Аманда Куик
Опасна аура (8)

7

В черно-белия свят, в който се движеше сега, видя аурата на мъжа много по-ясно, отколкото лицето му.

Вениша спря изумена.

Всяка аура беше уникална и нито една от тях не беше толкова необикновена, колкото тази на Гейбриъл Джоунс.

Контролирана, наситена и могъща, тъмната енергия трептеше около него.

— Мисис Джоунс, предполагам — каза той. Стоеше близо до прозореца и лицето му беше в сянка.

Звукът на гласа му я накара да загуби колебливата си концентрация. Премигна и светът отново се върна към нормалните си нюанси и краски.

— Вие сте жив! — промълви младата жена.

— Да, безспорно съм жив — отвърна Гейбриъл. — Виждам, че тази новина ви е шокирала неприятно. Простете, но що се отнася до мен, трябва да призная, че предвид обстоятелствата, се чувствам някак си облекчен.

Всичко в нея я подтикваше да се хвърли в обятията му, да го докосне, да вдъхне аромата му, да пирува заради прекрасната новина, че той наистина е жив. Но въпреки това, тя стоеше парализирана от чудовищното бедствие, което се задаваше.

Вениша преглътна със затруднение.

— Съобщението в пресата…

— Съдържаше някои фактически неточности. Никога не вярвайте на всичко, което четете във вестниците, мисис Джоунс.

— Мили Боже! — Като възвърна самообладанието си със силата на волята, тя успя да стигне до бюрото. Строполи се на стола. Не можеше да свали очи от него. Той беше жив! — Трябва да ви уведомя, сър, че съм изключително радостна да видя, че сте в добро здраве.

— Благодаря. — Той остана там, където стоеше в началото — само като силует на фона на прозореца. — Простете, мадам, но имам усещането, че предвид обстоятелствата, трябва да попитам дали вие сте… добре?

Младата жена премигна.

— Да, разбира се. Аз също се чувствам много добре, благодаря.

— Разбирам.

Дали не долови разочарование в гласа му?

— Нима очаквахте да не се чувствам добре? — попита, озадачена.

— Опасявах се, че може да има някои последствия от нашето предишно общуване — отбеляза сериозно той.

Със закъснение я осени мисълта, че Гейбриъл се опасява дали не е бременна. Изведнъж й стана много топло, а след това доста студено.

— Предполагам, че се питате защо съм приела името ви? — промълви Вениша.

— Със сигурност мога да разбера защо сте решили да започнете бизнеса си като вдовица. Това е много хитро решение, като се има предвид отношението на висшето общество към неомъжените жени. Но да, ще призная, че изпитвам любопитство да разбера защо сте избрали да използвате точно моето фамилно име. Да не би това да е било продиктувано заради някаква изгода?

— Не!

— Или защото сте решили, че името Джоунс е толкова често срещано и поради тази причина никой няма да забележи връзката?

— Не съвсем. — Тя сграбчи една писалка с дясната си ръка и силно я стисна. — В действителност направих този избор по сантиментални причини.

Тъмните му вежди се вдигнаха нагоре.

— Нима? Струва ми се вие самата току-що намекнахте, че няма нужда да криете нищо от лично естество.

— Беше заради вашето решение да ме наемете да снимам колекцията в Аркейн Хаус. Щедрият хонорар, който получих за този проект, ни позволи да отворим галерията тук в Лондон. Мислех си, че като приема името ви, това ще е подходящ начин да ви изкажа почитта си.

— Да ми изкажете почитта си?

— Много конфиденциален и личен жест — подчерта Вениша. — Никой извън семейството не знае за това.

— Разбирам. Не мога да си спомня някой друг преди вас да е счел за необходимо да ме почете само заради изплатена авансово сума.

Ниският му загадъчен плътен глас я накара да потрепери, когато осъзна казаното. Не изглеждаше да му е забавно.

Младата жена остави писалката върху пресата за попиване, наведе се напред и скръсти ръце.

— Мистър Джоунс, моля, повярвайте ми, когато ви казвам, че наистина съжалявам за създалата се ситуация. Много добре осъзнавам, че нямах никакво право да си присвоявам името ви.

— Присвоявам е много интересна дума, предвид обстоятелствата.

— Въпреки това — продължи тя, — трябва да отбележа, че проблемът, който изглежда, че назрява, като начало, никога нямаше да се появи, ако вие се бяхте въздържали и не бяхте дали интервю на онзи кореспондент от „Флайинг Интелиджънсър“.

— Отфърд ли?

— Мога ли да попитам защо говорихте с него? Ако си бяхте мълчали, всичко това можеше да се размине, без някой да забележи. Има огромен брой хора с името Джоунс в света. Никой нямаше да направи връзка между двама ни.

— За съжаление, страхувам се, че не можем да разчитаме на това предположение.

— Не ставайте смешен. — Вениша разгъна ръце и ги разтвори широко. — Ако не бяхте говорили с пресата, никой нямаше да обърне ни най-малко внимание на съвпадението на имената ни. За съжаление, вие намерихте за подходящо да заявите пред онзи репортер, че очаквате с трескав ентусиазъм да се съберете отново с вашата съпруга, фотограф.

Той кимна.

— Да, признавам, че казах нещо в този смисъл.

— Не искам да ви обиждам, сър, но трябва да ви попитам защо, в името на всичко разумно и здравомислещо, направихте подобно лекомислено и глупаво нещо? Наистина, какво си мислехте?

Гейбриъл я изгледа изучаващо за около минута. След това прекоси стаята и застана точно пред нея, като се надвеси над бюрото по един доста обезпокоителен начин.

— Мислех си, мисис Джоунс, че изключително много ми усложнихте живота и правейки това, много вероятно сте се изложили на смъртна опасност. Това е, което си мислех.

Тя бързо се облегна назад в стола си.

— Не разбирам.

— Думата усложнихте или думата опасност ви е трудно да разберете?

Бузите й започнаха да горят.

— Напълно разбирам значението на думата усложнявам, особено използвана в този контекст.

— Отлично. Имаме някакъв напредък.

Младата жена се намръщи.

— Какво искате да кажете с това, че може би съм в опасност?

— Тази част на ситуацията също е сложна за обяснение.

Вениша постави треперещите си ръце върху пресата за попиване.

— Вероятно ще бъдете така добър да ми обясните какво имате предвид, сър?

Той тежко издиша, обърна се и отново отиде до прозореца.

— Ще се опитам, въпреки че това ще отнеме известно време.

— Предлагам да говорите направо.

Гейбриъл спря и се загледа в малката градина.

— Спомняте ли си нощта, преди да напуснете Аркейн Хаус през тайния тунел?

— Едва ли ще забравя този случай. — Осени я една мисъл. — Което ме подсеща, след като вие видимо сте жив, кой беше човекът, чието тяло са намерили в музея? Онзи, когото вашата икономка и кочияш разпознаха като Гейбриъл Джоунс.

— Един от нападателите, които забелязахте да се прокрадват през гората онази нощ. Съжалявам да го кажа, но другият успя да избяга, въпреки че не му се отдаде да вземе реликвата, която двамата с придружителя му възнамеряваха да откраднат. Артефактът е тежък, разбирате ли. Необходими са двама души, за да могат да го носят.

— В съобщението във вестника се споменаваше, че е имало инцидент в музея — осмели се да каже тя. — Нещо свързано с някакъв тежък каменен артефакт, който паднал върху нещастната жертва, доколкото си спомням.

— Струва ми се, че това беше начинът, по който съобщиха смъртния случай, да.

— Не разбирам. Защо семейство Уилърд са разпознали мъртвия нападател като вас?

— Персоналът в Аркейн Хаус е много добре обучен — каза безизразно Гейбриъл. — И много добре платен.

Слугите са излъгали, мина й през ума. Още една ледена тръпка си проправи път надолу по гръбнака й. Имаше усещането все едно нагазваше в много дълбоки, много опасни води. В действителност не искаше да знае никакви други тайни, свързани с Обществото Аркейн. Но както опитът й бе показал, блаженото неведение за даден потенциален проблем имаше множество неприятни последствия.

— Мога ли да предположа, че не е имало никакъв пожар и че нито един артефакт не е бил унищожен? — попита тя.

— Нямаше пожар, а и реликвите се намират в идеално състояние, въпреки че много от тях трябваше да бъдат преместени в Голямото хранилище за по-сигурно.

— Какво се надявате да постигнете, като уведомихте пресата, че убитият сте вие?

— Намерението ни беше да си осигурим малко време и да объркаме плановете на негодника, който беше изпратил онези двама мъже в Аркейн Хаус. Това е много древна стратегия.

— Бих казала, че преследването на престъпници е работа на полицията.

Гостът й само обърна главата си към нея и се усмихна загадъчно.

— Със сигурност сте научили достатъчно за ексцентричните идеи на Обществото Аркейн, за да разберете, че последното нещо, което биха искали членовете му, е полицията да бъде включена в делата му. Намирането на злосторника е моя задача.

— Защо Обществото би избрало вас да извършите подобно разследване за тях? — поиска да узнае тя, изпълнена с подозрение.

Устата му се изви в усмивка, но в нея нямаше нищо весело.

— Може да се каже, че този проблем е по наследство.

— Не разбирам.

— Повярвайте ми, мисис Джоунс, напълно съзнавам този факт. За съжаление, за да ви накарам да разберете напълно опасността, пред която може би сте изправена, ще се наложи да ви разкрия някои от най-строго пазените тайни на Обществото Аркейн.

— Честно казано, сър, бих предпочела да не го правите.

— И двамата нямаме избор. Не и сега, когато сте избрали да се наречете мисис Джоунс. — Той я гледаше изучаващо с очите си на чародей. — Все пак ние сме съпрузи. Между нас не трябва да има тайни.

Вениша се почувства така, като че ли някой бе изкарал въздуха от дробовете й. Бяха й необходими няколко секунди да се възстанови и да си възвърне гласа.

— Сега не е моментът да проявявате вашето очевидно извратено чувство за хумор, сър. Искам обяснение, и то незабавно. Заслужавам поне това.

— Много добре. Както казах, малко или много съм наследил тази ситуация.

— Как се е случило това?

Той започна да обикаля из стаята, спря пред една от двете сложени в рамка фотографии, които висяха на стената. Разгледа изучаващо първо снимката на тъмнокосата жена, а след това се загледа в портрета на огромния здрав мъж.

— Вашият баща? — попита Гейбриъл.

— Да. Двамата с майка ми умряха преди година и половина във влакова катастрофа. Снимах ги малко преди да загинат.

— Моите съболезнования.

— Благодаря. — Тя направи многозначителна пауза. — И казвахте…?

Той продължи своята обиколка.

— Казвах ви, че преследвам човека, който е изпратил нападателите в Аркейн Хаус.

— Да.

— Не ви казах какво бяха дошли да откраднат онези двамата.

— Предполагам, някой от по-ценните ви артефакти.

Гейбриъл спря, обърна се и я погледна.

— Най-странното нещо в цялата случка е, че реликвата, която онези мъже се опитаха да вземат, не е възприемана като особено ценна нито от научна, нито от финансова гледна точка. Това е едно тежко, двестагодишно ковчеже. Вероятно си го спомняте. Върху капака има златен лист, гравиран с листа от билки и надпис на латински.

Тя мислено прехвърли спомените си за множеството тревожещи я вещи в колекцията на обществото, които беше снимала. Не й беше трудно да си спомни ковчежето.

— Спомням си го. Казахте, че не се счита за особено ценно, но какво ще кажете за златото върху капака му?

Гостът й присви рамене.

— Но листът е много тънък.

Вениша прочисти гърлото си.

— Без да се обиждате, мистър Джоунс, но подобни неща са относителни. Все пак златото си е злато. Ковчежето може да се е сторило много по-ценно на някой беден, гладен крадец, отколкото на вас или останалите членове на обществото.

— Един крадец, който преследва само финансова печалба, щеше да се опита да вземе някой от по-малките, инкрустирани със скъпоценни камъни артефакти, а не кутия, която е толкова тежка, че са необходими двама души, за да я повдигнат.

— Разбирам какво имате предвид — бавно каза тя. — Тогава вероятно крадецът е предположил, че вътре в него има вещ с голяма стойност.

— Ковчежето беше празно и отключено, защото предметът, който някога е бил съхраняван там, беше откраднат няколко месеца преди това.

— Простете, мистър Джоунс, но изглежда така, като че ли обществото има сериозен проблем с опазването на антиките си.

— Трябва да призная, че напоследък се случва точно така особено когато съм замесен аз.

Вениша предпочете да пренебрегне тази странна забележка.

— Какво е било съхранявано първоначално в него?

— Една тетрадка.

— И това е всичко!?

— Повярвайте ми, аз съм също толкова озадачен, колкото и вие. Нека да ви обясня. Кутията и тетрадката, която тя съхраняваше, са част от съдържанието на тайна лаборатория, построена от прочут алхимик, който е живял в края на 17 век. Той умрял в своята тайна обител. Местоположението й било в неизвестност два века. Накрая лабораторията беше открита и разкопана.

— Как е била открита? — попита младата жена.

— Двама от членовете на обществото успяха да дешифрират някои кодирани писма, които алхимикът написал малко преди да изчезне в лабораторията си за последен път. В тях имало загатване и следи, които накрая били събрани заедно.

— Тези двама членове на обществото, които току-що споменахте, те ли са били тези, които са разкопали лабораторията?

— Да.

— Един от тях сте били вие, нали? — предположи Вениша.

Мъжът спря своята неспокойна обиколка и я погледна.

— Да. Другият беше братовчед ми. Бяхме вдъхновени да направим това, защото алхимикът е наш прадядо. Той също така е и основателят на Обществото Аркейн.

— Разбирам. Продължете, моля.

— Той бил убеден, че притежава някакви паранормални способности. Прекарал години в разработването на формула, която да увеличи тези способности. В действителност е бил обсебен от проучването си. В някои от последните си писма отбелязва, че бил близо до усъвършенстването на формулата. — Гейбриъл леко повдигна едната си ръка. — Двамата с братовчед ми подозираме, че това е било съдържанието на тетрадката, която беше открадната от ковчежето.

— За Бога, кой здравомислещ човек ще бъде толкова глупав да повярва, че един алхимик, който е живял преди два века е открил формула за повишаване на паранормалните способности.

— Не знам — отвърна гостът й. — Но мога да ви кажа само това — който и да е той, беше готов да убива заради тази проклета формула.

Още една ледена тръпка мина по гръбнака й.

— Някой е бил убит заради тази тетрадка?

— Един от работниците, които помагаха да опаковаме съдържанието на лабораторията, очевидно беше подкупен да вземе тетрадката от ковчежето и да я предаде на някого. Тялото му беше открито по-късно в една алея. Беше убит с нож.

Беше й трудно да преглътне.

— Колко ужасно!

— Двамата с братовчед ми прекарахме доста дълго време да открием кой е подкупил работника и го е убил, но следата изстина почти веднага — продължи Гейбриъл. — Тогава, три месеца по-късно, онези двамата дойдоха в Аркейн Хаус и се опитаха да откраднат ковчежето.

— Не разбирам. Ако крадецът вече притежава тетрадката на алхимика, защо ще поема риска да изпраща хора в Аркейн Хаус да откраднат ковчежето, в което е била съхранявана.

— Това, мисис Джоунс, е отличен въпрос — отбеляза младият мъж. — Такъв, на който все още не мога да намеря отговора.

— Изглежда имате прекалено голям брой въпроси без отговори, сър.

— Да, наистина. И се страхувам, че ако не открия отговорите им в скоро време, може да умре още някой.