Аманда Куик
Опасна аура (9)

8

Ефектът от новината много ясно се изписа върху ослепително изразителното й лице. Беше направо ужасѐна. Гейбриъл съжаляваше, че се налагаше да я изплаши, но беше за нейно добро. Трябваше да я накара да разбере, че ситуацията е изключително сериозна.

Вениша смръщи вежди.

— Къде е братовчед ви, който ви е помагал при разкопките?

— Кейлъб беше призован да се върне във фамилната къща, поради важни дела. Страхувам се, че вече зависи само от мен да довърша задачата по откриването на тетрадката и човекът, който я открадна.

Младата жена прочисти гърлото си.

— Без да ви засягам, сър, но имате ли някакъв опит в подобен тип дейност?

— Не много голям. Такива проблеми не се случват често в Аркейн Хаус. Аз съм учен и изследовател по образование, не детектив.

— Разбирам — въздъхна тя.

Беше безкрайно успокояващо отново да бъде в нейната компания, мина му през ума. Беше дори още по-вълнуващо неустоима, отколкото в сънищата му през последните месеци. Модерната черна рокля, която носеше, без съмнение беше предназначена да издигне бариера срещу желаещите по-близки отношения, но вместо това в ума му дрехата имаше изумително сладострастно въздействие.

Стегнатият корсаж, скроен под формата на правоъгълник оформяше изящните й гърди. Плътно прилепващата материя подчертаваше гладките, съблазнителни извивки на талията и ханша й. Прикачените към него поли, даваха мимолетен изглед към глезена й. Изящният турнюр^[1] добавяше още един дискретно провокиращ щрих.

Гейбриъл осъзна, че въпреки цялата си тънка чувствителност на фотограф, Вениша беше в блажено неведение за необикновеното, изкушаващо предизвикателство, което представляваше тя, облечена така в цветовете на нощта.

Някои мъже можеше и да бъдат отблъснати от женската непоколебимост и решителност, които се излъчваха от нея, помисли си той. Но тези черти го възбуждаха толкова, колкото и видът на добре оформения й, деликатен глезен.

— Какъв напредък имате в проследяването на крадеца? — попита младата жена.

Очевидно се отнасяше с подозрение към способностите му в това поприще, мина му през ума.

— Трябва да кажа със съжаление, че и сега не съм по-близо до разрешаването на проблема, отколкото бях в нощта, когато крадците се опитаха да откраднат ковчежето от Аркейн Хаус — призна си той.

Вениша затвори очи за кратко.

— Страхувах се точно от това.

— През последните три месеца, двамата с братовчед ми бяхме ръководени от теорията, че опитът за кражба е бил организиран от член на Обществото Аркейн, който е успял да прикрие своята самоличност. Но аз започвам да се съмнявам дори и в това просто предположение. За нещастие, ако е замесен някой извън Обществото, ще си имам работа с много по-голям брой потенциални заподозрени.

— Не биха могли да са твърде много. Съмнявам се да има прекалено голям брой хора, които дори знаят за вашия алхимик, още по-малко, че лабораторията му е била открита и разкопана. Даже още по-малък брой от тях биха дали и едно пени за двестагодишна тетрадка.

— Мога само да се надявам, че сте права. — Вгледа се в очите й, като му се искаше тя да може да разбере колко сериозно е положението. — Вениша, трябва да си призная, това, че сте се замесили в тази афера, изобщо не ми харесва.

— Аз самата не съм особено очарована от тази информация. Ако сте забелязали имам кариера, която да следвам, господин Джоунс. Не мога да си позволя да бъда замесена в скандал, включващ алхимик, убийство и мъртъв съпруг, който показва изключително лошия вкус да се завърне от гроба. Това може да ме съсипе. А ако аз съм съсипана, семейството ми също ще бъде. Разбирате ли ме, сър?

— Да. Давам ви думата си, че ще направя всичко възможно да запазя репутацията ви, докато приключа с всичко това, но не ме молете да си тръгвам от дома ви. Става въпрос за прекалено голяма опасност.

— Защо, по-точно, да съм в опасност? — попита тя, видимо разгневена.

— Защото сте избрали да се представите пред висшето общество като вдовицата на Гейбриъл Джоунс.

— Ако не бяхте говорили с онзи репортер…

— Вениша, говорих с репортера, защото трябваше да действам бързо. Веднага щом осъзнах какво сте сторили, нямах друг избор, освен незабавно да направя нещо, за да ви защитя.

— От кого? — настоя да узнае тя.

— От човека, който открадна формулата и се опита да открадне и ковчежето.

— Защо този престъпник ще се интересува от мен?

— Защото — каза Гейбриъл с акуратна прецизност, — ако злосторникът разбере за вас и ако ви свърже с мен, много вероятно ще заподозре, че не всичко е така, както изглежда. Ще започне, без съмнение, да се чуди дали все още е обект на ловуване.

Веждите й се събраха в деликатна дъга.

— Обект на ловуване? Това е много странен избор на думи.

Гейбриъл почувства как челюстта му се стяга.

— Думите не са важни. Идеята ми е, а и трябва да допуснем, че рано или късно ще привлечете вниманието на злосторника. Само е въпрос на време. Има прекалено много следи.

— Какво би искал той от мен? Аз съм само фотограф.

— Фотограф, който е направил снимки на реликвите в Аркейн Хаус — без да бърза обясни Гейбриъл. — Фотографката, която твърди, че е била омъжена за мен.

Очите й се разшириха.

— Все още не разбирам.

Но бе започнала до го осъзнава, помисли си той. Можеше да го види в очите й.

— Злосторникът иска ковчежето поради някаква причина — продължи Гейбриъл. — Знае, че след провала на опита му да го открадне от Аркейн Хаус, много е вероятно сега то да е на сигурно място в Голямата Крипта. Вече ще е разбрал, че няма вероятност да се добере до него. Но също така ще знае, че е възможно да съществува снимка на ковчежето.

Тя прочисти гърлото си.

— Разбирам.

— Веднъж след като разбере, че вие сте била фотографът, който е направил снимките на реликвите, той също така може да стигне до заключение, че вие притежавате негативите. Повечето фотографи, както сама изтъкнахте веднъж, наистина пазят негативите на своите творби.

— Мили Боже!

— Сега разбирате ли защо може да сте в опасност, мисис Джоунс?

— Да. — Вениша стисна още по-здраво писалката. — Но какво предлагате?

— Ако крадецът е решил да ви преследва, подозирам, че е много вероятно да се мотае някъде в околността, като се опитва да реши дали наистина сте моята вдовица и дали аз все още съм жив.

— Откъде може да знаете, че е така?

— Това е, което аз ще направя на негово място.

Очите й се разшириха.

Той пренебрегна слисаното й изражение.

— Във всеки случай, ако разсъждавам правилно, бих могъл да установя самоличността на злосторника преди той самият да стори още някоя беля.

— Какво ще направите, сър? Ще поставите пазачи пред предната и задната врати? Ще разпитате всеки клиент, който иска да му се направи портретна снимка? За Бога, със сигурност можете да разберете, че подобни действия биха довели до най-безумните слухове и догадки. Аз просто не мога да си позволя подобен вид публичност.

— Предлагам ви много по-хитър начин на действие.

— Наричате обявяването на изумителното ви завръщане и трескавия ентусиазъм от перспективата да се съберете със съпругата си пред член на пресата пример за хитър начин на действие?

— Бих ви припомнил, че вие бяхте тази, която ни въвлякохте в ситуацията, в която се намираме сега с вас.

— Ха! Не се опитвайте да ми препишете това, сър. Откъде да знам, че сте инсценирали собствената си смърт? — Рязко се изправи на крака, като застана срещу него от другата страна на писалището. — Никога не си направихте труда да ми изпратите нещо като писмо или телеграма, за да ме уведомите, че сте жив и сте добре.

Стана му ясно, че е бясна.

— Вениша…

— Как мислите се почувствах, когато взех онзи вестник и прочетох, че сте мъртъв?

— Не исках да ви забърквам в тази история — каза спокойно той. — Не се свързах с вас, защото си мислех, че така ще сте в безопасност.

Жената изпъна рамене.

— Това е много лошо извинение.

Гейбриъл почувства, че търпението започва да му изневерява.

— Вие бяхте тази, която казахте, че не искате никой да узнае за нощта, която прекарахме заедно в Аркейн Хаус. Планът ви, доколкото си спомням, беше да изживеете една кратка любовна афера и никога повече да не поглеждате назад.

Тя стисна устни и отново потъна в стола си.

— Това е нелепо. Не мога да повярвам, че се караме за това, че сте жив.

Той се поколеба, внимателно изучавайки настроението й.

— Разбирам, че сте шокирана.

Вениша скръсти ръце и се вгледа в него.

— Какво по-точно искате от мен, мистър Джоунс?

— Продължете да играете ролята, която сте си избрали. Представете ме на света като ваш съпруг.

Младата жена не каза нищо. Само седеше там и го гледаше така, като че ли бе изгубил ума си.

— Това е прост, ясен план — увери я той. — Нищо няма да се обърка. Новината за моето удивително завръщане вече е в пресата. Вие само трябва да подкрепите тази история. Като ваш съпруг ще бъда в идеална позиция не само да ви пазя, но и да намеря крадецът, който вероятно се навърта около вас.

— Нищо сложно. — Тя потрепна. — Кажете ми, сър, как може една дама да се преструва, че има жив съпруг, когато тази дама е положила неимоверни усилия да увери света, че мъжът й е мъртъв?

— Много просто. Ще заживея тук с вас и семейството ви. Никой няма да постави под въпрос връзката ни.

Вениша премигна.

— Възнамерявате да се настаните в това жилище?

— Вярвате или не, има хора, които ще приемат за прекалено необикновено, дори шокиращо, ако настоявате вашият съпруг да си наеме жилище в някоя друга част на града.

Събеседничката му се изчерви.

— Да, добре, при така създалите се обстоятелства, не виждам друг начин за действие, но не можете да се нанесете тук, сър.

— Бъдете разумна, мисис Джоунс. Знаете как е — домът на човека е неговата крепост и така нататък и така нататък. Обществото ще бъде ужасено, ако ме принудите да живея на друго място.

— Едва ли тази къща е крепост — каза мнимата му съпруга. — Наистина тук е доста пренаселено. Всички спални са заети.

— А прислугата? Къде спят те?

— Имаме само една помощничка — икономката ни, мисис Тренч. Тя живее в малката дневна до кухнята. Не можете да искате да я накарам да я освободи. Веднага ще подаде предупреждение за напускане. Знаете ли колко е трудно да се намери добра икономка?

— Трябва да има някакво място, където да мога да спя. Уверявам ви, не съм капризен. Прекарал съм достатъчно дълго време от живота си в други държави. Свикнал съм да живея в несгоди.

Младата жена го гледа замислено известно време.

— Е, има една стая, която не е заета — каза накрая.

— Сигурен съм, че ще свърши работа. — Той погледна към вратата. — Тогава вероятно би трябвало да ме представите на останалите членове от семейството ви. Мисля, че те са отвън в коридора. Без съмнение са доста нетърпеливи да узнаят какво се случва тук вътре.

Тя се намръщи.

— Откъде знаете, че са там отвън? Няма значение.

Изправи се, заобиколи писалището и прекоси стаята. Когато отвори вратата, Гейбриъл забеляза малката група, върху чиито лица бе изписана загриженост. Икономката, една по-възрастна жена, която приличаше на неомъжена леля, една доста млада дама на около шестнадесет и едно момче, което изглеждаше да е на около девет или десет.

— Това е мистър Джоунс — обяви Вениша. — Той ще остане с нас за известно време.

Тълпата в коридора се взря в Гейбриъл, а израженията им варираха от изумление до любопитство.

— Леля ми, мис Сойър — каза младата жена, като започна представянето. — Сестра ми Амелия, брат ми Едуард и нашата икономка мисис Тренч.

— Дами. — Гейбриъл се поклони любезно. След това се усмихна на Едуард, който стискаше зловещо изглеждащ кухненски нож с двете си ръце. — А, момче по мой вкус!