Метаданни
Данни
- Серия
- Обществото на Аркейн (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Second Sight, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Illusion, 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 38гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- in82qh(2020)
Издание:
Автор: Аманда Куик
Заглавие: Опасна аура
Преводач: Illusion
Година на превод: 2020
Език, от който е преведено: английски
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: английска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14018
История
- —Добавяне
32
Гейбриъл наметна палтото като пелерина върху раменете си и излезе навън в обвитата в мъгла градина. Имаше нужда да се движи, да се скита, да прави каквото и да е, за да се освободи от свръхестествените възприятия и безпокойството, които все още изгаряха тялото му.
Чувстваше се така, все едно ловецът в него очакваше още някой злодей да изскочи от сенките — или може би очакваше с нетърпение още една подобна среща. Изпитваше болезнена необходимост да освободи това напрежение в акт на насилие или акт на страст; което и от двете да се случеше, щеше да го удовлетвори. Но никое от тях нямаше да се осъществи, така че щеше да се разхожда.
Спорът с Вениша само беше допринесъл една вече нестабилна ситуация да стане още по-зле. Имаше нужда от тъмнината и тишината на нощта, за да му помогнат да подреди мислите си, да успокои дивия звяр и да му дадат възможност да си възвърне напълно самоконтрола.
Зад него цялото домакинство отново се беше върнало обратно по леглата си. А и къщата беше препълнена. Тази вечер щеше да му се наложи да сподели таванската си стая с Монтроуз.
Приятелят му настояваше, че се чувства напълно способен да се прибере сам до дома си, но след преживяното жестоко изпитание Гейбриъл не бе склонен да го постави в риск за втори път. Нищо не подсказваше какво би предприел убиецът като следваща стъпка сега, след като бяха осуетили плановете му.
Младият мъж слезе от каменната тераса и пое по тясната пътека, която се извиваше през малката градина. От самото начало бе разбрал, че щеше да му е трудно да се справи с Вениша, напомни си. Наистина беше приветствал женското предизвикателство, което му бе отправила. Но дълбоко в себе си винаги бе предполагал, че при един сблъсък между двамата лице в лице щеше да успее да наложи волята си.
Не от мъжка арогантност бе повярвал в това, помисли си, не заради това, че той беше мъж, а тя жена и поради тази причина накрая щеше да му се подчини. Не. Точно обратното, беше убеден, че в кризисна ситуация Вениша щеше да отстъпи, защото бе достатъчно интелигентна, за да разбере, че се опитва да я защити.
Но бе пропуснал да вземе под внимание факта, че тя има нейни лични отговорности и задължения. Беше направил много груба грешка. Осъзнаването на това не подобри настроението му.
Вратата на кухнята леко изскърца.
— Гейбриъл? — гласът на Вениша прозвуча колебливо, все едно си мислеше, че би могъл да я ухапе. — Добре ли си?
Спря и погледна назад през мъглата към нея. Чудеше се дали изучаваше аурата му. Нямаше начин да може да го види през гъстата пелена.
— Да — отвърна той.
— Видях те през прозореца на спалнята си. Изплаших се, че отново отиваш някъде.
Дали тази възможност наистина я бе разтревожила, зачуди се той.
— Имах нужда от малко свеж въздух — обясни й.
Бавно тръгна към него, но не вървеше неуверено. Знаеше точно накъде е тръгнала. Сигурно виждаше аурата му, мина му през ума, и я използва като ориентир.
— Притесних се за теб — каза тя. — Откакто се върна у дома тази вечер, си в странно настроение. Не си на себе си. Наистина се очаква да е така, след това, което сте преживели с Монтроуз в дома му.
Студена развеселеност премина през него.
— Грешиш, Вениша. Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но в действителност тази вечер съм много повече себе си. Прекалено много даже, за жалост.
Тя спря не много далеч от него.
— Не разбирам.
— Би било по-добре, ако се върнеш обратно в леглото си.
Тя се приближи още малко. Гейбриъл можеше да види, че все още е облечена в удобния халат, който носеше по-рано. Беше увила ръцете си плътно около себе си.
— Кажи ми какво не е наред! — каза тя изненадващо нежно.
— Знаеш какво не е наред.
— Разбирам, че си ми ядосан, защото не се съгласих да напусна Лондон утре, но не вярвам, че това е единствената причина за сегашното ти състояние. Свързано ли е с нервите ти? Прекалено напрегнати ли са от ужасяващата среща по-рано тази вечер?
Смехът му беше кратък и рязък.
— Нервите ми. Да. Това е толкова логично обяснение — както всяко друго.
— Гейбриъл, моля те! Кажи ми защо се държиш така!
Стената вътре в него се сгромоляса без предупреждение. Може би защото я желаеше толкова отчаяно или защото тази нощ самоконтролът му бе напрегнат до краен предел. Което и от двете да беше, вече му бе дошло до гуша да крие някои конкретни тайни.
— По дяволите! Казваш, че искаш да научиш истината? Тогава ще я получиш.
Вениша не отрони и дума.
— Това, което виждаш, е част от моята натура и която през целия си живот на зрял човек се опитвам да прикривам. През по-голямата част от времето успявам. Тази вечер по време на схватката в къщата на Монтроуз звярът избяга от клетката си за кратко. Ще ми отнеме известно време да го върна под контрол и да го заключа обратно.
— Звярът? Какво, за бога, искаш да кажеш?
— Кажи ми, Вениша, запозната ли си с творбата на мистър Дарвин?
Настъпи момент на оглушителна тишина. Мъглата около него стана още по-студена.
— Донякъде — накрая отвърна тя внимателно. — Баща ми бе много заинтригуван от твърденията на мистър Дарвин за естествения подбор и говореше много за тях. Но със сигурност аз не съм учен.
— Нито пък аз. Но съм изучавал работата на Дарвин, както и написаното от други, които подкрепят неговите идеи по въпроса за това, което той нарича „модификационна изменчивост“. Има необорима логика и простота в тази теория.
— Баща ми винаги казваше, че това е отличителният белег на всички велики прозрения.
— Болшинството от членовете на Обществото Аркейн са убедени, че паранормалните способности представляват латентни сетива в човечеството, които биха могли да бъдат проучвани, изследвани и насърчавани в нашия вид. При случаи като твоята дарба да виждаш аурите, те може би са прави. Каква вреда има в това да видиш нечия аура?
— Какво искаш да кажеш?
— Аз също притежавам определени паранормални сетива.
Изчака да види реакцията й. Не й отне много време да го направи.
— Предполагах до известна степен — каза Вениша. — Усетих енергията в теб, когато бяхме… заедно в Аркейн Хаус и след това отново в каретата тази вечер. И си спомних как успя да различиш в гората онези двама мъже преди три месеца. Забелязах как си проправи път през градината по-рано тази вечер. Беше все едно можеше да виждаш в тъмното.
— Усетила си паранормалните ми способности?
— Да. Това са уменията, които ти позволяват да се движиш през нощта с лекотата на ловуваща котка, нали?
Той замръзна.
— Фразата ловуваща котка е много по-точна, отколкото можеш да си представиш. Хищник е по-точният термин. Когато използвам паранормалните си сетива, Вениша, аз се превръщам в друг вид същество.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, ако паранормалните сетива като тези, които притежавам аз, не са нови характеристики, придобити от силите на естествения подбор, ами точно обратното?
Тя пристъпи напред.
— Не, Гейбриъл, не трябва да говориш така.
— Ами ако моите способности да откривам паранормалните следи у други, подобни на нас, които имат склонност към насилие, всъщност не е някакво атавистично сетиво, което в действителност е в процес на прочистване от нашия вид от великите сили на естествения подбор? Ами ако аз съм, един вид, стъпка назад в развитието към нещо, което не принадлежи на този модерен свят. Ами ако съм чудовище?
— Престани, чуваш ли ме! — Само с една-единствена крачка той се приближи до нея. — Няма да говориш подобни безсмислици. Ти не си чудовище. Ти си човек. Ако притежаването на паранормални способности прави някого звяр, тогава аз също съм не съм истински човек. Вярваш ли в това?
— Не!
— Тогава теорията ти е погрешна, не е ли така?
— Не разбираш какво се случва с мен, когато използвам паранормалните си сетива.
— Гейбриъл, признавам си и не претендирам, че разбирам напълно точното естество на нашите метафизични способности. Но какво толкова странно има в това? Не разбирам също как става така, че мога да виждам, чувам, вкусвам или помирисвам. Не знам защо и как сънувам, нито пък знам какво се случва вътре в мозъка ми, когато чета книга или слушам музика. Дори не мога да обясня защо изпитвам удоволствие от фотографията. Още повече, учените и философите също не могат да дадат отговор… поне все още не.
— Да, но всеки може да прави нещата, които описа.
— Това не е истина. Някои не притежават едно или повече от сетивата и със сигурност няма двама души, които да използват сетивата си по един и същи начин или до еднаква степен. Знаем, че двама човека могат да гледат една и съща картина или да ядат една и съща храна, или да помиришат едно и също цвете, и всеки от тях ще опише преживяванията си по различен начин.
— Аз съм различен.
— Всички сме различни по някакъв начин. Какво толкова странно има в схващането, че някои паранормални сетива са просто по-силни версии на нормалните, които всички вече притежаваме?
Тя не разбира, помисли си той.
— Кажи ми, Вениша, когато използваш паранормалните си умения, плащаш ли някаква цена за това? — попита тихо Гейбриъл.
Младата жена се поколеба.
— Не съм мислила за това по този начин, но, да, предполагам, че да.
Казаното го спря за момент.
— Какво ти коства това?
— Когато се концентрирам, за да видя нечия аура, другите ми сетива се притъпяват — тихо му отвърна. — Светът покрай мен все едно изгубва цветовете си. Сякаш гледам негатив на снимка. Ако се опитам да се движа, то е все едно вървя през местност, където цялата светлина и сенки са си сменили местата. Най-малкото, това е дезориентиращо.
— Това, което аз изпитвам, е много по-обезпокоително.
— Разкажи ми, кое те тревожи относно твоите паранормални сетива — каза тя толкова спокойно, като че ли обсъждаха някакъв интересен дял от научна дисциплина, свързана с естествената история.
Гейбриъл прокара ръка през косата си, търсейки правилните думи. Никога не беше обсъждал темата с никой друг освен с Кейлъб, и то само по някакъв завоалиран начин, който бе оставил много неказани неща помежду им.
— Когато попадна на прясна следа от насилие, чувството е все едно съм изпил някакъв много силен опиат — бавно започна той. — В мен се надига кръвожадното желание на хищника. Все едно нещо вътре в мен ме подтиква да ловувам.
— Казваш, че следите от насилие предизвикват това усещане?
Мъжът кимна.
— Мога да използвам паранормалните си способности без желанието за ловуване да се надига в мен, но когато се изправя пред физическите следи от някой, който възнамерява да причини зло, някаква тъмна страст заплашва да ме погълне. Ако бях хванал човека, влязъл в къщата на Монтроуз тази вечер, можеше да го убия, без да се поколебая. Единствената причина, поради която вероятно щях да го оставя жив, е, защото искам някои отговори от него. Това е нередно. Предполага се, че трябва да бъда модерен, цивилизован човек.
— Той е бил звярът, не ти. Бил си въвлечен в схватка в защита на твоя собствен живот и този на мистър Монтроуз. Не е чудно, че най-силните ти инстинкти са се надигнали.
— Това не са цивилизовани емоции. Те се спускат върху мен като някаква тъмна страст. Ами ако някой ден се окажа неспособен да контролирам това усещане? Ами ако се превърна в мъжа, който беше в къщата на Монтроуз?
— Ти нямаш нищо общо с него! — защити го тя страстно.
— Страхувам се, че грешиш — тихо възрази Гейбриъл. — Мисля, че двамата с него имаме много общо. Той също може да вижда в тъмното като мен и беше прекалено бърз в движенията си. Още повече, знаеше достатъчно за способностите ми, за да ми заложи хитър капан, оставяйки фалшиви следи, които да следвам по цялата къща. Ние двамата сме едни и същи, Вениша.
Тя се пресегна и хвана лицето му в дланите си.
— Гейбриъл, кажи ми, след като онзи мъж избяга, изпитваше ли необходимост да убиеш някой друг?
Въпросът му се стори напълно безсмислен.
— Какво?
— Жертвата ти е избягала. Почувства ли импулс да си намериш друга?
Озадачен, той поклати глава.
— Ловът беше приключил.
— Не изпитваше страх, че ще нараниш мистър Монтроуз, докато все още си бил в хватката на хищническата страст, която описа?
— Защо, по дяволите, бих искал да го нараня?
Тя се усмихна в сенките.
— Едно диво животно не прави разлика между жертвите си, докато е под влияние на най-низките си инстинкти. Само един цивилизован човек може да го направи.
— Но аз не се чувствах като цивилизовано същество. Това е, което се опитвам да ти обясня.
— Да ти кажа ли защо всъщност никога не ти е минавало през ума да нараниш Монтроуз или някой друг, след като нападателят е избягал?
Той беше объркан, дори леко замаян.
— Защо?
— Чувстваш зов да ловуваш, защото трябва да защитиш тези, които са под твоя закрила. Ето защо си отишъл в къщата на първо място тази вечер. Можеш да бъдеш изключително упорит и арогантен на моменти, Гейбриъл, но аз никога, дори и за момент, не съм се съмнявала, че ще рискуваш собствения си живот, за да защитиш другите.
Не знаеше какво да отговори, затова запази мълчание.
— Разбрах го още в първия момент, в който се срещнахме — продължи младата жена. — Доказа го вечерта, когато отпрати икономката си и мен далеч от опасността в Аркейн Хаус. Доказа го и по своя глупав начин, когато избягваше да се свържеш с мен, защото не си искал да ме поставяш в опасност. Когато благоволи да се появиш на прага ми, беше, защото си се почувствал длъжен да ме защитиш. И даде абсолютно ясно доказателство за тази черта на своята натура днес, когато отиде да спасиш мистър Монтроуз и когато реши да отпратиш семейството ми в провинцията.
— Вениша…
— Страховете ти са безпочвени — продължи тя. — Ти не си див звяр, който се поддава на дивашка кръвожадност. Ти си защитник по душа. — Усмихна се. — Не бих отишла толкова далеч и да те нарека ангел хранител, дори и да са те нарекли Гейбриъл, обаче със сигурност си бил роден, за да защитаваш и пазиш.
Мъжът я хвана за раменете.
— Ако това е истина, защо изпитах желание да ти се нахвърля в момента, в който прекрачих прага на дома ти тази вечер? Защо тогава ми е толкова трудно да се сдържам да не разкъсам този твой халат, да не те сложа на земята и да се загубя вътре в теб още сега?
Ръцете й не пуснаха лицето му.
— Не ме завлече в леглото по-рано, защото не беше правилното време и място. И двамата знаем, че няма да се любиш с мен и тук в градината тази нощ. Много добре контролирате страстта си, сър.
— Не може да го знаеш.
— Да, знам го. — Младата жена се изправи на пръсти и леко докосна устните му със своите. — Лека нощ, Гейбриъл! Ще се видим сутринта. Опитай се да поспиш.
Обърна се и тръгна към къщата.
Както винаги, тялото му откликна на предизвикателството, което тя му бе отправила.
— Само още нещо — каза нежно той.
Вениша се спря пред вратата.
— Да?
— Просто от чисто любопитство, какво ще ме спре да не те хвърля на земята и да не правя любов с теб сега?
— Защото е прекалено влажно и хладно тук, разбира се. Изобщо не е удобно или здравословно. И двамата, без съмнение, ще се събудим със силна форма на ревматизъм или лоша настинка на сутринта.
Отвори вратата и изчезна в коридора. Нежният й смях се разнесе като екзотичен парфюм. Той се носеше из въздуха дълго, след като си беше тръгнала, карайки го да изпитва някакво топло чувство.
Малко по-късно се отправи нагоре по стълбите към тясната стая на върха на къщата. Монтроуз се размърда леко в сенките на неголемия креват.
— Вие ли сте, Джоунс? — попита той.
— Да, сър. — Разпъна одеялата, които мисис Тренч бе оставила на стола, и си направи легло на пода.
— Не е моя работа, разбира се — каза приятелят му, — но трябва да призная, че съм леко смутен. Имате ли нещо против да попитам защо спите тук на тавана?
Гейбриъл започна да разкопчава ризата си.
— Малко е сложно, сър.
— По дяволите, та вие сте женен човек! И трябва да призная, че мисис Джоунс изглежда в много добра форма. Защо не сте долу при нея?
Младият мъж преметна скъсаната си риза върху облегалката на стола.
— Мисля, че ви обясних, че с мисис Джоунс се оженихме тайно и набързо, и след това веднага се разделихме предвид обстоятелствата в Аркейн Хаус. Нямахме възможност да привикнем един с друг като съпруг и съпруга.
— Хм!
— Шокът от всички тези стряскащи инциденти напоследък, естествено, оказаха много голям ефект върху нейната деликатна психика.
— Без да ви обиждам, но тя не ми изглежда толкова деликатна. Изглежда ми доста силна.
— Необходимо й е време да свикне с мисълта за това, че е съпруга.
— И все пак, бих казал, че ситуацията е изключително странна. — Монтроуз се подпря на възглавниците. — Но предполагам, че такива са вашите модерни времена. Нещата не се случват така, както беше по мое време.
— Чувал съм, че е така, сър — отвърна Гейбриъл. Намести се върху твърдото, набързо направено легло и постави ръце под главата си.
През целия си зрял живот бе правил всичко възможно, за да контролира и прикрива паранормалната част от своята натура, заради дълбоко вкоренения страх, че това означава, че е нещо различно от човешко същество, нещо, което един ден можеше да се окаже опасно.
Но тази вечер, само с няколко думи Вениша го бе освободила.
Беше крайно време да започне да използва тези си способности пълноценно, помисли си той.