Алекса Астън
Тиха, звездна нощ (4) (Коледата на Сент Клер)

Глава четвърта

Луси не знаеше защо се бе върнала в книжарницата днес. Може би заради мъжа, с когото беше говорила предната вечер. Изглеждаше мил и дори й беше казал, че ще й подари книга. Никога преди не беше докосвала книга, камо ли да притежава някоя. Дори не знаеше да чете. Но беше прекарала доста време да разглежда книгите на витрината. Имаха красиви корици. Някои бяха разтворени и тя можеше да види картинките вътре. Зелена трева и греещо слънце. Луси искаше да може да се покатери на някоя от страниците и тогава някой да я затвори вътре. Щеше да стане част от книгата и никога нямаше да се налага да си тръгне.

Първо си помисли, че мъжът иска нещо от нея. Нещо лошо, като това, за което Джем не искаше да й каже. Тогава избяга от него. Обаче, колкото повече мислеше за това, толкова повече мислеше, че не е разбрала добре. Може би имаше добри хора на света и той наистина е искал да й подари книга. Затова се беше върнала днес. Надяваше се, че ще го види, че ще я помни и ще й даде книга. Беше й казал, че съпругата му е собственик на книжарницата. Луси не знаеше, че жените могат да притежават нещо. Беше любопитна как изглежда госпожата и дали е мила като него. Люк. Така се казваше.

Когато пристигна, имаше много хора, които чакаха отвън. Опашката се простираше по цялата улица и завиваше зад ъгъла. Навсякъде имаше деца и всички бяха облечени в хубави дрехи. Майките и слугите, които се грижеха за тях, бяха също толкова красиви и добре облечени. Луси се засрами, знаейки, че наметалото й е мръсно, а роклята й смачкана. Беше спала на една алея през нощта с гръб подпрян на някаква тухлена стена, докато наоколо притичваха плъхове. Земята беше влажна, заради разтопения сняг и тя бе седнала върху горната си дреха, за да предпази останалата част от облеклото си суха. Това беше окаляло и намокрило наметалото, а кишата се беше просмукала през роклята. Чорапите й имаха кал от задната страна. Явно бе протегнала краката си докато е спала.

Осъзнавайки, че не принадлежи към тази група от хора, тя пресече улицата и просто остана от другата да гледа. Със сигурност видя мъжа, който слезе от хубава карета. Той помогна на красива дама и Луси се запита дали тя не е съпругата му. Двамата влязоха в книжарницата преди всички останали. Продължи да чака и видя, че магазина отвори врати и всички, които чакаха, се втурнаха вътре. Тротоарът се изпразни и тя се осмели да се върне обратно и да надникне вътре. Виждаше децата, които бяла насядали пред някакъв стол. Възрастните стояха прави и разговаряха.

Тогава една карета спря, най-голямата, която Луси някога бе виждала, с цветен герб отстрани. От нея изскочи висок мъж, който помогна на цяла купчина деца да слязат. Те изтичаха в магазина, сякаш знаеха къде отиват и тя си помисли, че често идват тук. Тогава от каретата слезе още една красива дама. Мъжът я хвана през кръста и я свали долу. Те се погледнаха и се усмихнаха един на друг. И той я целуна! Точно там на улицата. Никога не беше виждала някой да го прави. Мъжът хвана жената под ръка и двамата влязоха вътре.

Момиченцето притисна носле към стъклото и видя дамата да застава до другата, която притежаваше мястото, след което седна на стола пред всички деца. Изглежда щеше да чете книгата на всички хора вътре. Луси забеляза Люк, който стоеше отстрани с мъжа, целунал жената, и си мислеше колко красив бе той. Местеше погледа си от него към събеседника му и й мина през ума, че може би са братя, защото много си приличаха.

Макар че не можеше да чуе и дума, тя гледаше очарована, докато жената разгръщаше страниците. Лицето й бе толкова оживено докато четеше на глас. Искаше й се някой да почете и на нея. Може би мама щеше да го прави, ако не беше умряла.

Дамата приключи и децата и възрастните започнаха да ръкопляскат. Луси се обърна, чувстваше се гладна и самотна. Беше намерила няколко залъка в отпадъците миналата нощ, но сега стомахът й къркореше. Въпреки че знаеше, че е нередно, тя си пожела да може да джебчийства, за да си вземе малко пари от някого. Никога не го беше правила и се страхуваше от това какво ще се случи с нея, ако я хванат. Тя се пошля по улиците и по алеите, като оглеждаше боклуците и намираше по нещо тук или там. Някак си отново се озова пред книжарницата и видя как Люк и семейството му си тръгват. Качиха се в каретата и потеглиха. Момиченцето се извърна настрани, потънало в скръб. Никога нямаше да се вози така. Никога нямаше да притежава книга или красива рокля, независимо колко силно го желаеше.

Луси си тръгна, позволявайки на тълпата да я погълне, а сълзите се застичаха по страните й.

* * *

Люк завърза наметалото на Каролайн около врата й и й подаде маншона. Тя пъхна ръцете си вътре и той я хвана под ръка.

— Сигурна ли си, че искаш да го направим? — попита я. — Навън е много студено тази вечер.

— Облечена съм добре, скъпи. А там има едно малко момиче, което мръзне и се нуждае от нас.

Съпругът й кимна и отвори вратата на къщата им, за да потеглят към „Иви“. Каролайн беше настояла да минат разстоянието пеш, като му обясни, че ако не се движат бързо, ще им бъде по-лесно да забележат детето. Когато завиха зад ъгъла и пресякоха улицата, той каза:

— Тя може и да не се върне. Това е като да търсим игла в купа сено, може изобщо да не я намерим.

— Каза, че си я видял да гледа витрините снощи. И си я видял отново днес. Ще бъде там, Люк. Ако не е, ще се върнем утре през деня и отново вечерта.

— Не може да се връщаме всеки ден, Каролайн. Трябва да се приберем у дома. Имам и други задължения, преди да тръгнем за Еджмиър за празненствата.

Усмихна му се.

— Ще я намерим, преди да тръгнем. Знам го.

Окуражен от спокойната й увереност, Люк я поведе към „Иви“, като надничаше през входните врати и оглеждаше улицата, докато крачеха. Завиха покрай ъгъла и той се закова на място.

— Това ли е тя? — попита жена му.

— Да — отвърна й тихо. Страхуваше се, че ще ги чуе. Притесняваше се, че ще избяга отново. Трябва ли да я гони? Ако го направи, дали това ще я уплаши? Молеше се момичето да не избяга, особено като види жена му и да разбере, че не са заплаха за нея.

Също както преди, беше притиснала носа и ръцете си на витрината, фокусирана върху книгите вътре. Приближиха се, без да разговарят, но когато бяха съвсем близо до нея, той тихо я поздрави, за да не я стресне.

— Здравей отново.

Момичето подскочи, поглеждайки от него към Каролайн, нащрек и подозрително, заставайки на петите си, сякаш готово да побегне във всеки момент.

— Срещнахме се снощи. Аз съм Люк, а това е съпругата ми Каролайн. Помниш ли, разказах ти, че тя е собственик на книжарницата и чайната.

Детето кимна предпазливо. Изглеждаше мърлява и той осъзна, че е прекарала нощта на улицата. Наметалото й беше мръсно. На бузата й имаше следи от кал. Прилежно сплетената коса се беше разрошила. Нещо се беше случило. Явно не бе прекарала нощта на обичайното място. Предполагаше, че е сама откакто я видя предната вечер, и в гърлото му заседна буца.

— Здравей — каза Каролайн, а звънкият й глас беше тих и приканващ. — Съпругът ми ми разказа за срещата ви снощи и затова, че харесваш книгите. Как се казваш?

— Луси.

Люк забеляза, че не спомена фамилното си име и се зачуди дали го знае.

— Някъде наблизо ли живееш? — попита Каролайн.

Луси сви рамене.

— Гладна ли си?

Момичето се разтресе от студ и той едва се спря да не я прегърне и да я стопли. Детето кимна.

— Е, мисля, че можем да влезем вътре и да потърсим нещо за ядене в чайната. Може би курабийка или бисквити? — попита младата жена.

Отдръпна се от съпруга си и тръгна бавно към Луси като извади ръцете си от маншона и й го предложи.

— Ето, сложи ръцете си вътре, за да ги стоплиш. Ще ти бъде трудно да хванеш макарон, ако пръстите ти са студени.

Предпазливо, детето пое маншона и напъха малките си пръсти вътре. Изненада се изписа върху лицето му.

— Толкова е меко — възкликна учудено.

— Да — съгласи се Каролайн и прегръщайки момиченцето го поведе към вратата.

Люк бързо извади ключа и ги пусна в книжарницата. Побутна ги към порталната арка, но се спря, за да даде възможност на Луси да огледа книгите, покрай които минаваха. С жена му се спогледаха и той разбра, че твърде слабичкото бездомно дете бе намерило място и в нейното сърце.

След като минаха в чайната, ги заведе до една маса и каза:

— Защо вие двете не седнете тук, а аз ще направя горещ шоколад и ще видя какво са ни оставили мисис Стинч и мисис Бейкър.

Мина му през ума, че е по-добре да остави Луси в компанията на съпругата си, тъй като предположи, че детето ще се чувства по-спокойно с жена. Кухнята не му беше непозната, защото бе прекарал доста часове с двете майсторки именно в нея, докато помагаше в подготовката и дегустацията на менюто за чайната.

Сложи чайника да завира и взе няколко сладкиша, преди да направи сандвич. В същото време, водата завря и той я смеси с шоколада. Постави храната върху чиния, подреди я на поднос заедно с чашата и чинийката, и ги занесе на бездомното дете.

То погледна чашката с интерес.

— Какво е това?

— Горещ шоколад. Уверявам те, че е божествен. Но внимавай и отпивай по малко. Все още пари.

Луси отпи малка глътка и въздъхна. Взе си макарон и го изяде. Преди да се осъзнаят, тя започна да унищожава всичко от чинията, гълтайки без да дъвче, като използваше шоколада, за да преглътне.

Каролайн се наведе и прошепна:

— Напомня ми на Синтия.

Синтия беше единствената сестра на Каролайн. Двете бяха много близки преди смъртта й преди доста години.

Съпрузите се изгледаха продължително с разбиране, което споделяха само много близки двойки. Люк не можеше да спаси света. Но можеха да спасят поне един ценен живот.

Извини се и се върна, за да вземе една книга преди отново да се присъедини към тях. Сядайки я подаде на Луси.

— Това е „Коледата на добрата гъсеница“. Написа я моята снаха, херцогинята на Евертън. Твоя е. Сега и завинаги.

Момичето се взираше в нея с благоговение, галеше я с ръка, сякаш не беше реална.

— Нея ли чете тя на децата днес?

Лук осъзна, че явно е надничала през прозореца по време на събитието.

— Да. Херцогинята пише най-различни чудесни книги за деца и когато са готови за продажба, идва в „Книжарницата на Иви“, за да ги чете на останалите.

Луси стисна подаръка си още по-силно.

— Видях я. Тя е много красива. — Тогава погледна от предмета в ръцете си към Каролайн. — Ти също си много красива.

— Благодаря ти — отвърна съпругата му, докато гледаше Луси с нежен поглед.

— Къде е домът ти? — попита тихо Люк.

Изражението на малкото момиче стана напрегнато.

— Вече нямам такъв. Улицата е домът ми.

Той едва не позволи на шока от думите й да се изпише върху лицето му. Едно беше да подозира, че е така, а съвсем друго бе да чуе подозренията си потвърдени.

— Родителите ти с теб ли живеят на улицата? — продължи да пита внимателно.

— Не. Мама умря след като се роди бебето. То също умря. — Долната й устна потрепери. Стисна още по-силно книгата.

— А баща ти?

Луси сви рамене.

— Можеш да ни кажеш — добави Каролайн и хвана малката й ръка.

— Татко ме продаде. Той не ме искаше повече. После го видях на една алея. Беше мъртъв.

Стомахът на Люк се сви от гняв, знаейки какво означава това. Гневът избухна в него, мислейки как възрастни мъже отнемат невинността на това дете късче по късче.

— Новият ми татко Дрискъл, ме научи как да работя по улиците. — Погледна нагоре към него. — Знаеш ли какво е джебчия?

— Да — увери я той, разбирайки че детето е ползвано за кражби и от нея не са се възползвали някакви мерзавци.

Усмихна му се тъжно и постави книгата върху масата.

— Знам, че да крадеш е грешно, но новият ми баща каза, че трябва да помагам на Джем в работата. Така че трябваше да плача и да се правя на изгубена и да моля хората да ми помагат. Тогава той пребъркваше джобовете им.

— Колко време работихте двамата за новия ти баща? — попита Каролайн.

— Дойдох миналата Коледа. Джем… Джем е мъртъв. Той беше прегазен вчера. — Сълзи започнаха да се стичат по лицето й. — Не мога да го правя повече. Без него трябваше да ходя да работя горе. Той каза, че с момичетата горе се случват лоши неща. Мисля, че Дрискъл искаше да ме заведе там. Не исках да ходя там.

Луси започна да хлипа силно. Люк я вдигна, настани я в скута си и я прегърна. Искаше да я предпази от всичко, с което се бе сблъскала досега. Каролайн се изправи и я погали по косата, шепнейки й успокоително. Той хвана ръката на детето и то най-накрая се разплака силно.

— Имаш ли къде да отидеш? Имаш ли някакво семейство? — попита я.

Като погледна към него, поклати глава:

— Не. — Прошепнатата дума увисна във въздуха.

Каролайн го стисна окуражително по рамото.

— Тогава ще дойдеш с нас — каза той на сирачето.

Цял куп емоции минаха по лицето на малкото момиче. Страх. Вълнение. Разочарование.

И надежда.

— Мога да помагам в кухнята — каза нетърпеливо тя. — Силна съм. Мога да нося разни неща. И уча бързо. Дрискъл го каза. Може би като стана по-голяма, мога да се науча да съм камериерка. Или да помагам…

Люк нежно хвана лицето й в шепите си.

— Не искам да си прислужница, Луси.

Лицето й посърна. Отскубна се и скочи от скута му. Маската отново се намести върху лицето й, карайки я да изглежда по-възрастна. Вдигна книгата и му я върна.

— Не мога да я взема.

Обърна се и тръгна да излиза, а краката й трепереха.

— Почакай — извика Каролайн след нея.

Люк затаи дъх, когато момичето се обърна и ги изгледа подозрително.

— Не те искаме като прислужница, Луси — нежно обясни той. — Искаме да бъдеш наша дъщеря.

Шокът разтърси момичето и то видимо се разтрепери — от главата до петите.

Каролайн се приближи до нея, коленичи и силно я прегърна.

— Разбирам, че е трудно да ни се довериш, но те моля да го направиш — каза съпругата му.

— Но аз ви видях — каза Луси. — Имате други деца. Аз не ви трябвам. Аз съм… никоя.

Думите й разгневиха Люк и в същото време го трогнаха дълбоко. Той се присъедини към тях и също коленичи.

— За нас не си никоя. Имаме достатъчно място в сърцата си за още едно дете. Може дори да имаме още някой ден. Бъди сестра на децата, които имаме и тези, които може да се появят. Какво ще кажеш? Искаш ли да бъдеш Сент Клер?

Малкото момиче се поколеба за момент, преди да прошепне „Да“. Прегърна и двамата и продължи да го повтаря.

Люк стана и помогна на Каролайн да се изправи. Смеейки се, вдигна Луси на ръце и я завъртя във въздуха. Радост изпълни лицето на детето и тя се присъедини към смеха му. Смехът й звучеше така сякаш отдавна не го беше правила. Графът си обеща, че ще я накара да се смее във всеки ден, който щяха да прекарат заедно. Това щеше да й позволи да повярва в живота и обичта.

— Ще бъдеш част от нашето семейство завинаги — обясни й, като взе книгата и я върна в ръцете й. — Коледа не е единственото време, когато да сме добри, както казва книгата на Катрин. Трябва да сме такива всеки един ден.

Луси притисна книгата до гърдите си и се замисли.

— Люк ли да те наричам?

— Не — отвърна той твърдо. — Аз съм татко, а Каролайн е мама. А ти си нашата скъпа Луси.

Като каза това, прегърна жена си през кръста и заедно напуснаха „Книжарницата на Иви“. Подаде ключовете на съпругата си, за да заключи, без да иска да остави скъпоценната Луси дори за момент. Децата му щяха да се изненадат от новия член на семейството, но Люк знаеше, че веднага ще я заобичат, както се беше случило с тях двамата.

Загледа се в нощта. Милиони звезди бяха осеяли небето и блестяха ярко над Лондон. Каролайн го хвана под ръка и те тръгнаха надолу по улицата, докато той здраво притискаше към себе си най-новата си дъщеря. Луси се успокои и заспа, дишайки равномерно.

— Скоро е Коледа, а после и Нова година — отбеляза графинята. — Нов живот за Луси Сент Клер… и за нас.

Той се спря и погледна жена си, след което я целуна нежно.

— Благодаря ти — каза. — Затова, че имаш толкова много любов в сърцето си.

— Благодаря ти, че намери Луси — добави тя. — Толкова сме щастливи. Толкова благословени. Нямам търпение да я запознаем с всички Сент Клер и да й покажем колко силна може да бъде любовта.

Люк отново целуна Каролайн.

— След като я настаним тази вечер, мислиш ли, че ще намерим време за още една глава от специалната ни книга?

Съпругата му се усмихна ярко като звездите над тях.

— Може да направим нещо повече от това да четем — отвърна тя палаво.

— Надявах се да кажеш точно това — отвърна той.