Аманда Куик
Опасна аура (26)

25

— Това е най-красивото хвърчило в света, сър. — Очарован, Едуард гледаше нагоре. — Вижте колко е нависоко сега. По-високо от всички други!

Гейбриъл се вгледа в реещото се в небето книжно крило, което беше закупил по-рано същия ден. Хвърчилото беше хванало нетърпеливо вятъра, за удоволствие на Едуард, който бързо усъвършенстваше техниката за управление на връвта. Момчето беше интелигентно, помисли си Гейбриъл, като всички останали в семейство Милтън.

— По-добре навий малко — посъветва го той. — Не искаме да се закачи в онези дървета.

— Да, сър. — Едуард се концентрира върху усърдието си да свали хвърчилото надолу.

Доволен, че всичко е под контрол, Гейбриъл използва възможността да огледа не особено оживения парк. Няколко пейки бяха заети от дойки и гувернантки, облечени в тъмни рокли. Те си бъбреха, докато поверениците им си играеха на някакви обикновени игри. По-големите момчета пускаха хвърчила или играеха на криеница между дърветата.

Предполагаше, че ще има поне няколко мъже наоколо. Беше прав. Онези, които присъстваха, бяха по-големи братя, чичовци или бащи, които придружаваха своите по-малки мъжки членове на семействата.

Мъжът в невзрачно кафяво палто и панталони се открояваше от останалите, поради простата причина, че беше сам. Беше седнал на една от пейките, а ниската шапка беше нахлупена върху очите му.

От разстояние изглеждаше все едно наблюдава група момчета, които си играеха с топка.

Половин час по-късно Едуард неохотно приземи хвърчилото си. Гейбриъл му показа как да го опакова така, че връвта и опашката му да не се усучат.

— Това беше страхотно забавление, сър! — широко се усмихна момчето. — Моето хвърчило беше най-доброто в парка. Летеше по-добре от всички останали и нито веднъж не се удари в дърветата.

— Справи се изключително добре с управлението му. — С ъгъла на окото си Гейбриъл наблюдаваше мъжа на пейката как се изправя на крака и бавно тръгва след тях.

Двамата поеха обратно към Сътън Лейн, а Кафявото палто ги следваше на дискретно разстояние. Когато младият мъж и Едуард стигнаха до входната врата на къщата, мисис Тренч им отвори.

— Ето ви и вас, мастър Едуард. — Икономката му се усмихна. — Хареса ли ви да пускате хвърчило?

— Много! — Стискайки внимателно новата си придобивка с две ръце, момчето вдигна поглед към Гейбриъл. — Благодаря ви, сър! Мислите ли, че скоро бихме могли отново да отидем в парка?

Мистър Джоунс разроши косата на момчето с ръка.

— Не виждам защо да не го направим.

— И вероятно да поиграем карти някоя вечер? Двамата с Амелия сме много добри в това.

— Ще го очаквам с нетърпение.

Едуард засия по-ярко и от газена лампа и изтича нагоре по стълбите.

Гейбриъл извърна поглед към икономката.

— Моля, предайте на мисис Джоунс, че ще се върна след малко. Имам да свърша нещо.

— Да, сър. Тя е в салона. Ще я предупредя.

Той слезе по стълбите и продължи надолу по улицата с преднамерено бърза крачка. На Кафявото палто щеше да му се наложи да подтичва, за да не го изпусне от поглед, мина му през ума.

На ъгъла Гейбриъл рязко зави надясно. За краткия миг, в който беше сигурен, че Кафявото палто не може да го види, се шмугна в тясната алея, която водеше към входа за прислугата, между две редици от градски къщи. Прилепи се до стената и зачака.

Минута по-късно, Палтото мина забързано покрай входа на алеята, изглеждайки невероятно неспокоен. Младият мъж го сграбчи за ръката, дръпна го при себе си в тесния проход и го притисна към тухлената стена.

— По дяволите, какво си мислите, че правите? — изкрещя Кафявото палто. Очите му се разшириха, когато видя пистолета в ръката на Гейбриъл.

— Защо ме следите? — попита похитителят му.

— Вижте сега, не знам за какво говорите. — Кафявото палто не беше в състояние да откъсне очите си от пистолета. — Кълна се!

— В такъв случай не сте ми от голяма полза, нали?

Устата на Палтото се отпусна.

— Не можете да ме застреляте!

— Защо не?

— Нямате право! Аз съм само един невинен човек!

— Обяснете ми колко невинен сте.

— Просто си върша ежедневната работа. — Мъжът изпъна рамене. — Ще трябва да ви уведомя, че съм фотограф, сър.

— Не виждам никакъв фотоапарат.

— Фотографите невинаги се разхождат с апарат в ръка.

— Така е. Открих, че понякога се разхождат наоколо с фотоапарати, вградени в шапките им. — Огледа ниско нахлупената шапка на Кафявото палто. Протегна се и я свали. Вътре нямаше апарат.

— Вижте — изграчи човекът, — не можете просто така…

Някаква фигура се раздвижи пред входа на алеята. Гейбриъл и Кафявото палто извърнаха глави. Младият мъж почувства прилив на раздразнение заради прекъсването. Преследвачът патетично се надяваше на спасение.

— Мистър Джоунс? — Вениша бързо пристъпи напред. Полите на черната й рокля бяха захванати така, че да не се влачат по каменните павета. — Какво, за Бога, става тук? Мисис Тренч ми каза, че сте имали някаква работа, за която да се погрижите, но аз заподозрях, че сте замислили нещо тайно.

— Толкова добре ме познавате, скъпа моя.

Малко късно тя забеляза пистолета.

— Мистър Джоунс!

Гейбриъл въздъхна.

— Наистина, ще се наложи да започнете да ме наричате с малкото ми име в скоро време, скъпа моя. — Той кимна към Кафявото палто. — Познавате ли този човек?

— Да, разбира се. — Младата жена грациозно наклони глава. — Добър ден, мистър Суиндън!

Пленникът нервно докосна шапката си.

— Мисис Джоунс! Изглеждате великолепно, както винаги. Определено греете в черно.

— Благодаря ви! — Тя се обърна към Гейбриъл, погледът й беше леден. — Какво става?

— Точно зададох на джентълмена същия въпрос — обясни Гейбриъл. — Проследи двама ни с Едуард до парка, помота се там, докато пускахме хвърчилото, след което ни последва до дома. Това някак си разбуди любопитството ми.

— Станало е ужасно недоразумение, мисис Джоунс. — Суиндън се обърна умолително към Вениша. — Съвсем случайно се оказах наблизо, разбирате ли, излязох да глътна малко свеж въздух и съпругът ви, очевидно си е извадил заключението, че го следя.

— Простете ми, господине — каза Вениша, — но и аз стигам до същото заключение. Вие не живеете в тази част на града.

Мъжът прочисти гърлото си.

— Имам клиент в този квартал.

— Какъв е адресът? — попита Гейбриъл.

Лицето на фотографа стана безизразно.

— Ами…

— Няма никакъв клиент — отряза го мистър Джоунс.

— Изгубих се, докато търсех клиента — измърмори човечецът.

Очевидно бе станал по-смел сега. Присъствието на Вениша му беше дало увереност, помисли си Гейбриъл. Без съмнение, този тук бе убеден, че е в безопасност, докато тя е наблизо.

— В такъв случай — каза той, хващайки мъжа за ръката, — позволете ми да ви придружа до малко по-позната ви част от града. Знам пряк път. Минава през доста опасен квартал и през малко по-отдалечени алеи, и покрай доковете, но вие не се безпокойте, пистолетът ми е с мен.

— Не! — Суиндън беше ужасѐн. — Никъде не тръгвам сам с вас. Не му позволявайте да направи това, мисис Джоунс! Умолявам ви!

— Може би е по-добре да отговорите на въпросите му — каза меко Вениша. — Ако го сторите, ви обещавам да не позволя на съпруга ми да ви нарани.

Гейбриъл повдигна вежди, но се въздържа от коментар.

Фотографът изглеждаше така, все едно всеки момент ще колабира.

— Просто исках да разбера дали сте открили името на новия клиент на Бъртън. Не можете да ме обвинявате за това.

Някакво предчувствие премина като светкавица през Гейбриъл.

— Какъв клиент?

Суиндън въздъхна примирено.

— Преди известно време Бъртън реши да разшири бизнеса си. Както знаете, никога не беше имал кой знае какъв късмет в артистичните среди или с портретите си. Но преди около две седмици започна да се перчи с много добър детективски фотоапарат. Попитах го как е успял да се сдобие с тази красота. Отговори ми, че си е намерил много богат клиент, който го е наел да следи някого и да го снима.

— Разказал ви е всичко това? — попита Джоунс.

Нещастникът кимна.

— Бъртън беше доста горд от новия си успех. Навсякъде се хвалеше с него.

— Бяхте ли му приятел?

За кратко мъжът изглеждаше озадачен от въпроса.

— Той нямаше приятели така, както вие го разбирате — каза човекът предпазливо. — Но предполагам, че аз бях следващото нещо най-близо до този термин, що се отнася до него. Познавахме се още от самото начало — откакто започнахме във фотографския бизнес. В началото дори бяхме партньори. Докарвахме си приличен доход с правенето на паранормални фотографии за известно време.

— Разбирам, че този вид бизнес е бил доста доходоносен — отбеляза Вениша.

— Да, така беше — Суиндън се натъжи. — За няколко години изглеждаше така, че всеки иска своя фотография, на която на заден план има дух, носещ се над него. Двамата с Бъртън бяхме много добри в това, ако мога така да се изразя. Никога не ни уловиха. За жалост, имаше прекалено много неквалифицирани практикуващи в тази област на фотографията. Винаги бяха хващани и разобличавани като измамници. Създадоха лоша репутация на бизнеса и накрая хората престанаха да вярват.

— Ще ми бъде интересно да узная за някои от техниките, които сте използвали, за да създадете дух върху снимката — каза Вениша, ставайки по-разговорлива. — Самата аз съм правила експерименти и получих някои интересни резултати, но никога не бях напълно задоволена от тях.

През ума на Гейбриъл премина мисълта, че това вече не приличаше на разпит, а на разговор между двама колеги, които разменят наблюденията си за професията. Той предупредително погледна към младата жена. Тя сякаш не го забеляза.

— Има много начини да се постави едно привидение в снимката — каза фотографът, превръщайки се в опитен експерт. — Номерът е да направиш така, че клиентът да не разбере, че крайният резултат е илюзия, разбира се. Двамата с Бъртън бяхме достатъчно добри да впечатлим дори и най-скептичните изследователи. Имаше дни, в които буквално се тълпяха пред вратата ни.

Гейбриъл леко приплъзна крака си напред, заставайки между Суиндън и Вениша. Двамата отскочиха малко назад, сякаш бяха изненадани да разберат, че той все още е там.

— Вижте — измърмори пленникът му високомерно, — аз просто отговарях на въпросите на дамата.

— Бих предпочел да отговорите на моите въпроси вместо това — настоя Гейбриъл.

Суиндън премигна няколко пъти и се опита да притисне гърба си към тухлената стена.

— Разбира се, сър.

— Какво доведе до разрива в партньорството ви с Бъртън?

— Парите, естествено. — Фотографът тъжно поклати глава. — Не можахме да се разберем как да ги печелим или харчим. Карахме се ден и нощ. По-зле и от семейните. Тогава той се пристрасти към комара. Това беше краят, що се отнасяше до мен. Аз тръгнах по своя път, той по неговия.

— Но поддържахте връзка.

— Както казах, познавахме се от дълго време.

— Знаете ли името на човека, за когото са плащали на Бъртън да го следи? — поинтересува се Гейбриъл.

— Не — бързо отвърна Суиндън. Дори прекалено бързо. Очите му се стрелнаха към Вениша, след това погледна настрани.

— Обектът е била мисис Джоунс, нали? — попита Гейбриъл.

Вениша се вцепени. Извърна се към колегата си.

— Знаели сте, че мистър Бъртън ме снима тайно? — настоя тя.

Човекът отново започна да нервничи.

— Изпусна няколко намека в тази насока. Никога не е казвал името ви открито, разбирате, нали? Но аз схванах намеците му. Страхувам се, че комисионната му беше дала известна доза задоволство. Съжалявам да го кажа, но той нямаше високо мнение за вас, мисис Джоунс.

— Да — каза младата жена през зъби. — Знаех това.

— Вината не беше ваша — бързо обясни Суиндън. — Бъртън прекалено много презираше нежния пол, по принцип. Разви особена неприязън към вас, след като се появихте на сцената и взехте първа награда в онази изложба, в която участваше и той.

Гейбриъл изгледа изучаващо мъжа.

— Не ви ли е минавало през ума да предупредите мисис Джоунс, че приятелят ви я следи и й прави снимки с детективския си фотоапарат?

— Не исках да се замесвам — отвърна другия. — Не беше моя работа.

— Не знаехте ли, че в допълнение към правенето на снимки за клиента си, Бъртън е правил и такива за собствена употреба? — продължи меко Гейбриъл. — Снимки, с които се е опитал да изплаши съпругата ми?

— Ами, сега като го споменахте — промърмори Суиндън, — мисля, че той наистина ми спомена, че задачата му е дала идея как да изплаши леко мисис Джоунс. Каза, че е направил няколко фотографии, включващи сцени от гробището и е ретуширал една по определен начин, така че да ви разстрои, госпожо. Но съм убеден, че всичко е било в кръга на шегата, що се отнася до него.

Вениша присви очи.

— Някаква шега?

Колегата й въздъхна:

— Както казах, той ви беше изключително ядосан, ма’м.

Гейбриъл го гледа изпитателно известно време.

— Онези две снимки нямат нищо общо с работата му за неговия клиент ли?

Мъжът поклати глава.

— Не мисля. Доколкото разбрах, това е било нещо малко, което е правил за собствено забавление, докато е следил дамата.

— Продължете с разказа си, Суиндън! — подкани го мистър Джоунс.

— Няма много за разказване. — Фотографът се намръщи. — Когато прочетох за смъртта на Бъртън в сутрешния вестник, веднага осъзнах какво се е случило. Знаех, че не е отнел живота си сам.

Вениша свъси чело.

— Вярвате, че е бил убит ли?

— Напълно разбираемо е — увери я фотографът.

По ядосаното изражение върху лицето на Вениша можеше да се каже, че е разбрала какво намеква.

— Мислите, че аз съм убила мистър Бъртън, така ли?

— Не, мисис Джоунс, не, кълна се…

— За Бога, не съм убила бедния човек! — рязко го прекъсна тя.

— Разбира се, че не, мисис Джоунс — отвърна бързо Суиндън. — Не се безпокойте, дори и не съм си помислял да разпространявам подобна клюка.

— Много мъдро решение — отбеляза Гейбриъл. — Подобни клюки могат да доведат до това, човек да се окаже изхвърлен в реката някоя безлунна нощ.

Бедният човечец отстъпи изплашено назад.

— Бих казал, че нямате право да ме заплашвате.

— Вероятно не, но го намирам за изключително забавно — каза мнимият съпруг на Вениша. — Както изглежда, склонен съм да ви повярвам, когато казахте, че не мислите мисис Джоунс да е отровила мистър Бъртън.

— Благодаря ви, сър! — Суиндън изглеждаше видимо успокоен.

— Мислите си, че аз съм този, който е дал цианкалий на Бъртън с брендито — заключи меко Гейбриъл.

Фотографът почервеня.

— Беше съвсем бегла мисъл от моя страна, уверявам ви! Не бих си и помислил да я спомена на когото и да било.

Устните на Вениша се разтвориха от изненада.

— Какво, за Бога? — Тя ядно погледна колегата си. — Аз бях тази, която мистър Бъртън следваше навсякъде с детективския си апарат. Защо би ви минало през ума, че мистър Джоунс ще го убие?

— Мога да отговоря вместо вас, сладка моя. — Гейбриъл не сваляше очи от мъжа. — Не е тайна, че аз току-що се завърнах в Лондон в обятията на любимата си съпруга. Суиндън, естествено, е предположил, че когато сте ме открили на прага на дома си, сте припаднали отчаяна и сте ми признали, че човек на име Бъртън ви причинява огромни притеснения. Аз, разбира се, веднага съм се заел с това да защитя вас и самия себе си от потенциален скандал, като се освободя от Бъртън при първа възможност. Като това се е случило точно същата вечер на изложбата при Фарли.

— Както казах — измърмори фотографът, — това беше само теория.

— После вие сте си извадили заключение — продължи Гейбриъл, — че след като съм дал огромна доза цианкалий на Бъртън, аз някак си съм разкрил името на мистериозния му заможен клиент.

Суиндън се прокашля леко.

— Най-разумното предположение.

Вениша го погледна, озадачена.

— Защо мистър Джоунс би искал да знае името на анонимния клиент на Бъртън?

— Защото, без да има как да разбера, че това е клиентът, който е бил наел Бъртън да ви следи, аз бих бил, разбира се, прекалено нетърпелив да се свържа с него и да му предложа услугите ви в замяна на тези на Бъртън — обясни търпеливо съпругът й. — Вие все пак сте във фотографския бизнес, скъпа моя. Защо да не се възползваме от внезапната кончина на колегата ви, за да продадем вашите професионални умения на щедрия му нов клиент?

— Ние? — повтори Вениша заплашително.

Гейбриъл пренебрегна това. Обърна се отново към нещастника пред себе си.

— Решихте, че ако ме шпионирате за известно време, рано или късно ще ви заведа до неизвестния клиент. Веднъж, след като разберете самоличността му, сте планирали да отидете при него и да го уведомите срещу скромно обезщетение, че е много вероятно аз да съм убил колегата ви и мога да се окажа опасен, ако се разбере, че точно определен човек е наел Бъртън да прави снимки на мисис Джоунс.

— Но това ще е изнудване! — възкликна Вениша.

Суиндън се сви.

— Мадам, уверявам ви, че никога не съм възнамерявал да изнудвам, когото и да било.

— Ха, не го вярвам дори и за секунда! — отвърна младата жена. — Като изключим плановете да се заемете с изнудвания, мистър Суиндън, как смеете дори и да предположите, че сега, когато съпругът ми е до мен, аз няма да бъда способна сама да се грижа за собствените си задачи?

Мъжът от видимо притеснен и изплашен, започна да изглежда изумен.

— Но мистър Джоунс се върна! Със сигурност той ще се грижи за бизнеса ви сега.

Вениша пристъпи крачка напред, слагайки ръце на хълбоците си.

— Аз съм собственичката на Галерия Джоунс. Аз вземам всички решения, свързани с нея. Уверявам ви, че не разчитам на мистър Джоунс или който и да било друг мъж да ме отърве от неприятните конкуренти.

— Не, разбира се, че не. — Бедният човек започна да се придвижва настрани по стената, като се опитваше да остави някакво разстояние между себе си и своята колежка.

— Не съм убила мистър Бъртън — усмихна му се с очарователно-заплашителна усмивка. — Въпреки това, ако в някакъв момент в бъдещето се наложи да предприема подобни драстични мерки срещу някой конкурент, можете да ми вярвате, когато ви казвам, че съм напълно подготвена да се справя с подобно нещо и сама. Не е необходимо да имам съпруг за подобни ситуации, сър.

Мъжът пребледня.

— Не бих казал, че сме конкуренти с вас, мисис Джоунс. В действителност с вас се движим в напълно различни фотографски среди.

— Наистина е така, сър. — Вениша направи жест с ръка, посочвайки към улицата. — Тръгвайте веднага! Не искам да ви виждам никога вече, където и да било в близост до мен или мистър Джоунс!

— Разбира се, мадам! Разбира се!

Суиндън изтича по алеята.

Вениша изчака, докато той се скрие зад ъгъла на сградата, преди да се обърне назад, за да се изправи срещу Гейбриъл.

— Ама че вбесяващ човечец! — каза тя.

Той се усмихна.

— Бяхте много впечатляваща, мила моя. Много впечатляваща, наистина. Не мисля, че ще имате някакви проблеми с него оттук нататък.

— Кажете ми истината, сър! Мислите ли, че всички в обществото в момента са с впечатлението, че след като случайно се сдобих със съпруг, вече не отговарям за собствения си бизнес? Че вече не съм способна да вземам важни решения? Че сега се обръщам към вас да ме напътствате за всичко?

— С една дума — да!

— Страхувах се от това!

Гейбриъл върна пистолета обратно в джоба на палтото си.

— Съжалявам да го кажа, но в очите на обществото вие се превърнахте от елегантна, мистериозна вдовица в предана, наивна съпруга, която, съвсем естествено, търси и получава от мъжа си напътствия за всички дела от по-сериозно естество.

Вениша затвори очи.

— Не можете да си представите колко вбесяващо е това! — Миглите й потрепнаха и се вдигнаха. — Мисис Флеминг беше права. Има много хубави неща в това да си вдовица.

— Моля, не забравяйте, че аз съм доста модерно мислещ съпруг.

— Това не е забавно, мистър Джоунс.

— Както и събитията, които се случиха напоследък — подчерта той, като престана да се усмихва. — Сега вече знаем със сигурност, че Бъртън не ви е следил за свое собствено удоволствие — е, поне не изцяло. Някой го е наел да го направи.

— Крадецът, задигнал формулата?

— Подозирам, че е точно така. — Взе ръката й и я поведе към улицата. — Бих искал да ви напомня, че той не е просто крадец. Той също така е и убиец, който вече е убил поне два пъти.