Аманда Куик
Опасна аура (41)

40

Вениша влезе с препъване през задната врата на голямата къща. Китките я боляха от това, че бяха здраво вързани зад гърба й. Трябваше да се бори с паниката, която се надигаше в нея, че кърпата в устата й заплашваше да я задуши.

Човекът, който я беше отвлякъл от каретата под дулото на револвера си, се беше представил като Джон Стилуел, но все още носеше бялата перука, фалшивите бакенбарди и старомодното облекло, което съставляваше дегизировката му като лорд Акланд.

За разлика от истинския благородник, похитителят й беше мъж в разцвета на силите си, здрав и силен. Беше използвал огнестрелно оръжие, за да принуди кочияша да спре, но младата жена бе забелязала и нож, пъхнат в специална кания под палтото му.

Мъжът бутна заложницата пред себе си към коридора. Тя изгуби равновесие и се просна на пода.

— Моите извинения, мисис Джоунс! Забравих, че не можете да виждате в тъмното толкова добре, колкото благоверния ви съпруг и мен.

Човекът запали един от стенните свещници. Наведе се и издърпа Вениша отново на крака.

— Мисля, че вече можем да се освободим от превръзката върху устата ви. Тази къща е много добре построена. Съмнявам се, че някой от улицата би ви чул, дори и да викате. Освен това, ако направите и най-малък опит да го сторите, ще ви прережа гърлото. Разбрахте ли ме?

Заложницата му енергично закима. Стилуел развърза кърпата. Вениша я изплю, давейки се за глътка въздух.

— Имате си компания, Джоунс! — провикна се силно мъжът. — Доведох очарователната ви съпруга с мен. Трябва да отбележа, че тя има превъзходен шивач.

Тишината отекна в къщата.

— Покажете се, преди да изгубя търпение и да я изкормя като риба!

Гласът му проеча из огромната сграда. Отговор не последва.

— Закъсняхте — отбеляза Вениша. — Мистър Джоунс без съмнение вече е намерил формулата и си е тръгнал.

— Невъзможно! — Похитителят й я сграбчи за ръката и я повлече по коридора. — Няма начин да я е намерил, не и за толкова кратко време.

Младата жена направи опит да присвие безгрижно рамене.

— Тогава вероятно се е отказал и си е заминал.

— Покажете се, Джоунс! — изкрещя Стилуел този път още по-високо. — В крайна сметка, това просто е само една бизнес сделка. Искам оригиналната версия на снимката, която мисис Джоунс е направила на ковчежето. Веднага щом проучих онази, която взех от къщата на Монтроуз, разбрах, че е била ретуширана. Нима наистина си мислите, че ще можете да ме измамите толкова лесно?

— Убийте ме и ще изгубите единствения си коз, който имате — каза Вениша, като се стараеше да звучи спокойна. — Мистър Джоунс ще ви преследва, както се преследва див звяр, какъвто впрочем сте.

— Тишина! — изсъска похитителят й.

Със сигурност не го интересуваше, че го нарече животно, мина й през ума.

— Знам, че е тук — продължи Стилуел. Задърпа пленницата си към стълбището. — Видях го да излиза от онази карета и да заобикаля къщата. Наблюдавах го. Знаех, че е съвсем близо до това да разбере, че не съм лорд Акланд.

— Беше тук, но вече го няма — тихо каза жената.

— Не! Не би си тръгнал, преди да намери това, което е дошъл да търси. Знам как мисли! Ние си приличаме, разбирате ли?

— Не! Изобщо не си приличате!

— Грешите, мисис Джоунс! Вероятно при създалите се обстоятелства ще се радвате, че сте се заблудили така. Все пак много скоро ще заема мястото на съпруга ви във вашето легло. — Той се изсмя. — Може би в тъмното няма да забележите разликата.

Заложничката му беше толкова шокирана, че не успя да отговори. Този човек наистина е луд, помисли си тя.

Когато стигнаха до върха на стълбите, тъмнината обви Вениша. Тя рязко спря.

— Каква е тази отвратителна миризма? Трябва да наредите на икономката ви по-често да почиства отходните тръби.

Стилуел я бутна напред. Спря се пред една врата, която Вениша едва успяваше да различи в тъмните сенки на коридора.

Когато я отвори, зловонната, влажна миризма стана още по-силна.

— Добре дошли в моята лаборатория, мисис Джоунс!

Бутна я вътре в помещението, протегна свободната си ръка и запали газта в най-близко намиращия се стенен свещник.

Ослепителната светлина проникваше едва-едва в тъмнината. Далечните ъгли на стаята оставаха обвити в сенки, но жената виждаше достатъчно добре, за да разбере, че Гейбриъл не се виждаше никъде.

Вероятно той наистина е намерил формулата и си е тръгнал, помисли си тя.

— Мръсно копеле! — каза Стилуел. — Отказвам да повярвам, че я е намерил. Не и толкова бързо. Никога! Тя е на последното място, което някой би претърсил.

Вениша се огледа притеснено. Огромен, задръстен от растителност аквариум заемаше централната част на лабораторията. Повечето от неприятните миризми идваха от него. Но това, което накара косата й да настръхне, бяха редицата от терариуми, разположени покрай стените.

Беше си мислила, че не би могло да й стане по-студено или да се почувства по-изплашена, но в този момент осъзна, че бе направила грешка.

— Какво има в тези шкафове? — попита тя.

— Интересна колекция от дребни хищници — каза мъжът и я побутна напред. — Човек може да научи толкова много, докато наблюдава създания, които не са затормозени от ограниченията на цивилизацията.

Вениша осъзна, че я насочва към един от терариумите. Шкафът беше поставен върху желязна поставка. Можеше да види екзотичните папрати, които растяха вътре. Зловещи, нечовешки очи я наблюдаваха иззад стъклото.

Стилуел я задърпа покрай огромния аквариум. Младата жена погледна надолу и видя воал от широки зелени листа и двойка умрели риби точно под повърхността. Водата беше толкова тъмна, че не можеше да види нищо повече.

— Трудно ми е да повярвам, но изглежда, че ситуацията се промени, мисис Джоунс — отбеляза похитителят й. — Ще се наложи да се скрия за известно време. Вие, разбира се, ще ме придружите. Ще сте ми необходима, за да убедя Джоунс да ми предаде оригиналната фотография на ковчежето.

— Какво толкова важно има в него? — попита тя.

— Съдържа списъка със съставките, които са необходими за противоотровата, разбира се. — В думите му се прокрадна безсилие и ярост.

— За какво говорите?

— Проклетата формула, съгласно бележките на алхимика, работи, но само за кратко. Всъщност тя е бавна отрова. Основателят на Обществото Аркейн е бил долно копеле, наистина. Гравирал е съставките за противоотровата върху ковчежето, тъй като е знаел, че който и да се опита да открадне формулата, малко вероятно е да вземе и кутията със себе си.

Едва доловимо раздвижване на водата привлече отново погледа й. Видя как балдахинът от водна растителност се надига. Нещо огромно се размърда под повърхността.

Искаше да извика, но нямаше време. Чудовищно създание, обвито в отцеждащи се растения и каквото приличаше на праисторическа слуз, се надигна от дълбините на аквариума.

Стилуел беше удивително бърз, но го бяха изненадали. Все още се извръщаше, за да се изправи лице в лице със заплахата, когато съществото от аквариума се приземи върху него.

Револверът в ръката на похитителя гръмна, докато падаше. Стъклата на един от терариумите се разпиляха по пода.

Вениша се извъртя на една страна и се удари силно в ръба на резервоара. Видя Гейбриъл да сграбчва ръката на злодея, която държеше оръжието, и я заудря в солидната дървена рамка.

Престъпникът изсумтя от болка. Револверът се приземи на пода и се плъзна под счупения шкаф.

Мъжът се извърна яростно на една страна и посегна под палтото си.

— Той има нож — извика младата жена.

Изглежда нито един от двамата мъже не я чу. Бяха се вкопчили в мъртвешка схватка. Противният звук на юмруци, удрящи се в плът, се разнасяше из стаята. Иззад стъклото проблеснаха студените, подобни на скъпоценни камъни очи, които ги наблюдаваха.

Вениша заобиколи аквариума и се забърза към оръжието.

Точно когато беше готова да приклекне, за да го вземе изпод поставката, нещо се раздвижи вътре в счупения стъклен шкаф. Тя инстинктивно отскочи назад.

Изящно изглеждаща змия се провря между счупените парчета и се приземи на пода. Подтиквана от някакъв първичен инстинкт да търси прикритие, тя се стрелна под поставката и спря, когато стигна до оръжието. Нави се около барабана все едно търсеше закрила там.

Вениша отстъпи назад, потръпна и се обърна, за да потърси някакъв предмет, с който да убие змията и да вземе револвера.

Осъзна, че Стилуел някак си бе успял да се изправи на крака. Държеше ножа в ръката си. Хвърли се към Гейбриъл, който все още лежеше проснат на пода.

Младата жена ги наблюдаваше ужасѐна. Беше прекалено далече, за да направи нещо.

Обаче любимият й вече се беше раздвижил, извъртя се плавно и се изправи на крака. Носещото се към него острие проряза въздуха само на един инч от ребрата му.

Пропуснатият удар извади похитителя от равновесие за момент. Джоунс протегна единия си крак и го ритна в бедрото.

Стилуел извика и тежко се строполи на колене. Ножът отскочи и се плъзна по пода. Гейбриъл се наведе и го взе.

Другият мъж се втурна към счупения терариум, стрелна ръката си под него и сграбчи оръжието.

Вениша така и не видя кога змията атакува. Случи се толкова бързо в сенките под счупения шкаф. Викът на Стилуел, изпълнен с ужас, както и внезапното му яростно мятане, я накараха да осъзнае, че е бил ухапан.

Той издърпа ръката си изпод шкафа, като разярено разтърсваше пръстите си.

Гейбриъл спря предпазливо, с нож в ръка.

— Не, не! Не може да бъде — прошепна той. След това отчаяно се взря под поставката. — Коя? Коя?

Младата жена видя, че в своето обезумяло търсене, похитителят й бе нанесъл пагубен удар на змията. Имаше нещо нередно в начина, по който влечугото се извиваше.

Гейбриъл се приближи до змията. С едно движение, което на Вениша се стори като атака на усойница, той закова гърчещата се твар с тежкия си ботуш и използва ножа на Стилуел, за да отдели главата от тялото.

Разтърсваща тишина изпълни стаята. Нападателят им, седнал недалеч от тях, стискаше ръката си. Беше вперил поглед в противника си, а лицето му бе пребледняло.

— Мъртъв съм — беззвучно каза той. — Вие победихте! След всичките ми планове, старателно изработената ми стратегия, вие победихте. Това не бе начинът, по който се очакваше всичко да приключи. Аз бях най-годният. Аз бях този, който заслужаваше да оцелее.

— Ще изпратя да повикат лекар — прошепна Вениша.

Разярен, Стилуел я изгледа презрително.

— Не си губете времето. Няма лек за тази отрова.

Той изпъшка, разтресе се от силни конвулсии и падна назад.

Повече не помръдна.

След секунда Гейбриъл се наведе, за да провери пулса на шията му. Когато вдигна отново поглед, от изражението му младата жена разбра, че не е открил туптене.

Малко по-късно Гейбриъл си сложи чифт здрави ръкавици, които намери върху работната маса, и внимателно отвори тайния панел, който бе вграден в дъното на терариума, където бе държана отровната змия.

— За всеки случай, ако има и някои други изненади — обясни той на младата жена.

Посегна и внимателно извади една стара, подвързаната с кожа тетрадка.

— Формулата? — попита тя.

— Да.