Аманда Куик
Опасна аура (42)

41

На следващата сутрин всички се бяха събрали в библиотеката в градската къща на родителите му, за да обсъдят събитията от последните няколко дни.

И последната следа от желанието му да ловува, което бе възпламенило кръвта му, бе изчезнало и сега Гейбриъл мъчително осъзнаваше и втория слой натъртвания, които бе получил. Обаче мисълта, че бе позволил на Стилуел да стигне толкова близо до жената, на която държи, и почти да я нарани, не му позволяваха да спи. Пиеше трета чаша силно кафе.

— В допълнение към формулата на алхимика, двамата с Вениша открихме и дневника с бележките от експериментите на Стилуел — обясни младият мъж. — Той наистина е бил естествоизпитател. Също така е притежавал и определени паранормални способности, които са много сходни с моите.

Веждите на Вениша се събраха, разкривайки раздразнението й.

— Както отбелязах при не един или два случая, еднаквостта в паранормалните таланти не означава нищо. Двамата бяхте толкова различни, колкото са денят и нощта.

Марджъри я дари с топла усмивка, изразявайки одобрението си.

— Много точно казано, скъпа моя!

— Каква е била връзката на мистър Стилуел с Обществото Аркейн? — попита Едуард. — Как е научил за формулата?

Монтроуз прочисти гърлото си.

— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос, млади човече. Когато чух името Стилуел, определени факти си дойдоха на мястото. Нали така, Иполит?

Запитаният мъж кимна със сериозно изражение.

— Бащата на Джон Стилуел бе Огдън Стилуел. Той беше член на Съвета на Обществото Аркейн за известно време, докато не се оттегли по причини, които никога на никого не обясни. Притежаваше някои от същите паранормални дарби, които показа и синът му. В допълнение, човекът беше завладян от личните тайни кодове на основателя.

— Какво се случи с него? — попита Амелия.

Иполит въздъхна.

— За съжаление, трябва да отбележа, че Огдън беше отявлен ексцентрик в едно общество, пренаситено с ексцентрици. Към края на живота си започна да става изключително затворен, страхлив и параноичен. Загуби връзка с всичките си познати в обществото. Най-накрая научихме за смъртта му и го отбелязахме за починал в архивите ни.

— Ами синът му, този човек Джон Стилуел? — попита Беатрис.

— Ето тук историята става сложна — отвърна Монтроуз. — Записите показват, че Огдън е имал син на име Джон, който е починал от туберкулоза преди няколко месеца.

— Малко преди да ни последва с Кейлъб до мястото на лабораторията на алхимика и да открадне формулата — отвърна Гейбриъл. — Прикри много добре следите си. Двамата с братовчед ми, в края на краищата, търсехме заподозрян, който има връзки с Обществото Аркейн и все още бе жив.

— След това Стилуел заличава следите си, като убива лорд Акланд и приема неговата самоличност — продължи Монтроуз.

— Защо го е направил? — попита Амелия.

Иполит я погледна.

— Отчасти, защото му е трябвала самоличност, която е напълно различна от неговата собствена. Постига това, като се превръща в изкуфял старец. Но има и друга причина, защо го е избрал за своя жертва.

— Най-старата причина на света — бързо допълни Марджъри. — Парите. Когато Стилуел се превърнал в лорд Акланд, той съвсем естествено е придобил достъп и до богатството му.

— Имал е нужда от парите, за да продължи с експериментите си — обясни Гейбриъл. — Но също е изпитвал и тайна тръпка да се движи неразпознаваем във висшето общество. Възприемал е себе си като вълк в овча кожа. Ловец, дебнещ незабележим сред жертвите си.

— Защо е започнал връзка с Розалинд Флеминг? — попита Беатрис.

Гейбриъл се страхуваше от този въпрос. Отпи още малко от кафето си и остави чашата. Много внимаваше да не поглежда към Вениша.

— Стилуел е виждал себе си като изключителен човек, на много по-високо ниво на развитие. Чувствал е, че е негово задължение да създаде наследник, който би могъл да наследи неговите паранормални способности. Затова си е потърсил подобаваща партньорка.

— Ъхъ. — Иполит се замисли. — Напълно естествено, мисля.

Младият мъж свирепо изгледа баща си. По-възрастният премигна няколко пъти и после почервеня.

— Човекът е бил умопобъркан, разбира се — добави бързо той.

Синът му въздъхна и се облегна назад в стола си.

— Стилуел е тръгнал на лов за подходяща съпруга всред стотиците жени в Лондон, които твърдят, че притежават паранормални сили. По време на търсенето си открива тази, която ние познаваме като Розалинд Флеминг. По това време тя се е наричала Шарлът Блис.

Очите на Едуард се разшириха.

— Притежава ли мисис Флеминг някакви паранормални способности?

— Не сме много сигурни — отвърна Гейбриъл. — Както, в края на краищата, не е бил сигурен и Стилуел. Пише, че тя със сигурност е много умел хипнотизатор.

— Накрая заключава, че тя притежава някакви основни паранормални таланти, които й позволяват да увеличава силата на хипнотичните си сеанси — добави Иполит. — Но пък е вярвал, че възможностите й са били доста слаби.

— Какъвто и да е случаят — продължи Гейбриъл, — тя го е накарала да повярва в нейните умения, поне за известно време. Бил е много впечатлен от някои от демонстрациите й на така нареченото четене на мисли и е решил, че от нея ще излезе идеална съпруга. От нейна страна, мисис Флеминг е била очарована да си хване толкова заможен любовник, дори и да е трябвало да се преструва, че той е стар и изкуфял.

— За нейно нещастие — допълни Иполит, — Стилуел започнал да става подозрителен относно твърденията й, че притежава паранормални способности. По същото време, когато започнал да губи интерес към нея, той най-накрая успял да разчете формулата.

— И открил пасажа на последните страници на тетрадката, който предупреждава, че еликсирът на алхимика всъщност е бавна отрова, която ще докара човека до лудост, ако противоотровата не се изпие заедно с него — обясни Гейбриъл.

— В откъса от тетрадката се давало ясно да се разбере, че противоотровата е изсечена върху капака на ковчежето — обясни Иполит. — Затова Стилуел изпрати онези двама мъже в Аркейн Хаус да го откраднат.

Монтроуз кимна замислено.

— Той знаеше къде се намира Аркейн Хаус и точно къде е разположен музеят вътре, защото баща му, като член на Съвета, е знаел за онези вещи и е предал информацията на сина си.

— Аз успях да предотвратя кражбата на ковчежето — отбеляза Гейбриъл, — обаче осъзнах, че крадецът беше много решителен и трябваше да бъде спрян. Затова прехвърлих ковчежето в Главното хранилище на Аркейн Хаус и след това пуснах слух, че е било разрушено и за моята смърт в пожара на къщата. Мислех, че това ще подведе злосторника да свали гарда и да го подмами да излезе от прикритието си. Вместо това Стилуел остана в дълбока нелегалност.

Иполит хвана чашата си с две ръце.

— В записките си Стилуел е написал, че въпреки че приел новината за смъртта на Гейбриъл с известна доза съмнение — много вероятно, защото той самият бил инсценирал собствената си смърт и знаел колко лесно може да се направи това — все пак повярвал, че е бил победен в търсенето си на противоотровата. Решил да изостави усилията си да я възстанови.

Вениша сбърчи нос.

— И тогава една определена мисис Джоунс се появила на лондонската сцена, вдовица, която била и фотограф. Подозренията на Стилуел веднага се възобновили, не само защото аз използвах името Джоунс, а и защото е знаел, че някаква фотографка е била наета да направи архив на колекцията от антики в Аркейн Хаус. Също така, съществува и фактът, че Гейбриъл най-вероятно бе мъртъв, а аз се представях за вдовица.

— Комбинацията от съвпадения са събудили инстинкта му на ловец — отбеляза младият мъж. — Така, както стана и с мен. Помислил си е, че ако Вениша е тази, която е снимала артефактите, тогава вероятно може да има снимка и на ковчежето, която той би могъл да използва, за да дешифрира противоотровата. Но също така е знаел, че Обществото Аркейн никога не би позволило на изпълнителя на поръчката да запази копия от снимките, които е направила, още по-малко техните негативи. Все пак е заключил, че може би си заслужава да държи Вениша за известно време под око.

— Затова наел Харолд Бъртън да я следи през този период, решен да разбере какво точно се случва — заключи Амелия.

Беатрис се намръщи.

— Как е разбрал, че е била наета фотографка за Аркейн Хаус?

— Не забравяйте, че Стилуел е знаел къде се намира къщата — отбеляза Гейбриъл. — Двамата мъже, които изпрати да откраднат ковчежето, са наблюдавали абатството ден или два от удобно място, намиращо се на някой близък хълм. С помощта на далекоглед са видели Вениша да прави снимки на някои от реликвите отвън на терасата.

— Но аз наистина предпочитам естествената светлина, когато мога да я използвам — каза сухо младата жена.

— Във всеки случай — заключи младият Джоунс, — единият от нападателите, който се измъкна онази нощ, е докладвал на Стилуел, че е имало такава жена на мястото.

Иполит поклати глава възмутен.

— Джон Стилуел се е считал за модерен човек на науката. Бил е запленен от теориите на мистър Дарвин, защото е мислел, че те потвърждават вярването му, че той по природа е с много по-добри способности. За жалост, е грешал.

— Със сигурност е така — отбеляза Едуард със свирепо ликуване. — Само си помислете каква се оказа съдбата му. Накрая една низша отровна змия видя сметката на могъщия мистър Стилуел.

Всички погледнаха към него.

Гейбриъл се засмя.

— Добре казано, Едуард! Наистина, добре казано!

— Това, в края на краищата, е един интересен пример от деликатния баланс в природата — замислено отбеляза Беатрис. — Може да се окаже, че тази работа с еволюцията е много по-сложна, отколкото си я е представял този господин.

Изражението на малкото момче придоби сериозен и загрижен вид.

— Какво ще се случи с насекомите и рибите, които е държал в лабораторията си?

Младият мъж направи гримаса.

— Мога да ти кажа от личен опит, че в аквариума бяха останали много малко риби.

Вениша потръпна.

— За ваш късмет, сър. Никой не може да каже какви опасни същества е отглеждал мистър Стилуел в онзи резервоар.

— Що се отнася до насекомите и змиите — додаде Иполит, — се свързах с мой колега, естествоизпитател. Той ще се погрижи за тях. Предполагам, че много от тях ще намерят място в колекцията му.

— Е, тогава тази афера е почти приключена, нали? — обяви Марджъри със задоволство. — Злодеят е мъртъв. Формулата е върната. Единственият висящ проблем изглежда остава Розалинд Флеминг.

— Като се замислите по-обстойно — каза Вениша, — тя просто е още една от жертвите на Джон Стилуел. Обаче все още се чудя защо ме мрази толкова много.

— Мога да ви отговоря — отвърна Гейбриъл. Скръсти ръце и ги постави върху писалището. — Всичко е в дневника му.

— Е? — подкани го младата жена.

— Мисля, споменах, че Стилуел е бил започнал да се съмнява в паранормалните способности на мисис Флеминг. Обаче колкото повече е научавал за мисис Джоунс, толкова повече се е убеждавал, че тя вероятно притежава много силни, истински паранормални сили.

Вениша реагира яростно:

— Той е писал за мен?

Едуард се намръщи.

— Искате да кажете, че е взел решение да се ожени за Вениша, вместо за мисис Флеминг?

— Точно е започвал да съставя подобен план, когато аз се възстанових от моето ужасно падане в каньона, възвърнах си паметта и се върнах у дома в прегръдките на моята прекрасна съпруга — отвърна Гейбриъл.

— Разбирам — тихо каза младата жена. — Розалинд Флеминг ме мрази, защото се е страхувала, че ще загуби привързаността на Джон Стилуел. Знаела е, че обмисля да я замести с мен. Ревнувала е.

Беатрис кимна само веднъж.

— Казах ти, че жена в нейното положение винаги е наясно, че бъдещето й е изключително несигурно.

— Но какво е дало основание на този човек да си мисли, че вероятно притежавам някакви паранормални способности? — попита Вениша.

Гейбриъл се загледа продължително в баща си.

— Мисля, да ви отстъпя правото вие да отговорите на това, сър.

— Разбира се! — отвърна Иполит. Очите му грейнаха възторжено. — Доводът на Стилуел е, че ако вие наистина сте омъжена за Гейбриъл, тогава е много вероятно да притежавате истински паранормални умения.

Младата жена беше искрено объркана.

— Не мога да разбера защо би си извадил подобно заключение?

— Ами защото всеки в Съвета, включително и Огдън Стилуел, е наясно, че има много силна традиция в Обществото — обясни Иполит. — Наследникът на Председателя винаги си търси съпруга, която притежава свои собствени паранормални способности. — Той се усмихна нежно на Марджъри. — Да вземем моята скъпа съпруга например. Никога не бихте искали да играете карти с нея. Тя може да види какви карти държите в ръката си все едно цветовете им са изписани и на обратната им страна.

Жената се усмихна мило.

— Беше много полезен талант през ранните ми младежки години, трябва да си призная. Определено ми послужи да предизвикам интереса ти, Иполит.

Мъжът грейна в усмивка, изпълнена с любов.

— Загубих цяло състояние, преди да разбера какво ми се е случило.

— Какво? — Вениша беше поразена. — Мистър Джоунс, да не би да ми казвате, че сте ме избрали за съпруга на сина ви, само защото мога да виждам аурите на хората?

— Не бях сигурен за естеството на таланта ви — отвърна той. — Обаче знаех, че има някакъв паранормален елемент в природата ви, който ще е добро допълнение към тези на Гейб.

— Разбирам — отвърна младата жена мрачно.

Най-накрая Иполит изглежда осъзна, че май бе допуснал груба грешка. Погледна безпомощно към Марджъри, търсейки някакви насоки.

Съпругата му се вгледа продължително във Вениша.

— Съставяте си погрешно мнение за целта на мъжа ми в този случай — тихо обясни тя. — Иполит се интересува единствено от щастието на Гейб. През годините неговите способности са му причинявали огромна доза лично страдание. Започваше да се затваря и изолира с всеки изминал ден. Прекарваше все повече и повече време с книгите си. Двамата с баща му се страхувахме, че ако не си намери жена, която да разбира и приема паранормалните аспекти на неговата същност, вероятно никога няма да разбере какво е истинска любов.

— Беше очевидно, че синът ни нямаше никакъв късмет в намирането на правилната партньорка — искрено вметна Иполит. — Затова аз се заех с тази задача.

Никой не проговори.

— Мисля — каза Марджъри, като се изправи на крака, — че е най-добре да оставим Гейб и Вениша да обсъдят това насаме.

Тя се запъти към изхода на библиотеката, а полите на роклята й се влачеха по килима с царствено изящество. Без да продумат и дума, всички, освен Вениша, се изправиха и я последваха.

Оттеглянето им беше изненадващо бързо, помисли си Гейбриъл. Наистина бе цяло чудо, че не се препънаха един в друг на път към вратата.