Аманда Куик
Опасна аура (30)

29

Гейбриъл слезе от кабриолета и плати на кочияша. Изчака файтона да изчезне в мъглата, преди да се върне обратно до ъгъла и влезе в малкия парк, където спря в плътните сенки, хвърляни от някакви дървета.

Постоя там за известно време, като наблюдаваше улицата. Имаше много малко движение по това време в този спокоен квартал. Газовите лампи осветяваха неголеми кръгове от мъглата пред всяка входна врата, но предлагаха и малко, но достатъчна светлина.

След като се убеди, че не го следят, излезе от парка и мина през мъглата до началото на алеята.

Да влезе в тесния проход беше все едно да влезе в мистериозна миниатюрна джунгла. Нощта и мъглата бяха по-гъсти тук. Взрив от леки, забързани звуци избухна, когато местните хищници и плячката им се засуетиха, за да му освободят пътя. Из въздуха се носеше вонята на странна смрад.

Движеше се предпазливо, от една страна, за да избегне ехото от собствените си ботуши, а от друга да е сигурен, че няма да изгуби пътя си в нездравословната смесица от гниещи отпадъци, разпилени из алеята.

Броеше наум железните порти, докато стигна до една в средата на редицата, онази, която водеше към жилището на Монтроуз.

Разгледа внимателно прозорците. Всички, с изключение на един, бяха тъмни. Единственият, който светеше, се намираше на горния етаж и беше покрит със завеса. Ако не се виждаше една малка пролука в драпериите, той също щеше да изглежда неосветен. Кабинетът на Монтроуз.

Докато го наблюдаваше, видя светлината да се раздвижва едва забележимо в края на завесата.

Помисли си за съобщението, което го бе очаквало във фоайето на Сътън Лейн. Беше му отнело само няколко минути да го разшифрова в самотата на таванската си стая. Докато приключи с тази задача, паранормалните му сетива, възбудени от страстното правене на любов в каретата неотдавна, вече бяха в пълна готовност.

Натъкнах се на обезпокоителна информация. Мисля, че е наложително да се срещнем възможно най-скоро. Моля, елате в резиденцията ми при първа възможност, независимо от часа. Съветвам ви да не споделяте с никого с кого имате среща. Ще бъде най-добре за всички заинтересовани, ако не ви видят на моята улица. Използвайте входа през градината.

М.

Добре, че не беше дешифрирал бележката пред Вениша, помисли си Гейбриъл. Тя беше прекалено проницателна. Би могъл да издаде тайното естество на съобщението дори и ако беше успял да запази детайлите за себе си. Тя щеше да забележи безпокойството му и веднага щеше да го засипе с въпроси. Само за да е спокоен, изчака, докато беше напълно убеден, че е заспала, преди да се измъкне през задната врата.

Опипа горната част на портата в търсене на резето. Пръстите му леко докоснаха студеното желязо.

Енергията прогори дланта му и лудешки се разнесе през паранормалните му сетива. Шокът от усещанията мина като нож през него. Следата беше скорошна.

Някой, който беше планирал хладнокръвно насилие, бе преминал през портата не много отдавна. Инстинктите му на ловец се възбудиха от предизвикателството.

Когато беше почти сигурен, че всичките му сетива са под контрол, извади револвера от джоба си и сграбчи резето за втори път.

Портата се отвори и съвсем леко изскърца върху пантите си. С оръжие в ръка той се шмугна в градината.

Светлината в единствения осветен прозорец на втория етаж отново се премести. Погледна нагоре точно навреме, за да види, че лампата в кабинета изгасва.

Ако това беше убиецът, който се движеше горе, беше много вероятно Монтроуз вече да е мъртъв. Без съмнение злодеят щеше да излезе през задната врата. Логично бе да го изчака да излезе от къщата и да се опита да го хване неподготвен, когато се появеше.

Ами ако чудовището все още не беше приключило с мисията си? Ами ако приятелят му бе все още жив? Може би все още имаше време.

Гейбриъл свали ботушите си и се настрои за разтърсването, което знаеше, че предстои. Постави внимателно дланта си върху дръжката на вратата към кухнята.

Този път беше подготвен за нахлуването на паранормалното. Единственият ефект, който възпроизведе върху физическите му сетива, бе да ги увеличи още повече. Желанието да ловува в него сега беше толкова силно, колкото и желанието му да прави любов с Вениша по-рано тази вечер.

Вратата беше отключена. Отвори я много бавно, молейки се пантите да не изскърцат силно.

Въпреки всичките му усилия се чу леко проскърцване, но се съмняваше, че някой на горния етаж с нормални слухови способности би доловил този тих звук.

Остана неподвижен за момент, докато се ослушваше. Нямаше ги издайническите забързани стъпки или проскърцването на дъските на дюшемето над главата му. И което беше още по-важно, нямаше и най-малка следа от непогрешимите белези за скорошна смърт. С малко късмет това означаваше, че Монтроуз е все още жив.

В този край на коридора беше тъмно като нощ. Но когато погледна към другия, можа да види бледия отблясък от уличните лампи, който се процеждаше през тесните стъклени панели на входната врата. Главното стълбище би трябвало да се намира в тази част на фоайето, но ако го използваше, трябваше да мине през едва процеждащата се през прозорците на вратата светлина. Нямаше никакъв смисъл да става лесна мишена, мина му през ума.

Знаеше, че има слугинско стълбище в задната част на къщата. Беше виждал икономката на Монтроуз да го използва.

Благодарение на изключително доброто си нощно виждане можеше да различи входа към стълбите, точно до кухнята. Предпазливо хвана рамката на вратата, като очакваше още един взрив бушуваща енергия. Обаче нищо не разпали сетивата му. Убиецът не беше минал по този път. Ако беше на горния етаж, бе използвал главното стълбище. В това имаше смисъл, помисли си Гейбриъл. Защо злодеят би си причинявал неудобството да се качва по тесните стъпала, предназначени за слугите?

Започна да се изкачва по стръмното стълбище, като се ослушваше напрегнато. Имаше някой в къщата, някой, който нямаше правото да бъде тук. Можеше да го усети. Но нищо не се помръдваше в тишината.

Когато достигна върха на стълбите, се оказа пред друг вестибюл. Този беше слабо осветен от процеждащата се през прозорците на главното стълбище лунна светлина. Ако имаше някой, който го очаква в коридора, то той нито дишаше, нито се помръдваше.

Младият мъж се промъкна в преддверието, приготвил револвера си. Никой не скочи отгоре му. Това не беше много добър знак, мина му през ума. Той не беше единственият ловец тук тази нощ. Злодеят лежеше някъде в засада, очаквайки го.

Знаеше, че кабинетът на Монтроуз — помещението, което беше осветено, когато пристигна в градината преди малко — бе разположен вдясно от него, в задната част на къщата. От мястото, на което се намираше, можеше да види, че вратата е затворена.

Нямаше друг избор, мина му през ума. Щеше да се наложи да я отвори.

Придвижи се надолу по коридора до вратата на кабинета и спря за няколко секунди, използвайки всичките си сетива, за да получи нужната му информация.

В стаята имаше някого. Съвсем леко докосна дръжката. Още един изпепеляващ заряд от енергия премина през него.

Убиецът беше влязъл в кабинета.

Дръжката в ръката му се завъртя с лекота. Притисна се плътно към стената отстрани на вратата и я отвори.

Нямаше го проблясъка на възпламенен барут. Никой не се втурна срещу него с нож.

Въпреки това в стаята имаше някого. Беше сигурен в това.

Клекна и внимателно надникна покрай ръба на вратата. Не му бяха необходими паранормалните му сетива, за да различи силуета на човек, седнал в стол, близо до прозореца.

Монтроуз се размърда с мъка и издаде приглушени звуци. Гейбриъл осъзна, че старецът беше вързан за него. Някакъв парцал заглушаваше звуците, които се опитваше да издаде.

— Ъмм.

Младият мъж почувства облекчение. Приятелят му беше жив.

Бързо огледа стаята. Монтроуз беше единственият обитател, обаче ловната интуиция на Гейбриъл препускаше през него с пълна сила, като го караше осезателно да почувства, че убиецът бе все още в къщата.

Като пренебрегна отчаяните звуци, които издаваше вързаният, той насочи вниманието си към силно засенчения вестибюл. Можеше да различи очертанията на поне още три врати. Някъде към далечния край на коридора мержелееше някакъв тесен, правоъгълен обект, подпрян до стената. Маса, мина му през ума, с два свещника върху нея.

— Ъмм — отново измънка Монтроуз.

Гейбриъл не му отговори. Като продължаваше да стои облегнат до стената, той тръгна надолу по коридора. Когато стигна до първата затворена врата, постави ръка върху дръжката.

Не усети и следа от нечистата енергия, която беше останала върху дръжката на кабинета. Убиецът не беше влизал в тази стая.

Премести се до срещуположната стена и продължи към следващата врата. Когато докосна ръкохватката, усети добре познатия взрив на неспокойна енергия.

Предчувствието се раздвижи в него. Изрита вратата навътре и в същото време се хвърли на пода, стиснал револвера си с две ръце.

Едва доловима енергия зад гърба му му подсказа, че беше направил изключително грешна преценка.

Вратата, която току-що бе проверил и беше отхвърлил като недокосвана, беше отворена.

Едва му остана време да отчете огромната си грешка, когато чу почти безшумния повей на надвиснала смърт.

Нямаше време да се изправи на крака или дори да коленичи. Извъртя се доста неудобно наляво, като се опитваше да нагласи дясната си ръка и насочи револвера си към приближаващата заплаха.

Закъсня. Подобно на неопределена безлична угроза от нощен кошмар някаква черна фигура изскочи от дълбоките сенки на отсрещната спалня. Гейбриъл успя да види, че лицето на злодея бе прикрито от маска, направена от тъмен плат. Слабата светлина от далечния край на коридора проблесна върху острието на нож.

Нямаше време да се прицелва. Знаеше, дори когато дръпна спусъка, че ще пропусне мишената. Можеше само да се надява, че изстрелът ще обърка нападателя му. Нищо друго не можеше да накара някого да преосмисли първоначалните си планове, както изстрела от наблизо намиращ се револвер.

Неимоверно силен тътен оглуши и без това повишената чувствителност на слуха му. Остър мирис и дим от барут изпълниха коридора.

Негодникът не се разколеба.

На Гейбриъл му стана ясно, че злодеят се придвижва към него с невероятна точност.

Той знае, че съм долу на пода. Може да ме види толкова ясно, колкото и аз него.

Нямаше време за други размишления. Нападателят беше върху него, ритайки ожесточено с единия си крак.

Ударът се заби в рамото му, като незабавно направи ръката му безчувствена. Чу как револверът му изтрака върху пода и се плъзна навътре в спалнята.

В следващия миг убиецът размаха острието на ножа, целейки се в диафрагмата му.

Гейбриъл се извъртя яростно на една страна, като се претърколи, за да избегне удара. Острието проблесна покрай него и се заби в пода. Нападателят му трябваше да го издърпа със сила, за да може да го освободи.

Като използва секундата забавяне, младият мъж се изправи на крака. Размърда безчувствените си пръсти в опит да възвърне чувствеността им.

Злодеят извади ножа от пода и скочи срещу него.

Гейбриъл отстъпи назад, като остави разстояние между тях, докато търсеше някакво оръжие. С крайчеца на окото си забеляза масата в края на коридора, вдясно от себе си.

Използва наранената си ръка, за да сграбчи единия от тежките сребърни свещници, украсяващи масата.

Кошмарният мъж отново се приближаваше, ясно очаквайки опонентът му да продължава да отстъпва към стълбището.

Единственият му шанс, мина през ума на Джоунс, беше да направи нещо неочаквано.

Пъргаво отскочи настрани, вместо да продължи да отстъпва. Удари се много силно в стената. Нападателят му се завъртя с ужасяваща скорост, но той вече размахваше свещника с всичка сила.

Тежката вещ удари убиеца по предмишницата, близо до китката. Мъжът изсумтя от болка. Ножът падна върху пода.

Гейбриъл отново размаха свещника, като се целеше в черепа му. Престъпникът се наведе инстинктивно, като се препъна назад. Джоунс се спусна срещу него.

Злодеят се завъртя и се втурна към главното стълбище. Гейбриъл пусна свещника, взе ножа и го последва.

Нападателят беше цели три крачки пред него. Стигна до стълбите и се втурна надолу, като се придържаше с една ръка за перилата, за да не се прекатури стремглаво надолу.

Стигнал до подножието им, широко отвори входната врата и изчезна в нощта.

Всеки инстинкт, който Гейбриъл притежаваше, го подтикваше да последва плячката си. Обаче логиката и разумът надделяха над неговата кръвожадност. Стигна до края на стълбището и отиде до вратата. Остана загледан в улицата за момент, като се опитваше да определи посоката, в която провалилият се убиец бе избягал. Обаче нощта и мъглата бяха погълнали всяка следа от беглеца.

Гейбриъл затвори вратата и забърза нагоре по стълбите, после надолу по коридора, за да стигне до кабинета. Запали лампата и махна превръзката от устата на Монтроуз.

Той изплю плата и го погледна с възмущение.

— Опитах се да ви кажа, че злодеят мина през свързващата двете стаи врата. — Посочи с глава към едната страна на кабинета. — Не е излизал в коридора. Лежеше в засада и ви очакваше в съседната спалня.

Гейбриъл погледна към вратата, на която не беше обърнал внимание по-рано, когато набързо бе огледал помещението. Замисли се за това как бе толкова убеден, че паранормалното му умение да предусеща нещата чрез докосване, щеше да му даде следа къде се крие убиецът.

— До тук с това да разчитам на паранормалните си способности — отбеляза той.

— Паранормалните сетива не могат да заместят логиката и здравия разум — изръмжа Монтроуз.

— Знаете ли, звучите точно като баща ми, когато казвате такива неща.

— Има нещо, което трябва да знаете. Който и да беше този човек, той взе снимката на капака на ковчежето, която ми дадохте. Видях го да я пъха в ризата си, докато ви чакаше. Изглеждаше изненадан да я открие, но очевидно бе изключително доволен.