Аманда Куик
Опасна аура (7)

6

Нищо не може да се сравни с това, мъртвият ти съпруг да се завърне от гроба само за да развали една прекрасна, пролетна утрин.

Вениша беше вперила, по-точно заковала, поглед в заглавието на „Флайинг Интелиджънсър“.

Считаният за мъртъв съпруг на бележита фотографка се завръща

от Гилбърт Отфърд

Настоящият репортер има удоволствието да бъде първият, който да съобщи, че мистър Гейбриъл Джоунс, за когото се смяташе, че се е споминал по време на медения си месец в американския Запад, се завърна невредим в Лондон.

Читателите ще бъдат изумени да научат, че мистър Джоунс е не някой друг, а съпругът на известната фотографка на висшето общество, мисис Вениша Джоунс.

Мистър Джоунс проведе кратък разговор с вашия покорен дописник след неговото благополучно пристигане в нашия красив град. Той обясни, че след като страдал от тежка форма на амнезия, причинена от злощастния инцидент в Дивия Запад, се скитал безцелно няколко месеца. През това време не бил в състояние да каже на властите кой е. Но сега, след като неговото здраве и памет са се възстановили напълно, заяви изключително ентусиазирано, че изгаря от нетърпение да се събере с обичната си съпруга.

Изтъкнатата мисис Джоунс, която привлече вниманието на познавачите във фотографията, почти цяла година беше потънала в дълбокото униние на вдовишкия живот. Нейната преданост към паметта на съпруга й, когото тя считаше за мъртъв, докосна сърцата на всички нейни клиенти, както и на онези, които се възхищават на творбите й.

Човек само може да си представи степента на радостта и възторга, които ще избухнат в сърцето на дамата, когато разбере, че съпругът й е жив и се е върнал при нея.

— Трябва да има някаква ужасна грешка! — удивено прошепна Вениша.

Леля Беатрис, която мажеше филията си с масло, спря по средата на действието.

— Какво се е случило, скъпа? Изглеждаш като че ли току-що си видяла призрак.

Младата жена потръпна.

— Моля те, не използвай тази дума.

— Коя дума? — попита Амелия.

— Призрак — поясни по-голямата й сестра.

Едуард дори спря да дъвче.

— Видяла си призрак?

— Не говори с пълна уста! — каза лелята разсеяно.

Момчето послушно преглътна останалата част от намазаната си с масло филия.

— Опиши ми призрака, Вениша. Прозрачен ли беше? Можеше ли да виждаш през него? Или беше непрозрачен като истински човек?

— Не съм видяла призрак, Едуард! — каза строго сестра му. Тя много добре съзнаваше, че трябва да потуши хрумването на брат си веднага, ако имаше поне някаква надежда да възпре безграничното му любопитство. — Има някаква грешка в сутрешните вестници, това е всичко. Грешките в пресата са доста често срещано явление.

Беше точно това, помисли си тя, една ужасна грешка, но как би могло да се случи подобно нещо?

Амелия я наблюдаваше и чакаше да продължи.

— Какво видя във вестника, което те разтревожи толкова?

Младата жена се поколеба.

— Има съобщение за неотдавнашното завръщане на мистър Гейбриъл Джоунс.

Амелия, Беатрис и Едуард се вторачиха в нея изумени.

— Какво, за Бога? — успя само да каже леля й, силно пребледняла.

По-малката й сестра изглеждаше много разтревожена.

— Мили Боже! Убедена ли си за името?

Вениша й подаде вестника през масата.

— Сама го прочети.

Момичето го сграбчи.

— Дай да видя! — Едуард скочи от стола си и надникна над рамото на сестра си.

Двамата подробно разгледаха съобщението в ежедневника.

— О, Боже! — възкликна Амелия. — О, Боже! Това наистина е много обезпокоително.

Изражението на брат й се разкриви от огромното разочарование.

— Нищо не казват за призрак. Пише, че мистър Гейбриъл Джоунс, за когото се било предполагало, че е мъртъв, в действителност е жив. Това изобщо не е същото като да си призрак.

— Не. — Вениша се пресегна да вземе каната с кафе. — Не е. — За жалост, добави тя едва чуто. Със ситуация, в която имаше намесен призрак, щеше да й бъде много по-лесно да се справи.

— Това е много странно, нали? — продължи замислено Едуард. — Пише, че този мистър Джоунс бил умрял в Дивия Запад. Точно като историята, която съчинихме за нашия мистър Джоунс.

— Много странно, наистина — съгласи се сестра му, докато здраво стискаше каната.

Беатрис протегна ръка да вземе вестника.

— Позволете ми да погледна, моля.

Амелия й го подаде, без да каже и дума.

Вениша не сваляше очи от леля си, докато тя четеше ужасяващото съобщение за живия, дишащия, горящ от ентусиазъм Гейбриъл Джоунс, който наскоро се бил завърнал в Лондон.

— Господи! — възкликна възрастната дама, когато приключи. Върна вестника на племенницата си и очевидно неспособна да измисли някакъв друг коментар повтори: — Мили Боже!

— Трябва да е грешка — каза Амелия твърдо. — Или някакво странно съвпадение.

— Най-вероятно е грешка — съгласи се сестра й. — Но със сигурност не е съвпадение. Цялото висше общество знае как съм станала вдовица.

— Мислиш ли, че по някакво щастливо стечение на обстоятелствата това е истинският мистър Джоунс? — разтревожено попита Беатрис.

Всички обърнаха погледи към нея. Усещането на Вениша за надвиснала заплаха се усили.

— Ако това е истинският мистър Джоунс — отбеляза леля й, — той вероятно ще бъде доста ядосан, когато разбере, че се представяш за негова вдовица. — Тя направи пауза. — Внимавай с кафето, скъпа.

Младата жена погледна надолу и видя, че току-що беше препълнила чашата си. Течността беше преляла през ръба и напълнила чинийката. Внимателно тя остави каната настрана.

— Само си помисли за скандала, който ще избухне, ако се разбере, че само си се представяла за вдовица на джентълмена, който никога не ти е бил съпруг — отбеляза Амелия. — Ще е дори по-лошо от времето, когато разкрихме истината за Папа̀. Тогава поне успяхме да го запазим в тайна. Обаче тази ситуация ще стане голяма сензация във вестниците, ако се разкрие.

— Кариерата ти ще бъде съсипана — допълни Беатрис с гробовен глас. — Отново ще потънем в бедност. Ще се наложи двете с Амелия да станете гувернантки.

— Престанете! — вдигна ръка Вениша с длан нагоре. — Не изпадайте в такива предположения. Който и да е този мъж, не може да е истинският мистър Джоунс.

— Защо да не е? — попита Едуард, а логиката му беше непоклатима. — Вероятно съобщението във вестника, в което се казваше, че мистър Джоунс е бил убит, докато се е опитвал да спаси някаква реликва в пожара, е било погрешно.

Когато първоначалният шок отшумя, младата жена установи, че отново може да мисли трезво.

— Причината, поради която съм убедена, че не може да е истинският мистър Джоунс — обясни тя — е, защото докато бях с него в Аркейн Хаус, разбрах, че той е много затворен в себе си джентълмен. За Бога, та той дори принадлежи към общество, чиито членове са обсебени от тайнствеността.

— Какво общо има неговата ексцентричност със ситуацията? — попита смутено Беатрис.

Вениша се отпусна назад в стола си, доволна от собствените си аргументи.

— Повярвайте ми, когато ви казвам, че да проведеш един обикновен разговор с представител на пресата и особено с репортер от клюкарски парцал, какъвто е „Флайинг Интелиджънсър“, е последното нещо, което истинският мистър Джоунс би направил. Наистина, джентълменът, с когото се запознах в Аркейн Хаус, би направил всичко възможно да избегне подобна среща. Та той дори ми отказа да го снимам!

Амелия стисна устни.

— Ако е така, тогава трябва да допуснем, че някой друг е решил да се представи за мистър Джоунс. Въпросът е — защо?

Леля й се намръщи.

— Вероятно някой от конкурентите ти е скалъпил тази история като е мислел, че тя ще предизвика притеснителна сензация, която ще навреди на бизнеса ти.

Младото момиче бързо кимна.

— Наясно сме, че не всички членове на фотографската общност в Лондон приеха с възторг успеха ти. В тази професия конкуренцията е голяма и има хора, които няма да се спрат пред нищо, за да я намалят.

— Такива, като онзи изключително неприятен дребен човечец Бъртън, например — каза мрачно лелята.

— Да — съгласи се Вениша.

Възрастната дама я погледна над рамката на очилата си.

— Знаеш ли, сега като се замисля, не бих изключила възможността Харолд Бъртън да пробута подобна скандална история на пресата само за да започнат да се носят клюки за теб.

— Леля Беатрис има право — съгласи се Амелия. — Мистър Бъртън е ужасно същество. Всеки път, когато си помисля за снимките, които беше оставил на прага ни, ми се иска да го удуша.

— И аз също — отсече пламенно Едуард.

— Не знаем със сигурност дали той е човекът, който е оставил онези фотографии — отбеляза Вениша. — Въпреки че трябва да призная, че една от тях определено прилича на неговия начин на работа. Той е много добър фотограф все пак и наистина има доста уникален стил.

— Противен, дребен човечец — измърмори Беатрис.

— Да — съгласи се по-голямата й племенница. — Но някак си не мога да си го представя да е замесен в кроежи от подобно естество.

— Какво мислиш, че се случва? — попита леля й.

Младата жена леко барабанеше с пръсти по масата.

— Минава ми през ума, че който и да е решил да се представи за мистър Джоунс, има намерение да ни изнудва.

— Да ни изнудва?! — възрастната дама ужасено се взря в нея.

— Какво ще правим, за Бога? — попита Амелия.

— Какво е изнудване? — поинтересува се Едуард като първо погледна едната, а след това другата жена. — Да не би да се отнася до писмо, което е написано на черна хартия^[1]?

— Няма нищо общо с хартията или мастилото — бързо отговори Беатрис. — Поне не буквално. Няма значение, по-късно ще ти обясня. — Обърна се към Вениша. — Нямаме достатъчно пари, за да платим на изнудвача. Инвестирахме всичко в тази къща и галерията. Ако това е опит за изнудване, ще бъдем разорени.

Това е чистата истина, помисли си племенницата й. Бяха използвали почти всяко пени от щедрия аванс, който й бяха платили от Обществото Аркейн, за да наемат малката градска къща на Сътън Лейн и да обзаведат галерията на улица Брейсбридж.

Младата жена отпи още една глътка кафе, като се надяваше да получи някакво просветление.

— Струва ми се, че това е една от ситуациите, в които на огъня трябва да се отвърне с огън — накрая каза тя. — Вероятно ще трябва самата аз да се свържа с пресата.

— Сигурно си полудяла — възкликна Амелия изумена. — Целта ни трябва да е да потушим слуховете, а не да ги разпалваме.

Вениша отново прегледа вестника, като се опита да запомни името на репортера, който беше написал тази скандална дописка.

— Какво би станало, ако уведомя този мистър Гилбърт Отфърд, че някакъв самозванец си прави ужасяваща шега с една предана вдовица?

Леля Беатрис премигна два пъти, след което изражението й рязко стана замислено.

— Знаеш ли, че това е брилянтна идея. Кой би могъл да оспори казаното от теб? Та ти си вдовицата на Гейбриъл Джоунс, в края на краищата! Ти го познаваш най-добре от всички. Освен ако този измамник не докаже своята самоличност, обществото ще бъде на твоя страна.

Амелия обмисли казаното за миг.

— Може би си права. Добре използвана тази публичност може да ни бъде от полза. Мога да предвидя вероятността да се породи голям обществен интерес и съчувствие към Вениша. Самото любопитство ще доведе много потенциални клиенти в галерията. Всички обичат сензациите.

Сестра й бавно се усмихна, тъй като планът им вече се бе оформил.

— Може и да стане.

Приглушеният звук от чукчето на вратата се разнесе от предното антре. Тихите стъпки на мисис Тренч прозвучаха в отговор.

— Кой, за Бога, ще идва на посещение в подобен час? — попита Беатрис. — Вече доставиха пощата.

Солидната фигура на икономката се появи в рамката на вратата на стаята за закуска. Необичайно вълнение бе зачервило грубоватото й лице.

— На входа има някакъв джентълмен — обяви тя. — Казва, че името му е мистър Джоунс. Поиска да види съпругата си, можете ли да си представите? Каза, че името й е Вениша Джоунс. Не знаех какво да правя. Единственото, което ми хрумна да кажа, е, че ще проверя дали дамата си е у дома.

Младата жена беше потресена.

— Колко е нагъл. Не мога да повярвам, че има куража да се появи на прага ни просто така.

— Мили Боже! — прошепна Амелия. — Дали да не извикаме полиция?

— Полиция? — Червенобузото вълнение на мисис Тренч се превърна в тревога. — Вижте, когато се съгласих да заема тази позиция, не беше споменато нищо за опасни посетители.

— Успокойте се — бързо каза Вениша. — Сигурна съм, че няма да бъде необходимо да викаме полицаите. Моля, заведете джентълмена в кабинета. След малко ще дойда.

— Да, ма’м. — Жената бързо излезе.

Амелия изчака икономката да напусне стаята, преди да се наведе напред и каже с тих глас:

— Нали нямаш намерение да се конфронтираш с този изнудвач, сестричке?

— Как може да ти мине през ума подобно нещо? — попита лелята.

— Трябва да разберем колкото се може повече за това какъв човек имаме срещу себе си — обясни Вениша, като се опитваше в гласа й да прозвучи нотка на спокойствие и авторитет. — Винаги е важно да опознаеш врага.

— В такъв случай ще те придружим при срещата ти с този мъж — заяви Амелия, като започна да се надига от стола си.

— Разбира се — съгласи се Беатрис.

— Аз също ще дойда, за да ти помогна и да те защитя — добави Едуард.

— Мисля, че ще бъде най-добре, ако вие тримата останете да ме изчакате тук, докато разговарям с нашия посетител — сряза ги по-голямата им сестра.

— Не можеш да отидеш там сама — настоя леля й.

— Аз съм тази, която ви навлече този проблем на главите, като избрах да използвам името на мистър Джоунс. — Младата жена смачка салфетката си и се изправи на крака. — Моя отговорност е да намеря решение. Освен това, този самозванец без съмнение ще разкрие много повече от своите истински намерения, ако си мисли, че ще си има работа само с един човек.

— Права си — призна Беатрис. — От опит знам, че когато един мъж се окаже насаме с жена, обикновено е склонен да вярва, че той държи печелившата ръка.

Едуард се намръщи.

— Защо е така, лельо?

— Нямам представа, скъпи — каза разсеяно дамата. — Предполагам, че е така, защото много често те са по-едри. Оказва се, много малко хора разбират, че интелигентността, а не мускулите, има много по-голямо значение.

— Работата е там — допълни Амелия нетърпеливо, — че именно този мъж може да представлява заплаха точно за теб, Вениша. И при така създалата се ситуация, размерът наистина има значение.

— Не мисля, че ще се опита да ме нарани — каза младата жена. Тя изтръска черните поли на роклята си. — Който и да е той и независимо от неговия план, има много малка вероятност да ме убие в тази къща.

— Какво те кара да си толкова убедена? — попита заинтригувано Едуард.

— Между другото, от подобни действия никой не печели — направи физиономия Вениша. — Много е трудно да изнудваш умряла жена. — Тя заобиколи масата и се запъти към вратата. — Още повече, че ще има прекалено много свидетели на престъплението му.

— Не е това — каза неохотно Беатрис.

— Както и да е, трябва да обещаеш, че ще се развикаш, ако почувстваш, че е готов да те нарани — каза Амелия.

— Ще донеса един от ножовете от кухнята за всеки случай — предложи Едуард и се втурна към летящата врата, която разделяше стаята за закуска от кухнята.

— Едуард, няма да носиш никакви ножове — извика леля им след него.

Вениша въздъхна.

— Вярвам, че няма да стигнем до употребата им.

Тя бързо прекоси фоайето, докато гневът, страхът и решителността пулсираха през вените й. Последното нещо, от което имаше нужда, беше някакъв изнудвач, помисли си тя. Не е като да нямаше проблеми в момента, с които трябваше да се справя. Смразяващите фотографии, които й бяха изпратени анонимно, я караха да седи будна през нощта.

Тя се спря пред затворената врата на малкия кабинет. Икономката се размърда притеснено.

— Поканих го в стаята, ма’м.

— Благодаря ви, мисис Тренч.

Възрастната жена й отвори вратата.

Вениша си пое дълбоко дъх, фокусира съзнанието си и онази част от нея, която й позволяваше да вижда извън нормалните граници на човешкото зрение, и величествено влезе в кабинета.