Аманда Куик
Опасна аура (28)

27

— Поздравления, мистър Джоунс — каза Вениша, — много добре се справихте с шока. Подозирам, че Едуард и Амелия са доста разочаровани от неспособността ви да се строполите като мъртъв на земята при вида на лейди в джентълменско облекло.

Гейбриъл се отпусна върху възглавниците в ъгъла и погледна младата жена, която седеше точно срещу него. Осветлението в каретата бе приглушено, което им позволяваше да останат добре скрити в сенките.

— Маскировката ви е много добра — позволи си да каже той. — Дори някак си сте успели да промените и походката си. Косата ви е добре скрита под перуката. Но не можете да прикриете аромата си. Ще ви разпозная навсякъде, по всяко време, дори и в най-тъмната нощ.

— Но аз използвах парфюм, който е приготвен специално за джентълмени!

Младият мъж се усмихна.

— Не само парфюмът ви е запечатан в спомените ми, а и вашата същност, която е много, много женствена.

Спътницата му се намръщи.

— Убедена съм, че никой не разбра, че съм жена при предишните случаи, в които носех тези дрехи.

— Колко често излизате преоблечена като мъж?

— Правила съм го само два пъти — призна си Вениша. — Дрехите принадлежат на Хароу. Даде да ги преправят, за да ми станат. Той купи също и перуката и я оформи така, че да ми отива.

— Мъжкото облекло ви прави доста интересна, но мога ли да попитам защо сте решили, че е необходимо да се облечете като мъж тази вечер?

— Ще се срещнем с Хароу и приятеля му в техния клуб. Не биха ми позволили да вляза, ако застана пред вратата му, облечена като дама. Знаете как е в джентълменските клубове.

Не би описал реакцията си като шокирана, реши Гейбриъл, но определено беше изненадан от тази информация.

— Ходили сте на това място и преди?

— При един друг случай — отговори тя игриво. — Вторият път, когато носих тези дрехи, двамата с Хароу ходихме заедно на театър, а след това се насладихме на късна вечеря в един ресторант. — Младата жена се усмихна. — Заведението бе такова, че нито една почтена дама не би си позволила да бъде забелязана там. Уверявам ви, че беше много полезно преживяване.

— И правите това само за забавление?

— Намирам го за доста интригуващо приключение — отвърна Вениша. — Имате ли дори и най-малката представа колко удивително различен изглежда светът, когато се движите из него като мъж?

— Не съм се замислял много по този въпрос.

— Една жена се чувства толкова по-свободна, когато се разхожда, облечена като джентълмен. Не става въпрос само за дрехите, въпреки че вероятно ще ми повярвате, когато ви кажа колко по-леки и неограничаващи са панталоните и сакото в сравнение дори и с най-ефирната лятна рокля за разходка. Ами бих могла да тичам доста лесно в това облекло, ако се наложи. Опитвали ли сте се някога да тичате, облечен с дълга рокля?

— Не бих могъл да твърдя, че съм имал подобно преживяване.

— Повярвайте ми, невероятно трудно е. Полите и подплатите са толкова тежки. И имат навика да се оплитат около глезените ви. И не бихте могли да си представите как и най-малкият турнюр нарушава баланса ви, когато тичате.

— Кога сметнахте за необходимо да бягате, облечена с рокля?

Зъбите й блеснаха в разбираща усмивка.

— Преди около три месеца, доколкото си спомням.

Гейбриъл трепна.

— Разбира се! Когато ви придружавах през тайните тунели извън Аркейн Хаус. Простете ми! Никога не съм се замислял колко трудно ви е било да тичате онази нощ. Всичко, за което ме беше грижа тогава, бе да не изоставате. Вие се справихте доста добре.

— Ще приема, че сте имали други неща, за които да мислите по онова време.

— Да. — Отново разгледа скандалното й облекло, но този път с други очи. — Нали напълно осъзнавате, че си търсите белята и скандала? Какво ще стане, ако някой член на клуба разкрие тайната ви тази вечер?

Вениша го дари с мистериозна усмивка.

— Тайните ми са в безопасност в клуб „Джейнъс“^[1].

* * *

Малко по-късно каретата спря на алеята пред красива сграда. През прозорците струеше приветлива светлина. Огромните градини подсигуряваха уединението на зданието от всички страни.

Лакей, облечен в ливрея, слезе по мраморните стъпала, за да отвори вратата на екипажа им.

Гейбриъл погледна към Вениша.

— Това ли е клуб „Джейнъс“?

— Да. — Тя взе шапката и бастуна си. — По-добре е да ми позволите да сляза първа, за да не забравите и се опитате да ми помогнете.

— Толкова много неща, които да се помнят.

— Просто ме следвайте — каза спътницата му.

Мъжът се подсмихна сам на себе си. Въпреки важността на причината да са тук тази вечер, беше очевидно, че Вениша се забавлява. Не я беше виждал в такова ведро, искрящо настроение от времето им, прекарано заедно в Аркейн Хаус. Дрехите и приключението я бяха преобразили, поне за тази вечер.

Слугата отвори вратата, но не спусна стъпалата.

— Добър вечер, господа — поздрави той. — Да ви помогна ли?

— Имаме среща с мистър Хароу — обяви Вениша с нисък, гърлен глас. — Името е Джоунс.

— Да, сър Джоунс. — Лакеят задържа вратата широко отворена. — Мистър Хароу ми каза да чакам вас и придружителя ви.

Вениша скочи леко на земята. Беше права, помисли си Гейбриъл, докато следваше примера й; определено се движеше много по-свободно в панталони.

В действителност, мина му през ума, докато я наблюдаваше да се качва по мраморните стъпала пред него, изглеждаше доста очарователно в мъжки дрехи. Чудеше се дали осъзнава как плътно прилепналият фрак подчертава тънката й талия и формата на ханша й. По някакъв странен начин мъжкото облекло само служеше като акцент на нейната женственост… поне в неговите очи.

На върха на стълбището друг лакей им отвори огромната тъмнозелена врата, като ги пусна да влязат в осветеното от масивен полилей фоайе.

От стаята отляво се чуваха приглушени разговори. Гейбриъл погледна през вратата и видя част от изискано подредена библиотека. Джентълмени, облечени във вечерни облекла, се бяха разположили в осветената с газови лампи стая, с чаша бренди или порто в ръка.

— Мистър Хароу очаква вас и приятеля ви на горния етаж, господин Джоунс — каза лакеят на Вениша. — От тук, моля!

Поведе ги към огромното стълбище.

Гейбриъл се заизкачва по стълбите редом с Вениша. Когато достигнаха площадката, усети ясно доловими следи от цигарен дим.

— Пушалнята е надолу по този коридор — обясни младата жена. — Срещу нея е залата за игра на карти.

— Някога това е било частен дом — отбеляза той, като се огледа.

— Да. Предполагам, че собственикът е отдал под наем сградата на управата на Джейнъс Клъб.

Лакеят ги поведе надолу по дългия коридор и спря пред една затворена врата в далечния му край. Почука два пъти.

Гейбриъл подсъзнателно отчете паузата между двете почуквания. Едва доловим, но отчетлив код, мина му през ума.

— Влезте! — извика нисък глас отвътре.

Слугата отвори вратата. Гейбриъл видя човек, който стоеше пред камината, обърнат с гръб към вратата. Хароу се беше подпрял на някакво огромно писалище, прехвърлил отпуснато единия си крак през ръба му. Като всички останали в клуба, двамата джентълмени бяха облечени в черно-бяло вечерно облекло.

— Мистър Джоунс и придружителят му — обяви лакеят.

— Благодаря, Албърт! — Хароу се усмихна на посетителите си. — Влезте, господа! Позволете ми да ви представя на мистър Пиърс.

Споменатият мъж се обърна с лице към тях. Беше нисък, четвъртит и солиден, с черна коса, която беше посипана с достатъчно количество сребро. Учудващо жизнени тъмносини очи оценяващо проучваха Гейбриъл.

— Мистър Джоунс — каза Пиърс с глас, който подсказваше ежедневна употреба на бренди и пури. Погледна развеселено Вениша. — И мистър Джоунс.

Гейбриъл наклони глава.

— Пиърс.

Вениша кимна само веднъж.

— Благодаря, че ни приехте, мистър Пиърс!

— Моля, седнете! — каза мъжът. Самият той се отправи към двойка столове, след което седна.

Младата жена се отпусна върху тапициран с кадифе стол. Спътникът й забеляза, че тя несъзнателно седна в края му със силно изпънат гръб, все едно носеше турнюр, който й пречеше да се облегне назад в по-удобна поза. Някои навици беше трудно да се изкоренят, мина му през ума.

Вместо да заеме стола, който му беше предложен, Гейбриъл отиде и застана пред камината, подпрял едната си ръка върху гравираната мраморна полица. Нещо дълбоко в същността му не му позволяваше да седи в присъствието на хора, които не познава. Човек можеше да се придвижи много по-бързо, в случай че е необходимо, ако вече е прав.

Вениша погледна към Пиърс.

— Мистър Хароу ви е казал защо искаме да разговаряме с вас, сър?

Човекът подпря лакти върху облегалките на стола и събра пръстите си.

— Искате да узнаете нещо за Розалинд Флеминг.

— Да — отвърна младата жена. — Изглежда изпитва огромна неприязън към мен без видима причина. Любопитно ми е да узная защо.

Хароу стана от писалището и отиде до гарафата с бренди.

— По-специално, мистър Пиърс, те биха искали да узнаят дали има нещо около Розалинд Флеминг, което би могло да накара един благоразумен човек да си помисли, че тя би могла да се окаже опасна.

— Почти съм убеден, че отговорът на този въпрос е да — отвърна мъжът.

Гейбриъл почувства, че паранормалните му сетива се събуждат. Погледна към Вениша. От нея струеше напрежение.

— Трябва да ви уведомя, че не мога да ви представя никакви доказателства, с които да подкрепя подозренията си — продължи Пиърс. Почука два пъти върховете на пръстите си. Мрачна усмивка разтегна устните му. — Признавам си, че много бих искал да се сдобия с подобни доказателства, които да подкрепят заключенията ми.

Огънят в камината изпука в кратката пауза, която последва това изказване.

Хароу раздаде брендитата, без да каже и дума. Гейбриъл взе своето и погледна към мъжа на стола.

— Имаме нужда от малко повече информация, Пиърс — каза той.

— Разбирам. — Джентълменът погледна другия над върха на допрените си пръсти. — Ще ви кажа това, което знам. Когато за първи път разбрах за съществуването на Розалинд Флеминг, тя все още не бе станала метреса на Акланд. Използваше друго име и се прехранваше, като се представяше за практикуващ медиум.

Стресната, Вениша забрави да отпие от чашата си.

— Била е медиум?

— Предлагаше разнообразни услуги — отвърна Пиърс, — включително сеанси и демонстрации на несъзнателно писане. Както и да е, специалността й беше в частни консултации. Срещу определена такса обещаваше съвети и напътствия, основани на информация, която твърдеше, че получава от онзи свят.

— С какво име се представяше в това си амплоа? — попита младата жена.

— Шарлът Блис — отвърна Пиърс.

Гейбриъл го гледаше изпитателно.

— Как така научихте толкова много за нея?

— Много близък, личен приятел беше чул за невероятните й паранормални способности. — Пиърс се загледа мрачно в огъня. — Приятелят ми не вярваше на подобни твърдения, но си помисли, че би било доста забавно да присъства на една от демонстрациите на Шарлът Блис. Върна се силно впечатлен от дарбата на жената и веднага си записа серия от частни консултации.

— За какво се съветваше приятелят ви с нея? — попита Вениша.

— Страхувам се, че това е личен въпрос. — Пиърс вдигна чашата си с бренди.

Беше един от онези, които пазеха тайните си добре, помисли си Гейбриъл. Всичко свързано с него или негови близки щеше да бъде отнесено в графата „личен въпрос“. Самият факт, че беше пожелал да говори с непознати тази вечер, беше сериозна индикация за това колко силни бяха чувствата му по темата за Шарлът Блис.

— Позволете ми да рискувам и да направя едно предположение — вметна мистър Джоунс. — Мисис Блис е взела от приятеля ви солидна сума и след това му е наговорила безброй небивалици.

Другият го погледна. На Гейбриъл му стана интересно да види студения гняв, който проблесна в напрегнатите му сини очи. В този момент разбра, че Пиърс не би имал каквото и да е угризение да убие тази жена, която сега се наричаше Розалинд Флеминг.

— Той беше доволен от съветите, които получи — каза мъжът с необичайно равен тон, което само послужи да подсили въздействието от ледения му поглед. — Дори направи инвестиция въз основа на тези съвети.

— Какво се случи? — попита Вениша.

— Месец по-късно получи първата бележка за изнудване.

Гейбриъл видя как чашата в ръката на Вениша потрепери. Хароу също го забеляза. Той сръчно я измъкна от пръстите й и я постави на масата до нея. Младата жена изглежда не осъзнаваше какво се бе случило. Цялото й внимание беше насочено към Пиърс.

— Вярвате, че мисис Блис е била тази, която е изпратила бележката на вашия приятел? — попита.

— Тя е единственият заподозрян, що се отнася до мен. Но признавам, че не бих могъл да разбера как е стигнала до нея уличаващата го информация. Разбирате ли, изнудвачът загатваше за точно определени факти за приятеля ми, които само още двама човека на този свят биха могли да знаят, и един от тях е мъртъв.

— Кой беше този, който е все още жив? — попита Гейбриъл.

Пиърс отпи още малко от брендито си и остави чашата настрана.

— Аз.

Мистър Джоунс обмисли чутото за момент.

— Предполагам, че не вие сте били изнудвачът.

Челюстта на другия мъж се стегна.

— Не. Много обичам приятеля си. Не бих направил нищо, с което да го нараня.

И всичко, за да го предпазите, помисли си Гейбриъл.

— Какво ви кара да сте толкова уверен, че мисис Блис е виновната? — попита Вениша.

Пиърс отново почука върховете на пръстите си.

— Заради момента, който беше избран.

— И това е всичко?

Мъжът присви рамене.

— Това беше всичко, с което разполагах. Това и своята… интуиция.

Интуиция, изострена от преживени опасни дела, отново мина през ума на Гейбриъл.

— Какво направи приятелят ви, след като получи писмото с изнудването? — попита Вениша.

— За съжаление, първоначално не успях да го убедя, че мисис Блис много вероятно е изнудвачката. Той отказа да повярва. — Пиърс поклати глава. — Вместо това, се върна при нея за съвет.

Гейбриъл повдигна вежди.

— И тя му каза да плати на изнудвача, нали?

— Да. — Пиърс стисна устни. — Бях бесен. Но също така знаех, че приятелят ми беше ужасѐн тайните му да не бъдат разкрити. Веднага забелязах, че има само две възможности.

Мистър Джоунс завъртя брендито в чашата си.

— Да плати или да се отърве от заподозрения изнудвач.

Едва забележима изненада накара чертите на лицето на Хароу да се изострят. Очите на Вениша се разшириха.

Пиърс кимна на Гейбриъл с нещо като съгласие. Наклони глава в жест на уважение.

Един хищник към друг, помисли си младият мъж.

— Очевидно е, че не сте изпратили мисис Блис на частно пътуване в света на духовете — продължи на глас той. — Това означава ли, че вашият приятел е платил на изнудвача?

— Не — отвърна категорично събеседникът му.

— Какво ви накара да промените мнението си?

— Лорд Акланд го промени. — Пиърс отпи още от брендито си.

Вениша се вгледа изучаващо в лицето му.

— Как се забърка той в това?

Възрастният мъж я погледна.

— С приятеля ми се опитвахме да направим план за действие, когато мисис Блис внезапно изчезна.

— Хитър ход — отбеляза Гейбриъл. — Разбира се, тя все пак е твърдяла, че притежава паранормални сили. Дали способността да става невидима е била една от тях?

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че къщата беше опразнена само за една нощ — обясни събеседникът му. — Никой не знаеше къде бе отишла. Хрумна ми, че вероятно някой от другите хора, които е изнудвала, е предприел ефективни мерки. Също така беше възможно да се е притеснила за собствената си безопасност и е решила да изчезне.

— Какво стана със заплахите на изнудвача? — попита Вениша.

— Престанаха. Проблемът на приятеля ми изчезна като с магия. — Пиърс щракна с пръсти.

Хароу се прокашля, за да прочисти гърлото си:

— Но две седмици по-късно една точно определена, много мистериозна, много заможно изглеждаща вдовица на име мисис Розалинд Флеминг се появи в някои от изключително труднодостъпните социални кръгове, облегната на ръката на лорд Акланд.

— Имайте предвид, че беше направила някои незначителни промени — продължи Пиърс. — Косата й беше с различен цвят, като начало. Обаче най-зашеметяващата трансформация беше стилът й. Като мисис Блис беше провеждала консултациите си облечена в скромно облекло, безлични рокли, направени от мрачни, твърди материи. Но като мисис Флеминг всичките й дрехи са по последна френска мода. И, разбира се, да не забравяме диамантите.

— Очевидно лорд Акланд е много щедър мъж — промълви замислено Вениша.

Пиърс изсумтя.

— Човекът е изкуфял стар глупак.

— Но много богат изкуфял стар глупак — добави Хароу.

— С приятеля ми изпаднахме в недоумение — продължи възрастният мъж. — В края на краищата, все още е напълно възможно да съм сгрешил с подозренията си. Вероятно мисис Блис, или мисис Флеминг, както нарича сама себе си сега, да не е била изнудвачът.

— Какво се случи после? — попита младата жена.

— Нищо. — Пиърс леко раздвижи едната си ръка. — Мисис Флеминг се появи за първи път в Обществото преди няколко месеца. До днешна дата не е имало други писма за изнудване. Но ще ви споделя, че приятелят ми все още е като на тръни. Заплахата винаги ще съществува, нали разбирате.

— Колко ужасно! — прошепна Вениша.

Човекът се вгледа замислено в огъня.

— Моят приятел много внимава и избягва мисис Флеминг колкото се може повече, но двамата се движат в едни и същи кръгове. Наскоро се оказа лице в лице с нея в театъра.

— Това вероятно е било много изнервящо — отбеляза Вениша. — Какво направи той?

— Престори се, че не я познава, разбира се — хладно се усмихна Пиърс. — Много помогна и това, че тя му върна жеста и също се престори, че не го познава. До ден-днешен и двамата не знаем дали реакцията й беше изключителна актьорска игра от нейна страна, или наистина не разбра кой бе той.

— Защо да не разпознае една от жертвите си? — попита Гейбриъл.

— Срещите бяха кратки, а осветлението недостатъчно силно — обясни събеседникът им. — Разминаха се в коридора пред една от ложите. — Направи пауза. — Точно тази вечер приятелят ми беше облечен някак си по по-различен начин от времето, когато ходеше на сеанси при нея. Знаете как е когато видите някой, който е извън познатата обстановка, така да се каже.

— Човек вижда това, което очаква да види — каза Гейбриъл, докато гледаше Вениша в джентълменското й облекло.

Хароу се подпря на ръба на писалището отново. Първо погледна към мистър Джоунс, а след това към спътницата му.

— Двамата изглеждате доста заинтересовани от мисис Флеминг — отбеляза той.

— Да — потвърди младата жена.

— Бихте ли имали нещо против да ни обясните защо? — попита Хароу. — Беше доста неудачно Акланд да реши да наеме точно вас да направите фотографии на мисис Флеминг, но едва ли е изненадващо. В края на краищата, любовницата му е завъртяла главата, а вие сте твърде популярна фотографка. Изглежда съвсем естествено да поиска вие да направите портрета й.

— Най-неестественото в цялата ситуация е, че мисис Флеминг изглежда е развила някаква напълно неоправдана омраза към мен — отвърна Вениша. — Леля ми мисли, че тази дама просто ми завижда, защото съм си изградила доходоносна кариера, докато тя е принудена да разчита на симпатиите на лорд Акланд за финансовата си сигурност. Но вярвам, че може би има нещо повече от това.

— Кое ви кара да мислите така? — попита Пиърс, като леко се намръщи.

Тя поклати глава.

— Не мога да ви дам логично обяснение. Вероятно заради това, че ми е трудно да повярвам жена да не ме харесва толкова много, когато не съм й направила нищо, с което да я обидя.

— Бъртън също изпитваше голяма неприязън към вас — напомни й Хароу.

— Да, но в случая си имаше някакво обяснение. Очевидно мистър Бъртън не харесваше жени по принцип, а мен в частност, защото бях в същия бизнес като него. Обаче реакцията на мисис Флеминг към мен изглежда напълно необоснована.

— Разбирам ви. — Пиърс отново събра пръстите си. Погледна към Гейбриъл. — Съветът ми е да сте нащрек през цялото време. В предишното си амплоа мисис Флеминг беше доста ловка в това да изкопчи дори и най-строго пазените тайни на човек. И досега приятелят ми няма представа как е разкрила тайната му.

— Със сигурност има поне някаква идея как е разбрала за нея — отбеляза Гейбриъл.

Пиърс тежко въздъхна.

— Не. В действителност трябва да ви кажа, въпреки че съм невероятно скептичен към всички тези шарлатани и измамници, които твърдят, че имат паранормални способности, понякога се чудя дали Розалинд Флеминг наистина не притежава някакъв подобен талант. Приятелят ми се кълне, че единственият начин, по който би могла да се е добрала до тайната му, е, ако тя наистина има достъп до онзи свят. Или в противен случай…

— Или какво? — попита Вениша.

Мъжът присви широките си рамене.

— Или в противен случай може да чете мисли.