Аманда Куик
Опасна аура (45)

44

На следващия ден следобед Вениша вървеше по обичайния си маршрут покрай гробището към галерията. В едната си ръка държеше високо слънчобрана си, а тефтерът с ангажиментите й беше пъхнат под мишницата на другата. Съобщението от Мод беше пристигнало малко преди пладне.

Мисис Джоунс,

Една много важна персона моли да се срещне с вас в четири часа този следобед в галерията. Записа серия от сеанси за портрети на дъщерите му и желае да обсъдите тематиката на фотографиите. Хареса му серията „Забележителни жени от миналото“.

Моля, уведомете ме, ако часът не ви е удобен.

Младата жена беше намерила времето за напълно подходящо. Инстинктът на Мод да разпознава Много Важните Персони, бе безпогрешен.

Спря изненадана, когато видя, че щорите върху прозорците на Фотографска галерия „Джоунс“ са спуснати. Малка табела „ЗАТВОРЕНО“ висеше от вътрешната страна на стъклената врата.

Все още нямаше четири часа̀. Без съмнение, помощничката й бе излязла за няколко минути, за да си купи чаша чай или нещо за хапване, преди да пристигне клиентът.

Избра един ключ от верижката, прикрепена на талията на роклята й.

Безпокойството й се увеличи, когато отвори вратата на магазина и влезе вътре. Тишината би трябвало да й се стори нормална, но поради някаква неясна причина в нея имаше нещо нередно.

— Мод? Тук ли си?

Усети някакво леко раздвижване в задната стая. Успокоена, Вениша забързано заобиколи щанда.

— Мод? Ти ли си?

Сграбчи края на завесата, която отделяше предното помещение на магазина от задната, и я дръпна настрани.

Асистентката й лежеше на пода в ъгъла. Беше завързана и върху устата й имаше превръзка. Гледаше втренчено работодателката си с широко отворени, трескави очи.

— Мили Боже! — прошепна младата жена.

Тръгна напред.

Помощничката й яростно заклати глава и измърмори нещо неразбираемо. Прекалено късно Вениша разбра, че се е опитвала да я предупреди.

Отдясно нещо се раздвижи. Розалинд Флеминг излезе иззад камарата кашони, в които се намираха отпечатаните снимки от поредицата „Мъжете на Шекспир“.

От главата до петите беше облечена в пълно траурно облекло, което, осъзна Вениша, беше много сполучлива маскировка. Натрапницата беше навила плътния воал нагоре до върха на черната си шапка.

В облечената си в черна ръкавица ръка, държеше малък пистолет.

— С вас представляваме интересна двойка вдовици — отбеляза Вениша.

— Очаквах ви, мисис Джоунс — отвърна посетителката й. — Не исках да напусна града без портрета си. Искрено се надявам да се е получил добре.

Невидим метафизичен вятър раздвижи косата върху тила на фотографката. Не само видът на оръжието смущаваше сетивата й. Имаше нещо странно в очите на Розалинд. Те изглеждаха нереално блестящи и неестествено завладяващи.

— Казаха, че сте се качили на кораба, който вчера отплава за Ню Йорк — рече Вениша, печелейки време.

Мисис Флеминг се усмихна студено.

— Аз наистина си купих билет. Но той е за друг кораб, който заминава утре. Беше много лесно да убедя чиновника в корабоплавателната компания, че ми е продал билет за онзи, който отплава вчера, между другото.

— Двама носачи са ви помогнали с багажа.

— Не, само им се струва, че са ми помогнали.

— Вие сте хипнотизирали и тримата и сте им втълпили нереални спомени. Мили Боже, Розалинд, вие сте претърпели голямо развитие от дните ви като незначителен медиум!

Жената спря да се усмихва.

— Аз не съм карнавален хипнотизатор. Никога не съм била такава. Притежавам паранормална способност да хипнотизирам.

— На много елементарно ниво, според записките на Стилуел.

— Това не е вярно! — Пистолетът в ръката й се разтресе от силния й внезапен гняв. — Той щеше да се ожени за мен, преди да се появите.

— Така ли?

— Да! Аз бях неговата истинска сродна душа. Докато не се появихте като мисис Джоунс, никога преди това не се бе съмнявал. Искаше ви, само защото беше убеден, че Гейбриъл Джоунс ви е избрал за съпруга. Вярваше, че той би се оженил само за жена, която притежава силни паранормални умения.

— Мислех, че предпочитахте статута на вдовица. Самата вие веднъж ми изтъкнахте изгодите от това в големи детайли, доколкото си спомням.

— С Джон Стилуел щеше да бъде различно.

— Защото маскиран като лорд Акланд е можел да ви даде двете неща, които не бихте могли да получите, без да сте омъжена: сигурно място във висшето общество и достъп до богатството му.

— Заслужавах позиция в обществото — бурно каза Розалинд. — Баща ми беше лорд Бенчър. Трябваше да съм негова наследница. Трябваше да бъда отгледана с дъщерите му. Трябваше да бъда обучавана в най-добрите училища. Трябваше да се омъжа в най-висшите кръгове на обществото.

— Но сте била родена като извънбрачно дете и това е променило всичко, нали? Повярвайте ми, наистина разбирам положението ви. Какво ще направите сега, когато плановете да се превърнете в лейди Акланд се изпариха яко дим?

— Вие сте тази, която съсипа плановете ми, вие и Гейбриъл Джоунс! Но вече веднъж си извоювах място в обществото и отново ще го направя. Само че този път ще си опитам късмета в Америка, където ще бъде лесно да се представя като вдовицата на заможен британски лорд. Казаха ми, че титлите са много популярни там.

— Бъдете разумна! Ако заминете сега от тук, може да изчезнете без някой да разбере. Но ако ме убиете, уверявам ви, Гейбриъл ще ви преследва и открие, независимо колко далече ще избягате или колко пъти ще си промените името. Ловът е нещо, в което той е много добър. Дори по-добър и от Джон Стилуел. Видяхте кой от двамата оцеля.

— Да, знам. — Лицето на Розалинд се изкриви и трескавият поглед в очите й дори се засили. — Джон подозираше, че двамата с Гейбриъл Джонс споделят еднакви паранормални умения. Уверявам ви, нямам желание да прекарам остатъка от живота си да се оглеждам през рамо. Ето защо организирах нещата така, че да съм сигурна вашата смърт и тази на асистентката ви да изглеждат просто като още един нещастен инцидент във фотографска галерия. Чувам, че са доста често явление.

Мод издаде съкрушен звук.

Мисис Флеминг не й обърна внимание. Само посочи с пистолета си.

— Отидете в тъмната стаичка, мисис Джоунс!

— Защо?

— Там ще намерите бутилка етер. — Похитителката се усмихна. — Всички знаят, че е опасен. Е, до ушите на хората стига, че пожари и експлозии се случват непрекъснато в тъмните стаички, където се намират химикалите.

— Аз не използвам етер. Използваше се преди за старите плаки, които се обработваха с колодий, но не е необходим при новите сухи плаки.

— Никой няма да разбере кой химикал е предизвикал огъня — каза Розалинд нетърпеливо.

— Етерът е силно запалим и избухлив. Много е вероятно да убиете и себе си, заедно с мен и Мод, ако се опитате да го запалите — предупреди я Вениша.

Усмивката на нападателката беше ужасяваща.

— Наистина разбирам, че да се запали огън в тъмната стаичка е изключително рисковано действие. Ето защо вие ще го направите вместо мен, мисис Джоунс.

— Не мисля да вярвате, че ще ви помагам в нещо, което ще доведе до моята смърт и тази на Мод. Не, мисис Флеминг. Ще трябва да го направите сама.

— Точно обратното! Мога да ви принудя да направите всичко, което бих пожелала. Дори нещо повече, ще го сторите доброволно.

— Знам, че хипнозата не действа в случаи, когато обектът не го желае и мога да ви уверя, че аз не го желая.

— Грешите, мисис Джоунс! — меко каза Розалинд. — Разбирате ли, аз изпих отварата.

Устата на младата жена пресъхна.

— За какво говорите?

— Еликсирът на алхимика, разбира се. Джон приготви една доза, като използва рецептата от старата тетрадка. Нямаше представа, че и аз знам за нея. Видях го да прибира част от отварата в един шкаф в лабораторията си. Когато разбрах, че е решен да бъде с вас, отидох до къщата, докато го нямаше, и го изпих. — Мисис Флеминг направи гримаса. — Имаше ужасен вкус, но тази сутрин разбрах, че действа.

— Не знаете ли защо Стилуел не е изпил еликсира сам?

Розалинд присви рамене.

— Подозирам, че се е изплашил. Страхуваше се да експериментира върху себе си.

— Не е изпил отварата, защото е открил, че тя е бавно действаща отрова. Искал е да бъде сигурен, че притежава и противоотровата, преди да изпие еликсира.

— Лъжете!

— Защо да ви лъжа за подобно нещо? — настоятелно попита Вениша.

— Защото си мислите, че можете да ме убедите да не ви убивам, ако ми обещаете да ме снабдите с противоотровата. Много хитър ход, мисис Джоунс, но мисля ясно ви заявих, че не съм глупачка.

— Мили Боже, изглежда Стилуел е бил потаен до последно! Дори не ви се е доверявал. Но предполагам, че трябва да се очаква, като се има предвид същността му.

— Това не е истина! — отвърна похитителката. — Той ми вярваше! Щеше да се ожени за мен!

— Стилуел не е вярвал на никого. Чуйте ме, Розалинд! Казвам ви истината! Отварата на алхимика може да има ефект за известно време, но скоро след това ще ви подлуди.

— Не ви вярвам! — отвърна мисис Флеминг. Очите й вече приличаха на запалени въглени. — Опитвате се да ме манипулирате, но не се получава. Ще ви накарам да признаете истината!

— Как?

Жената се усмихна студено.

— Така!

Енергията премина през сетивата на Вениша и я удари с такава скорост и сила, че тя се свлече на колене. Полите й се разстлаха около нея. Усещаше болка, каквато не бе изпитвала до този момент. Все едно през нервите й бе протекъл електрически ток. Ако това продължеше прекалено дълго време, вероятно тя щеше да е тази, която ще откачи, помисли си.

— Сега няма да можете да говорите нищо друго освен истината, мисис Джоунс. Ще ми кажете това, което искам да знам!

Младата жена потърси убежище в единственото място, за което успя да се сети — паранормалната й реалност. Все още застанала на колене, борейки се с измъчващата я болка, тя се насили да погледне към Розалинд Флеминг все едно я гледаше през обектива на фотоапарат.

Концентрирай се!

Светът около нея придоби обратния образ като фотографски негатив. Болката вече беше по-различна. Все още бе силна, но се беше трансформирала в малко по-познат вид енергия. Такава, каквато можеше да държи под контрол.

Около фигурата на Розалинд се появи аура. Беше по-ясно очертана и силна, отколкото си я спомняше. По краищата й се беше появил нов нюанс, метафизичен цвят, който показваше отчетливо някакъв нездрав аспект. Отровата вече бе започнала да действа.

— Формулата на алхимика отрова ли е? — попита Флеминг.

— Не — каза със задъхване Вениша.

— И аз си мислех, че не е. Това е всичко, което ми беше необходимо да знам. Сега ще се изправите на крака и ще отидете в тъмната стаичка.

Фотографката бавно се надигна, като почти загуби равновесие. Винаги й беше много трудно да се движи в нормалния свят, когато го гледаше от това друго измерение.

Да поддържа концентрацията си, докато се опитва да ходи и да води нормален разговор, беше почти невъзможно. Можеше само да се надява, че Розалинд ще отдаде липсата й на координация и кратките отсечени отговори на силата на хипнотичния транс.

Стигна до вратата на стаята и бавно я отвори. Жената я следваше, но внимаваше да поддържа значителна дистанция помежду им.

— Много добре се справяте, мисис Джоунс! — окуражи я тя. — Не остана много време, скоро всичко ще приключи. Оставих малка незапалена свещ върху работната ви маса до бутилката с етер. Драснете една клечка и я запалете.

Вениша погледна бутилката. Беше запечатана.

Започна да търси свещта и успя да я бутне на пода.

— Вдигнете я! — нареди й Розалинд, застанала отвън до вратата. — Побързайте!

Пленницата й се наведе, за да я вземе. Когато дискретно я побутна, свещта се изтърколи чак до шкафа, където беше мивката. Запълзя след нея.

— Намерете тази свещ, по дяволите!

От местоположението си до вратата мисис Флеминг не можеше вече да вижда нищо друго, освен полите на роклята, помисли си Вениша.

Взе свещта и с мъка се изправи. Сграбчи ръба на тезгяха, за да се задържи на крака. Стъкленицата, която използваше, за да измерва някои от химикалите си, стоеше близо до мивката. В свръхестествения свят с обърната светлина, в който се движеше сега, съдината беше почти невидима. Ако не знаеше, че е там, никога не би я забелязала.

Като скри стъкления съд отстрани в гънките на роклята си с едната си ръка и стиснала свещта в другата, тя бавно се върна до работната си маса.

— Драсни клечката и побързай — каза припряно Розалинд. — Искам да съм уверена, че ще гори, преди да си тръгна. Не искам никакви грешки.

Силният напор на физическа енергия, която придружи заповедта, смаза психическата защита на Вениша. За момент загуби концентрацията си. Светът отново се върна на фокус. Болката разсече сетивата й.

Отне й цялата сила на волята, за да се върне в обърнатия наопаки свят. Сърцето й биеше толкова силно, че се чудеше дали нападателката й не го чува.

Като остана с гръб към вратата, младата жена постави стъкленицата на плота до бутилката с етер. Мисис Флеминг нямаше да може да ги види оттам, където стоеше.

Вениша драсна една клечка и запали свещта. Не се обърна.

— Много добре, мисис Джоунс! — Неестествено вълнение и очакване вибрираха в гласа на жената. — Сега трябва да ме слушате много внимателно. Ще изчакате, докато не чуете предната врата на магазина да се отваря и затваря и после ще отворите бутилката с етер. Ясно ли е?

— Да — потвърди фотографката безизразно.

— Ще разлеете етера на пода и после ще поднесете пламъка към него.

— Да — отново каза тя.

— Но не трябва да отваряте бутилката, докато не съм на улицата — натърти Розалинд. — Не бихме искали никакви нежелани инциденти, нали?

— Не, не искаме.

С гръб все още обърнат към Розалинд, Вениша вдигна стъкленицата. Хвърли я на пода до краката си. Тя падна тежко на земята. Стъклото яростно изгърмя.

Полите на роклята й скриха парчетата от погледа на жената до вратата, но звукът от разбиващо се стъкло не можеше да се обърка.

— Какво беше това? — изпищя мисис Флеминг. — Какво изпусна?

— Бутилката етер — спокойно отвърна Вениша. — Не усещате ли изпаренията? Те са много силни. — Обърна се със запалена свещ в ръка и се загледа настойчиво в Розалинд през пламъка. — Сега ли да го запаля?

— Не! — изкрещя другата, като отстъпи назад. — Не, все още не! Изчакайте, изчакайте, докато си тръгна!

Ураганът от енергия, който смазваше сетивата й, спря изведнъж. Розалинд беше изгубила контрола си.

Вениша се наведе към пода, като снижаваше и свещта.

— Спрете! — изпищя похитителката й. — Глупава тъпачка! Трябва да изчакате, докато си тръгна!

Младата жена продължи да накланя пламъка към пода.

— Казват, че и самите изпарения са лесно избухливи — отбеляза тя със същия безизразен глас. — Доста са силни. Няма да отнеме много време.

— Не! — Ярост изкриви лицето на Розалинд. Вдигна оръжието с двете си ръце.

Вениша осъзна, че Флеминг ще дръпне спусъка. Отскочи настрани. Пистолетът изгърмя и изпълни помещението с оглушителен шум.

Леденостудена болка прониза ръката на мисис Джоунс. Вече загубила равновесие, падна на пода и инстинктивно се опита да задържи горящата свещ.

Розалинд се извъртя и побягна през затворения със завеса вход.

Фотографката чу предната врата на магазина да се отваря.

— Недейте да бързате заради мен — каза Гейбриъл от другата стая.

— Пуснете ме — изкрещя измамницата, обзета от паника. — Това място ще се запали като факла всеки момент.

Гейбриъл дръпна завесата настрани. Вениша видя, че с едната си ръка държи Розалинд за шията. Оръжието беше в другата му ръка.

Погледна към нея.

— Кървиш!

Пусна пленницата си и тръгна напред, докато изваждаше малък нож и голяма ленена носна кърпа от джобовете на връхното си палто.

Вениша погледна надолу към ръката си. Ръкавът на роклята й беше подгизнал от кръв. Зашеметена, тя направи единственото нещо, което в подобна ситуация имаше смисъл. Духна пламъка на свещта.

Розалинд я гледаше втренчено, разтърсена.

— Вие не сте в транс?

— Не — отвърна й.

Гейбриъл приклекна до съпругата си и се зае да разпаря ръкава й с ножчето си.

— Етерът — прошепна мисис Флеминг.

— Никога не бих отворила бутилка етер близо до горящ огън — отвърна фотографката.

Розалинд се извъртя и побягна, като изчезна зад завесата.

Младият мъж вдигна поглед от работата си за кратко. Вениша можеше да почувства ловната му страст да струи от него на вълни.

— Плячката ти бяга — отбеляза тя сухо.

Той върна вниманието си към ранената й ръка.

— Имам други приоритети в момента.

— Да — каза тя, като леко се усмихна, въпреки изгарящата болка. — Ти наистина на първо място си защитник на онези, за които се грижиш.

Очите му срещнаха нейните.

— Нищо не е толкова важно за мен, колкото си ти.

И наистина го мислеше, мина й през ума. Всяка една дума.

Искаше да му сподели, че чувството е взаимно, но започваше да усеща лека замаяност. Надяваше се, че няма да припадне.

Гейбриъл внимателно разгледа раната на ръката й.

— Доста е повърхностна, слава богу! Въпреки това трябва да те заведа на лекар. Има нужда да бъде добре почистена и превързана.

Тази информация я успокои.

Внезапно една мисъл мина през ума й.

— Гейбриъл, мисис Флеминг е изпила отварата от формулата на алхимика.

— Това е изключително неприятно. — Концентрира се върху увиването на носната кърпа около ръката й.

— Ами противоотровата?

— Прекалено късно е. Току-що приключих с дешифрирането на последния откъс от формулата на алхимика. Там се твърди, че противоотровата действа само ако е смесена с отварата и се изпият едновременно.