Аманда Куик
Опасна аура (27)

26

— Само почакайте да видите Вениша във вечерното й облекло, сър. — Едуард едва се сдържаше. — Ще бъдете удивен!

Гейбриъл замислено наблюдаваше момчето в огледалото на тоалетката. Беше готово да експлодира от емоции. Двамата с Амелия бяха много потайни по време на вечерята, разменяха си лукави усмивки и дори веднъж или два пъти избухнаха в неудържим кикот. Беатрис се беше опитала да ги усмири, като на няколко пъти ги погледна заплашително, но усилието й се бе оказало напълно безуспешно.

Вениша се бе престорила, че не забелязва случващото се на масата. Извини се и се оттегли, за да се преоблече за срещата с приятеля на Хароу, веднага щом мисис Тренч беше разтребила чиниите от десерта.

Едуард и Амелия се оттеглиха в салона да играят карти, оставяйки леля им сама с Гейбриъл в трапезарията. Беатрис намачка салфетката си и я остави върху масата.

— Мистър Джоунс, вероятно трябва да отделим известно време, за да обсъдим необичайната ситуация, в която се намираме — отбеляза тя.

— Вие сте истински обезпокоена за Вениша. — Той постави ръцете си върху масата и ги кръстоса. — Бъдете спокойна, ще се погрижа тя да не пострада от тази афера, свързана с формулата.

— Не само събитията около изчезналата формула ме притесняват, сър.

— Искрено съжалявам, че причиних известни проблеми на домакинството ви, мис Сойър.

Беатрис се намръщи.

— Напълно осъзнавам, че не вие сте онзи, който създаде неприятната ситуация. Вениша беше тази, която избра да приеме фамилията Джоунс все пак.

— Не е имало как да знае опасностите, на които се излага. Уверявам ви, че правя всичко по силите си, за да поправя случилото се.

— И когато приключите с това, мистър Джоунс? Какво ще стане тогава?

Гейбриъл се изправи, мина покрай дългата маса, за да придържа стола й, докато ставаше.

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви, мадам.

Беатрис се изправи на крака.

— Изглежда забравяте, сър, че в очите на обществото, вие сте съпруг на моята племенница.

— Повярвайте ми, много добре осъзнавам този факт.

Събеседничката му учудено повдигна вежди.

— Добре, тогава как предлагате да оправим този проблем, когато разследването ви приключи?

— Признавам си, че съдбата ми е някак си неясна. За мой късмет, около Лондон има много малко стада от препускащи диви коне. И все пак, разбира се, има опасност да бъда застрелян от банда престъпници от Дивия запад, но истински се надявам да избегна подобно развитие на нещата.

— Тогава какво развитие очаквате, мистър Джоунс?

— Надявам се да успея да убедя Вениша бракът ни да стане реален.

Върху лицето на възрастната дама се изписа изненада. Тя внимателно се вгледа в изражението му.

— Искрен ли сте в това, което казвате, сър?

— Да! — Гейбриъл леко се усмихна. — Ще ми пожелаете ли успех, мадам?

Беатрис дълго го гледа замислено.

— Предполагам, че да — накрая отвърна възрастната дама. — Ще ви е необходим. Вениша не е склонна да вярва на мъжете прекалено много. Благодарение на баща й, за съжаление. Тя го обичаше искрено, както и той нея. В действителност, той обичаше всичките си деца. Но не може да се пренебрегне факта, че когато всичко приключи, се оказа, че Х. Х. Милтън бе живял двойствен живот. Това семейство скъпо плати за двуженството и лъжите му.

— Разбирам.

* * *

Едуард се приближи още повече до тоалетката, за да наблюдава как Гейбриъл си връзва папийонката.

— Вениша ни предупреди да не ви казваме с какво ще е облечена тази вечер, защото е изненада. Но не каза, че не може да се опитате да отгатнете.

— Нека да помисля. — Гейбриъл закрепи копче в черно и златно в един от маншетите си. — Решила е да носи някакъв цвят, различен от черния?

Изказването му изглежда първоначално обърка малкото момче. След това лицето му светна.

— Ще има и нещо черно в облеклото й.

— Но не всичко ще е в черно.

Едуард поклати глава с дяволито изражение.

— Ще има също и друг цвят.

— Зелен?

— Не.

— Син?

Едуард се изкиска.

— Не.

— Червен?

Детето се изтърколи върху леглото, смеейки се.

— Никога няма да отгатнете, сър.

— Тогава ще се предам и ще оставя да бъда изненадан. — Гейбриъл се извърна от огледалото и взе официалното си палто и шапка. — Готов ли си?

— Да, сър.

Момчето се стрелна към вратата, отвори я със замах и се втурна надолу по стълбите. Младият мъж го последва с по-спокойна крачка, предвкусвайки предстоящите възможности, които му предоставяше вечерта. Наистина двамата с Вениша излизаха заедно само с цел да обсъдят Розалинд Флеминг с неизвестния познат на Хароу. И не можеше да се отрече фактът, че все още бяха изправени пред голяма доза мистерия и опасности. Въпреки това щеше да бъде сам в каретата с младата жена за неопределен период от време, а и тя си беше купила нова рокля за случая. Самата мисъл накара кръвта във вените му да запулсира още по-силно.

Когато стигна до подножието на стълбището, завари Едуард и Амелия в началото на коридора. Във въздуха трептеше очакване. Двамата хвърляха лукави погледи към него. Това семейство бяха експерти в пазенето на тайни, помисли си той развеселен. Обаче тайната за новата рокля на сестра им беше прекалено голяма за тези двамата.

— Чух екипажа да спира пред предната врата — провикна се Беатрис от площадката на стълбището. — Вениша, скъпа, време е да тръгвате.

— Готова съм, лельо — отвърна младата жена откъм спалнята си.

Гейбриъл я чу да слиза по стълбите, преди да може да я види. Едва успя да отбележи, че имаше нещо определено необикновено в звука от стъпките й, когато влезе в полезрението му.

— Добър вечер, мистър Джоунс! — Изгледа го от главата до петите с одобрение. — Смея да кажа, че вашият шивач може да се гордее с вас.

Съвсем ясно осъзнаваше, че Едуард и Амелия бяха затаили дъх, очаквайки да видят неимоверната му изненадата от вида на Вениша.

Той я изгледа също толкова изучаващо, колкото и тя него, обръщайки внимание на отлично скроените черни панталони, бяла ленена риза, папийонка и черно официално палто.

— Трябва да ми дадете името на своя шивач, мисис Джоунс — отбеляза. — Вярвам, че може да се окаже дори по-умел от моя собствен.

Вениша се разсмя.

— Да тръгваме, сър. Вечерта е едва в началото си.

Постави цилиндъра върху късата си черна перука, завъртя резбования бастун по начин, по който би го направил някой екстравагантен джентълмен и слезе по оставащите й няколко стъпала.

Мисис Тренч се появи от кухнята, като бършеше ръцете си в престилката. Когато видя Вениша, започна да клати глава.

— Не отново — изрече тя, звучейки примирено. — Мислех си, че сега, след като в къщата има мъж, ще приключим с всички тези глупости.

Едуард изтича да отвори входната врата. Голямата му сестра излезе навън, слезе надолу по стълбите и се отправи към чакащата карета.

Гейбриъл я последва.

— Останахте ли изненадан, сър? — попита нетърпеливо малкото момче.

— Нещо, на което най-много се възхищавам в сестра ти, е, че никога не престава да ме изненадва — отвърна той.

Вратата след него се затвори. Докато слизаше надолу по стълбите, продължаваше да чува приглушения смях на Едуард и Амелия.