове.

Но шансът за това беше много малък.

Иварус подкара коня си до този на Кестус и промърмори:

— Огънят е угаснал.

Този факт определяше всичко. Във всеки действащ лагер поддържането на огъня се приемаше за даденост. Прекалени главоболия причиняваше постоянното му разпалване.

Дори ако огънят беше догорял до горещи въглени и пепел, все още щеше да се усеща аромата на изгоряло дърво. Но Кестус не го усещаше.

Вятърът леко се промени и конят на Кестус се напрегна и трепна от внезапен уплах, а ноздрите му се разшириха. Нещо помръдна на около тридесет ярда от тях.

Кестус остана неподвижен, осъзнавайки, че всяко движение може да привлече вниманието към него. Чуха се стъпки и шумолене на паднали есенни листа.

Появи се Юлий. Сивокосият мъж беше облечен в обичайните си за гората кожени дрехи, целите в тъмни нюанси на кафяво, сиво и зелено.

Той спря до огъня и се загледа в него, без да помръдва. Устата му висеше леко отворена. Изглеждаше блед и уморен, а очите му бяха мътни и безжизнени.

Той просто стоеше.

Юлий никога не правеше така.

Винаги имаше някаква работа и той мразеше да губи време. Ако не друго, той щеше поне да прави оперение за стрелите на отряда.

Кестус се спогледа с Иварус. Въпреки че новодошлия не познаваше Юлий така, както Кестус, съдейки по израза на лицето му, той беше стигнал до същото заключение като Кестус: най-доброто нещо сега е внимателно, мълчаливо да се оттеглят.

— Ето ти го и стария Юлий — промърмори Тонар. — Е, сега доволен ли си?

Той подкара коня си, като заби пети в хълбоците му.

— Не мога да повярвам, че е оставил огъня да изгасне. Сега ще трябва отново да го разпалваме, преди да вечеряме.

— Не, глупако! — изсъска Кестус.

Тонар го погледна през рамо със сърдито изражение на лицето.

— Гладен съм — жално каза той. — Хайде.

Съществото, което се появи изпод земята в самите крака на коня на Тонар, не приличаше на нито едно животно, което Кестус беше виждал.

Беше огромно, с размерите на фургон, и покрито с блестяща и на вид гладка черно-зелена черупка или броня.

Имаше много крайници, почти като рак, с големи, здрави щипки като на омар и искрящи очи, потънали в дълбоките кухини на тази странна черупка.

И беше силно.

То откъсна крака на коня на Тонар, преди Кестус да успее да извика предупредително.

Диво цвилещото животно падна, пръскайки кръв навсякъде. Кестус чу как костите на Тонар се чупят, когато конят се стовари върху него.

Тонар започна агонизиращо да крещи — и продължи да крещи, докато друга щипка на чудовището, каквото и да беше то, не разпори корема му направо през бронята и изкара изпускащите пара черва.

В главата на шокирания Кестус се мярна истеричната мисъл: клетникът дори да умре не можеше кротко.

Съществото започна методично да разкъсва коня на парчета, движенията му бяха бързи и точни като на месар, зает с жестоката си дейност.

Кестус погледна Юлий. Капитанът бавно обърна глава, погледна ги и отвори уста, сякаш в небрежна широка прозявка. После Юлий изпищя. Но оглушителният звук, който издаде, изобщо не приличаше на човешки. В него имаше нещо метално, някакъв дисонанс, странно, вибриращо, от което зъбите на Кестус изтръпнаха, а конете затанцуваха нервно, отметнаха глави и завъртяха очи от внезапна уплаха.

Звукът утихна.

И миг по-късно гората оживя и зашумоля.

Иварус вдигна ръце и отметна качулката, за да чува по-добре шумоленето.

То се раздаваше отвсякъде, шумолене от смачкване на листа по земята, падане на борови иглички, чупене на паднали клони — от нещо, което се промъкваше през гъсталака.

Нито един звук не беше по-силен от едва доловим шепот. Но бяха хиляди.

Цялата гора звучеше така, сякаш се превръщаше в един огромен огън.

— О, велики фурии — хлъцна Иварус. — Проклети врани.

Той погледна Кестус с широко отворени очи, докато обръщаше коня си, а лицето му беше пребледняло от ужас.

— Не задавай въпроси! — изръмжа той. — Просто бягай! Бягай!

Иварус изпълни собствената си команда, като пришпори коня и препусна.

Кестус най-накрая откъсна поглед от празните очи на нещото, което преди е било техния командир, и подгони коня си след Иварус.

И тогава той осъзна, че…

Съществата.

Тези чудовища в гората. Съществата се движеха наравно с тях, като сенки, едва забележими в сгъстяващия се мрак.

Никой от тях не изглеждаше като човек. Никой от тях не изглеждаше като нещо, виждано от Кестус. Сърцето му блъскаше в примитивен, инстинктивен ужас, и той накара коня си да препуска още по-бързо.

Чиста лудост беше да се носи така — през гората, в непрогледен мрак.

Ствол на дърво, нискорастящ клон, стърчащ корен или някое от хиляди други подобни препятствия можеше да убие човек или кон, ако се блъсне с него в тъмната нощ.

Но съществата приближаваха все по-близо, отзад и от двете им страни, и Кестус знаеше какво означава това: те ловуваха, подкарвайки ги като елени, бягащи от глутница, като действаха заедно, за да ги убият.

Ужасът пред тези ловци надхвърляше здравия му разум. Той искаше единствено конят му да бяга по-бързо.

Иварус разплиска вода, пресече поток и рязко промени посоката, принуждавайки коня си да се втурне през трънливите храсти, и Кестус го последва, без да изостава.

Докато се промъкваха през храсталака, раздирайки кожите на конете и техните собствени, Иварус пъхна ръка в чантата на колана си и извади малка сфера, изработена от нещо, приличащо на черно стъкло. Той каза нещо над нея, обърна се на седлото и извика: „Долу!“, след което я хвърли в лицето на Кестус.

Кестус рязко се наведе. Сферата профуча над изгърбените му рамене и падна в мрака зад тях.

Плисна ярка светлина и се разнесе рев на пламък. Кестус хвърли поглед през рамо, само за да види как огънят поглъща храстите с такава маниакална скорост, че можеше да е резултат единствено на някаква фурия. Огънят се разля като вълна, разпространявайки се във всички посоки, като нетърпеливо поглъщаше сухите храсти и бързо се разрастваше. По-бързо, отколкото конете им можеха да препускат.

Те изскочиха от гъсталака, изпреварвайки следващия ги по петите огън със съвсем малко, но не и преди две същества с размер на големи котки да излетят от пламъците, пламнали като две комети.

Кестус мярна някакво голямо паякообразно създание, а после едното от тях кацна на гърба на коня на Иварус, все още горящо.

Конят изхриптя и копитото му или удари паднал клон, или попадна в невидима дупка. Каквото и да беше, то накара препускащия кон да падне, повличайки и Иварус със себе си. Кестус беше сигурен, че човекът скоро ще е мъртъв също като Тонар. Но Иварус скочи от падащия кон, претърколи се през глава, овладявайки падането, и се изправи на няколко ярда от него. Той извади къс гладиус от ножницата на колана си, отблъсна удара и прониза съществото, което все още стоеше впито в гърба на коня му, а след това свали и второто пламтящо паякообразно същество още във въздуха, преди то да може да го достигне.

Преди още трупът му да докосне земята, Иварус хвърли други две черни сфери в мрака зад себе си, едната — наляво, другата — надясно. Блестящи огнени завеси се издигнаха за едно мигване на окото, присъединявайки се към разрастващия се в гъсталака огнен ад.

Кестус спря ужасения си кон, с усилие го принуди да се обърне и приближи към Иварус, докато раненото животно продължаваше да цвили в агония.

Протегна ръка.

— Хайде!

Иварус се обърна и с един точен удар прекрати страданията на ранения кон.

— Заедно няма да успеем да избягаме от тях — каза той.

— Няма откъде да знаеш!

— Врани, човече! Те ще заобиколят завесата и ще ни отрежат за секунди. Махай се оттук, Кестус! Трябва да съобщиш за всичко това.

— Да съобщя за какво? — Кестус почти крещеше. — Проклети врани и…

Нощта стана бяла и яркоалена болка превзе целия свят на Кестус. Той смътно усети как пада от коня. Не можеше да диша. Не можеше да крещи. Всичко, което можеше, беше да чувства болката.

Той успя да погледне надолу.

В гърдите му зееше дупка с почернели краища.

Тя минаваше през бронята и през слънчевия сплит, мъртвата точка на тялото му. Металните звена около дупката бяха стопени. Огнена магия. Беше поразен от огнена магия.

Не можеше да диша.

Не усещаше краката си.

Иварус седна до него и започна да изследва раната.

Сериозното му лице стана още по-мрачно.

— Кестус — каза той спокойно. — Съжалявам. Нищо не мога да направя.

Кастус трябваше да положи усилия, но той фокусира погледа си върху Иварус.

— Вземи коня — настърга той. — Махай се.

Иварус стисна рамото на Кестус.

— Съжалявам — повтори той отново.

Кестус кимна. Пред вътрешния му взор се мярна спомена за разчленяването на Тонар и коня му, което го наведе на някои мисли. Той затрепери, облиза устни и каза:

— Не искам тези твари да ме убият.

Иварус за секунда затвори очи. После стисна устни и кимна.

— Благодаря — отвърна Кестус и затвори очи.

* * *

Сър Ерен, курсорът, безмилостно пришпорваше коня на Кестус, използвайки всеки трик, който някога беше научил, чул, прочел или видял, за да прикрие следите си и да заблуди своите преследвачи.

По времето, когато слънцето изгря, той се чувстваше толкова изтощен и слаб, колкото и конят му, но около него нямаше признаци за преследване. Той спря близо до малка рекичка и облегна гръб на ствола на едно дърво, затваряйки очи за момент.

Курсорът не беше сигурен дали монетата му може да достигне до Алера Империя от толкова малък приток, но нямаше избор, беше длъжен да опита. Първият лорд трябваше да бъде предупреден.

Той издърпа верижката около врата си със сребърната монета, окачена на нея.

После хвърли монетата във водата и каза:

— Чуй ме, малка рекичке, и побързай да съобщиш на твоя господар.

За известно време нищо не се случи. Ерен беше готов да се откаже и да продължи пътя си, когато повърхността на водата започна да кипи, издигна се и се оформи в образа на Гай Секстус, Първият лорд на Алера.

Гай беше висок, красив мъж, на който можеха да се дадат около петдесет години, ако не се вземе под внимание сребърната му коса.

В действителност Първият лорд беше на над осемдесет, но, както при всички мощни водни заклинатели, възрастта не се отразяваше на външния му вид, за разлика от обикновените алеранци.

Въпреки че очите му бяха хлътнали и уморени, те блестяха с интелигентност и чиста, несломима воля. Водната статуя се съсредоточи върху Ерен, намръщи се и заговори.

— Сър Ерен? — каза Гай. — Ти ли си?

Гласът му звучеше странно, сякаш говореше в тунел.

— Да, сър — отговори Ерен и поклати глава. — Имам спешни новини.

Първият лорд му даде знак с ръка:

— Докладвай.

Ерен си пое дълбоко дъх.

— Сър. Вордите са тук, в горите на югозапад от каларанската Пустош.

Лицето на Гай замръзна, раменете му се напрегнаха. Той се наведе напред и впи поглед в Ерен.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. И още нещо.

Ерен си пое дълбоко дъх.

— Милорд — каза той спокойно. — Те са овладели призоваването на фурии.