Аманда Куик
Опасна аура (5)

4

Бат. Една седмица по-късно

Мистър Джоунс беше мъртъв. Вениша с ужас се взираше в краткото съобщение във вестника. Имаше усещането, че всичко в нея се обръща наопаки.

— Невъзможно. Това не може да е истина.

Леля й, Беатрис Сойър, шестнадесетгодишната й сестра Амелия и деветгодишният й брат Едуард, вдигнаха погледи от закуската си.

Беше малка бележка, скрита до новините за търговския флот. Вениша осъзна, че я беше пропуснала напълно. Прочете я отново, но този път на глас, за да могат да я чуят и останалите.

Фатален огнен инцидент на север

След опустошителен пожар в имението, което е познато под името Абатството, беше намерено тялото на мъж на име Гейбриъл Джоунс. Трагичното събитие се е случило на 16-ти този месец. Мистър Джоунс е намерен мъртъв насред колекция от древни реликви, очевидно убит, когато един от тежките артефакти е рухнал и го е ударил по главата.

Смята се, че по време на смъртта си жертвата се е опитвала да спаси антиките от пожара, който е помел постройката. Много от предметите са били унищожени в огнената стихия.

Тялото беше разпознато от икономката и съпруга й. Двойката казала пред властите, че мистър Джоунс се е заселил в Абатството малко преди ужасния пожар, който отне живота му. Нито един от слугите не сподели кой знае колко за работодателя си. И двамата заявиха, че той бил прекалено потаен и ексцентричен.

Потресена, младата жена остави вестника и погледна към семейството си.

— Шестнадесети е денят, когато си тръгнах от Аркейн Хаус. Не е възможно. Той каза, че ще се срещнем отново. Каза, че имало неща, които трябва да обсъдим.

— Наистина ли? — Очевидно беше, че Амелия е заинтригувана. Красивото й лице светна от любопитство. — За какво точно е искал да говори с теб?

Вениша се върна в настоящето само с усилие на волята си.

— Не знам.

Леля Беатрис я погледна загрижено през очилата си.

— Добре ли си, скъпа?

— Не — отвърна тя. — В момента съм в шок.

— Дръж се, мила — каза леля й. Закръгленото й лице се свъси със загриженост и леко неодобрение. — Наистина е малко шокиращо да загубиш заможен, първокласен клиент. Но ти познаваше господина само от няколко дни. А и той си плати предварително.

Младата жена сгъна вестника изключително внимателно. Пръстите й трепереха.

— Благодаря, лельо — каза тихо тя. — Както винаги, успяваш да видиш обективно нещата.

Беатрис беше дошла да живее със семейството на Вениша след пенсионирането си като гувернантка и веднага се беше посветила на безкрайна поредица от художествени занимания. Вече беше станала част от семейството, когато Вениша, Амелия и Едуард получиха съобщението за ужасната влакова катастрофа, която отне живота на родителите им. Присъствието на Беатрис им беше дало сила да преодолеят трагедията и да се справят с последвалите финансови проблеми.

— Никога не си споделяла, че изпитваш някакви силни чувства към мистър Джоунс — възкликна Амелия с широко отворени очи. — Та ти беше в компанията му само няколко дни, дори нямаше и седмица. Увери ни, че се е държал като истински джентълмен.

Вениша предпочете да не отговаря на сестра си.

— От това, което ни разказа — отбеляза Беатрис, — излиза, че разказът на двамата слуги във вестника е верен. Изглежда мистър Джоунс е бил потаен до ексцентричност.

— Не бих използвала думата ексцентричен, за да го опиша — отбеляза младата жена.

Едуард я погледна с интерес.

— А каква дума би използвала?

— Необикновен. Заинтригуващ. — Направи пауза, за да потърси в съзнанието си подходящите думи. — Неустоим. Мистериозен. Чаровен.

Едва когато забеляза слисаните изражения върху лицата на останалите, осъзна колко много бе разкрила.

— Наистина ли, скъпа? — Гласът на лелята се беше изострил от безпокойство. — Караш мистър Джоунс да изглежда толкова странен, колкото и реликвите, които каза, че си снимала в музея му.

Едуард се пресегна да вземе сладкото.

— Мистър Джоунс беше ли покрит с неразгадаеми надписи, или обвит в наметало с неразгадаеми кодове, подобно на реликвите, за които ни разказа?

— В известен смисъл — да — отвърна Вениша. Сграбчи каната с кафето, която стоеше до чайника. Определено предпочиташе много повече чай, но когато се чувстваше разтревожена или притеснена, пиеше кафе заради теорията, че то ще успокои нервите й. — Той определено беше мистериозен човек.

Амелия се намръщи.

— Виждам, че си разстроена от тази новина, но леля Беатрис е права. Не забравяй, че мистър Джоунс ти беше само клиент, Вениша.

— Може и да е истина, но ще ви кажа само това — отвърна младата жена, докато си сипваше кафе в чашата. — Ако наистина е мъртъв, е много вероятно да е така, защото е бил убит, а не защото е станал жертва на злополука. Разказах ви за двамата нарушители, които влязоха в къщата вечерта, когато си тръгнах. Подозирам, че те са отговорни за пожара и, доста вероятно, за смъртта на мистър Джоунс. Трябва да се направи щателно разследване.

Беатрис се поколеба.

— В съобщението не се казваше нищо за нарушители, само за пожар и злополука с фатален край, предизвикан от някаква реликва. Напълно ли си сигурна, че двамата, които си видяла в гората онази нощ, са крадци?

— Със сигурност бяха там, за да навредят, само това мога да кажа — тихо сподели Вениша. — Още повече, че и мистър Джоунс беше на същото мнение. Той дори беше много по-убеден в това, отколкото бях аз. Точно поради тази причина настоя да ме придружи извън къщата, през тайния тунел.

Едуард дъвчеше препечената си филия.

— Бих искал да видя този тунел.

Никой не му обърна внимание.

Леля им изглеждаше замислена.

— Със сигурност местните власти биха извършили съответните разследвания, ако е имало някакви признаци за насилие или взлом.

Вениша разсеяно разбърка сметаната в кафето си.

— Не разбирам защо във вестника не се споменава за нарушителите.

— Ами слугите, които са разпознали тялото на мистър Джоунс? — попита Едуард с лукаво изражение. — Със сигурност щяха да кажат нещо на властите за злосторниците. — Той спря, за да подчертае значението на това, което щеше да каже. — Ако наистина е имало замесени злосторници, разбира се.

Всички погледнаха към него.

— Хм — замисли се по-голямата му сестра. — Това е много добра идея, Едуард. Чудя се защо слугите са пропуснали да споменат за натрапниците.

Беатрис издаде леко, благовъзпитано сумтене.

— Не забравяй, че разполагаш със съвсем кратко вестникарско съобщение за събитията. Като се има предвид естеството на пресата, много е вероятно да има определен брой неточности в дописката.

Вениша въздъхна.

— В такъв случай, ние вероятно никога няма да разберем със сигурност какво наистина се е случило онази нощ.

— Е, струва ми се, това, което знаем и със сигурност можем да кажем, е, че мистър Джоунс вече не е между живите — обяви Беатрис. — Вероятно това е единственото нещо, което пресата е отразила правилно. Съмнявам се, че в бъдеще ще получиш и други щедри комисиони за правене на снимки от тази институция.

Гейбриъл Джоунс не би могъл да е мъртъв, помисли си Вениша. Тя щеше да разбере, ако е мъртъв.

Щеше ли наистина?

Отпи от силното кафе. Една внезапна мисъл я накара да спре, а чашата да остане да виси във въздуха.

— Чудя се какво ли е станало с негативите и снимките, които направих за мистър Джоунс, докато бях в Аркейн Хаус?

Амелия сви рамене.

— Вероятно са били унищожени в пожара.

Вениша се замисли върху това.

— Още нещо. Във вестника не се споменава, че в нощта, когато е бил убит мистър Джоунс, в къщата е имало фотограф.

— За което ние само можем да бъдем изключително благодарни — каза Беатрис, като видимо потръпна от облекчение. — Последното нещо, което бихме искали да ти се случи, е да бъдеш въвлечена в разследване на убийство, особено сега, когато финансовото ни положение се очертава да бъде солидно и стабилно от много време насам.

Изключително внимателно младата жена постави чашката върху порцелановата чинийка.

— Благодарение на Гейбриъл Джоунс и възнаграждението, което той се погрижи да бъде платено предварително.

— Наистина — съгласи се леля й. — Вениша, разбирам, че вестта за мистър Джоунс ти дойде като гръм от ясно небе, но трябва да оставиш това в миналото. Нашето бъдеще ни чака в Лондон. Плановете ни са в ход. Трябва да се придържаме към тях.

— Разбира се — отвърна разсеяно младата жена.

— Клиентите идват и си отиват — додаде Амелия услужливо. — Един професионален фотограф не може да си позволи да се привързва към когото и да било от тях.

— Освен това — допълни възрастната дама, минавайки точно към същността на нещата, — човекът е мъртъв. Каквато и да е истината за събитията в Аркейн Хаус, те повече не ни засягат. Сега да се заемем с по-належащите дела. Реши ли какво име ще приемеш, когато отворим галерията в Лондон?

— Все още съм привърженик на името мисис Рейвънкрофт — вметна Амелия. — Толкова е романтично, не мислите ли?

— Бих предпочела мисис Хартли-Прайс — обяви лелята. — Звучи много солидно.

Едуард направи гримаса.

— Аз все още твърдя, че мисис Ланселот е най-доброто име.

Амелия сбърчи нос.

— Четеш прекалено много истории за крал Артур.

— Ха! — отвърна брат й. — Намери се кой да го каже! Много добре знам, че това глупаво име мисис Рейвънкрофт си го взела от сензационния роман, който четеш в момента.

— Работата е там — твърдо ги прекъсна Вениша, — че не мога да си представя да живея с нито едно от тези имена. По някаква причина нито едно от тях не е подходящо, ако разбирате какво искам да кажа.

— Ще трябва да решиш и при това доста скоро — напомни й Беатрис. — Не можеш да се наречеш мисис Милтън. Не и когато брат ти и сестра ти също се казват Милтън. Хората ще си помислят, че Амелия и Едуард са по-скоро твои деца, отколкото твои брат и сестра. Няма как да стане.

— Обсъждаме това от доста време — отбеляза Амелия. — Нямаш друг избор, освен да влезеш в бизнеса като вдовица.

— Напълно вярно — подкрепи я възрастната жена. — На една неомъжена дама, която все още не е навършила тридесет, ще й бъде прекалено трудно да привлече подходящата клиентела. В допълнение, ще ти бъде трудно да правиш бизнес с мъже, без да създадеш погрешното впечатление. Положението на вдовица ще ти придаде определена почтеност, която при други обстоятелства ще ти бъде трудно да постигнеш.

— Разбирам — съгласи се Вениша и изпъна рамене. — Доста време обмислях идеята за новото ми име и вече взех своето решение.

— Кое име избра? — попита Едуард.

— Ще се нарека мисис Джоунс — отвърна по-голямата му сестра.

Амелия, Беатрис и Едуард се вторачиха в нея с отворени уста.

— Ще приемеш името на твоя починал клиент? — попита леля й удивена.

— Защо не? — отговори младата жена. Печален копнеж се надигна вътре в нея. — Кой би предположил, че точно определен мистър Гейбриъл Джоунс е бил моето вдъхновение? В края на краищата, Джоунс е много често срещано име.

— Така е — съгласи се замислено Амелия. — Би трябвало да има стотици, ако не хиляди Джоунс в Лондон.

— Точно така — въодушеви се Вениша от собствената си идея. — Никой никога не би помислил да направи връзка между мен и джентълмена от Аркейн Хаус, който веднъж, за изключително кратко време, ми е бил клиент. Фактически, за да сме напълно сигурни в това, ще измислим вълнуваща кратка история, за да обясним защо нашият мистър Джоунс вече не е между живите. Трябва да кажем, че се е споминал в някаква далечна, чужда страна.

— Предполагам, че това е доста подходящо — замисли се леля й. — Все пак, ако не беше Гейбриъл Джоунс и онези огромни суми, които ни бяха платени в аванс, сега нямаше да седим и да планираме нашето финансово начинание.

Вениша усети как влага се събира в очите й. Премигна няколко пъти, но изгарящото усещане се върна.

— Моля да ме извините — каза тя рязко. Изправи се на крака и заобиколи масата в желанието си да стигне до вратата. — Току-що си спомних, че искам да дам заявка за нова партида плаки.

Можеше да усети загрижените погледи на семейството върху себе си, но никой не се опита да я спре.

Забързано се качи по стълбите до малката спалня на наетата вила и влезе вътре. Затвори вратата след себе си и се загледа в гардероба в далечния край на стаята. Бавно пресече помещението, отвори вратата му и взе палтото, което беше прибрала вътре. Положи го върху едната си ръка, после приглади скъпата материя така, както беше правила безброй пъти откакто бе избягала от Аркейн Хаус.

Занесе дрехата до леглото, легна и остави сълзите й да потекат свободно.

* * *

Малко по-късно емоциите й я изтощиха толкова, че вече не чувстваше почти нищо. Стана от леглото и подсуши очите си.

Достатъчно! Не можеше да си позволи безполезна сантименталност и романтични мечти! Тя беше единствената опора на семейството си. Бъдещето им зависеше от способността й да изгради кариера като фотограф в Лондон. Не можеше да си позволи да бъде отклонявана от смелите планове, които тя и останалите бяха направили. Успехът ще изисква огромна доза усилна работа, сръчност и внимание към детайла.

Леля Беатрис беше права, помисли си Вениша, докато повдигаше намокреното от сълзите й палто. Нямаше причина да става прекалено сантиментална заради един починал клиент. В края на краищата, познанството й с Гейбриъл трая само няколко дни; беше правила любов с него само веднъж.

Той беше среднощна фантазия, нищо повече.

Постави сакото обратно в гардероба и затвори вратата.