Аманда Куик
Опасна аура (24)

23

Гейбриъл седеше с Вениша и Беатрис в малкия салон, който гледаше към Сътън Лейн.

Огромна кана кафе, донесена от мисис Тренч, украсяваше масата до канапето. По-възрастната жена, сложила очилата на носа си, правеше изящни бодове в една жълта роза върху овален ленен плат, здраво закрепен в гергеф.

Племенницата й разсеяно пиеше кафето си. Беше ясно, че преживяването в градската къща на Розалинд Флеминг я беше разтърсило и обезпокоило. Професията на фотографа беше свързана с много рискове, помисли си Гейбриъл. Клиенти с добри връзки, които можеха да съсипят нечие положение със злобни клюки, очевидно беше един от тях.

— Това, което не разбирам — каза младата жена, сваляйки чашата си, — е защо мисис Флеминг се съгласи да я снимам на първо място.

— Мисля, че това е очевидно — отвърна Беатрис. Тя огледа внимателно розата. — Мисля да използвам тъмнозлатист конец за вътрешната част на цветето.

Гейбриъл повдигна вежди към Вениша. Тя поклати глава, много леко, показвайки му, че също не знае какво има предвид леля й.

Мистър Джоунс прочисти гърлото си.

— Мис Сойър, искате да кажете, че мисис Флеминг се е съгласила да бъде снимана от племенницата ви, защото това е модно?

— Не, разбира се, че не. — Беатрис ровеше в чантичката си за шиене, очевидно търсейки тъмнозлатистия конец. — Има и други модни фотографи в Лондон. Ясно е, че Розалинд Флеминг позира за портрет на Вениша, защото не е имала избор.

— Бихте ли обяснили? — подтикна я Гейбриъл.

Беатрис го погледна над очилата си.

— Този, който искаше тя да бъде снимана, беше любовникът й, лорд Акланд, ако си спомняте. Той беше този, който запази час за снимките, и той е този, който ще плати за тях.

Чашата чай на Вениша замря във въздуха. Разтревожено изражение премина като светкавица през лицето й.

— Да, разбира се. Права си, лельо. Трябваше веднага да се сетя за това.

Гейбриъл я погледна и след това насочи вниманието съм по-възрастната жена.

— Мис Сойър, казвате, че мисис Флеминг е позирала за портрета си само за да достави удоволствие на любовника си?

— Казвам, че не е имала никакъв друг избор, освен да му достави удоволствие, мистър Джоунс. — Беатрис намери конеца. — Вероятно като мъж не разбирате истинската същност на връзката, в която се намира Розалинд Флеминг.

— Няма нищо мистериозно. — Той присви рамене. — Според мистър Хароу тя е метреса на Акланд.

— Наистина. — Беатрис въздъхна. — Жена в положението на мисис Флеминг може да се преструва пред света, че има свобода, на каквато една омъжена дама не може и да сънува да се наслади, но не е точно така. В действителност тя е също толкова ограничена в много отношения, както и много по-уязвима от прищевките на джентълмена, който плаща сметките й.

Вениша погледна леля си, изведнъж разбрала за какво става въпрос.

— С други думи, ако лорд Акланд настоява да й бъде направен портрет, тя няма друг избор, освен да позира за него.

— За да бъде успешна като метреса, една жена трябва да бъде умна, очарователна и интригуваща през цялото време — отбеляза Беатрис. — Може да залъгва себе си, като вярва, че тя е тази, която ръководи връзката им, но дълбоко в себе си е наясно, че ако не задоволи любовника си по всякакъв начин, може да бъде заменена.

Гейбриъл повдигна вежди.

— Напълно сте права, мис Сойър.

— Но това не обяснява напълно защо мисис Флеминг не ме харесва толкова много — каза Вениша и сбърчи чело. — Да допуснем, че може да е била раздразнена от факта, че трябва да се лиши от социалните си посещения, за да позира за снимката. Въпреки това поведението й изглеждаше доста крайно.

— Не и ако вземеш под внимание различието в положението ви — поясни леля й. — В действителност нейната неприязън ми се струва напълно оправдана.

— Как можеш да кажеш това? — попита Вениша. — Не съм направила нищо, за да я обидя.

Усмивката на Беатрис беше странна смесица от иронично веселие и сдържан опит.

— Не разбираш ли, мила моя? Ти си й трън в очите само затова, че си тази, която си — жена, която самостоятелно е постигнала успех и на която не й е необходимо да разчита на някой мъж да я издържа.

— Ха! — Вениша направи физиономия. — Като съдим по дрехите, бижутата и мебелировката на къщата й, тя се справя много по-добре финансово като метреса на Акланд, отколкото бих могла да се надявам аз някога да постигна като фотограф.

— Да, но тя е изправена пред възможността да изгуби всичко това още утре, ако в главата на Акланд се настани идеята да я изостави заради друга метреса, нали? — тихо отбеляза Беатрис. — Освен доходите си, тя ще изгуби и това, което цени най-много.

Гейбриъл скръсти ръце на гърдите си.

— Положението си във висшето общество.

По-възрастната жена кимна.

— Точно така. Мисис Флеминг няма свои собствени важни социални и семейни връзки, както и независим източник на доходи. Обществото я намира за красива и забавна, защото богатият лорд Акланд я мисли за такава. Но ако той изгуби интерес към нея или ако е толкова безотговорен и вземе, че се спомине утре, висшето общество веднага ще й обърне гръб. Единствената й надежда в подобна ситуация би била да си намери друг джентълмен, който да я издържа по същия начин. В допълнение, времето е винаги неблагосклонно към една жена в нейното положение. Тя не става по-млада, нали?

— Предполагам, че е така. — Вениша погледна замислено Гейбриъл. — Имаше още нещо обаче, което ми се стори странно. Мисис Флеминг отдели много време да ме дразни за това какво нещастие било, че съпругът ми се е върнал от гроба. Имаше дори някои доста остри забележки по въпроса, че да бъдеш вдовица е неимоверно по-добре, отколкото да бъдеш съпруга.

Гейбриъл повдигна вежди.

— Искрено се надявам, че не възнамерявате да се отървете от мен за втори път, мисис Джоунс. Разбрах от младия Едуард, че едва съм избегнал да бъда застрелян от престъпници и прегазен от стадо диви коне последния път. За щастие, успях да оцелея след падането в каньона, но ако замисляте някой дори още по-диаболичен план, може да имам някои затруднения да се върна отново.

Младата жена се изчерви. Деликатните й вежди се събраха.

— Това не е забавно, сър. Колкото и да ви е странно, информирах мисис Флеминг, че вие сте много модерно мислещ съпруг, който има напредничаво мнение за брака.

Гейбриъл се замисли как ли би реагирала, ако разбереше колко примитивни бяха мислите му, когато ставаше въпрос за нея.

Вениша отново направи физиономия:

— За съжаление, тази информация само я вбеси още повече.

— Може би, защото ти се наслаждаваш на най-доброто и от двата свята, скъпа моя — отбеляза Беатрис. — Имаш своята свобода и кариера, както и съпруг, който не се чувства застрашен от нито едно от тези неща. — Тя рязко затвори чантичката си за бродерия и се изправи на крака. — Е, което е сторено, е сторено. Изключително неприятно е било, че мисис Флеминг е решила да не те харесва, Вениша. Можем само да се надяваме, че няма да има някакви неприятни последствия.

Племенницата й внимателно постави чинийката и чашката си върху масата.

— Мислиш ли, че постъпих неправилно, като настоях да излезем през парадния вход на къщата на мисис Флеминг днес, лельо?

— Категорично не! — В гласа на по-възрастната жена нямаше и следа от съмнение. — Още първия път, когато реши да градиш кариера на фотограф, ти казах, че ако някога позволиш на клиентите ти да те третират като по-нисша от тях, Галерия Джоунс на мига ще изгуби своята идентичност. Сега трябва да отида да поговоря с мисис Тренч. Страхувам се, че откакто имаме и мъж в домакинството ни, тя се е побъркала и напълно е забравила, че разполагаме с определен бюджет за храна.

— Вината е изцяло моя, мис Сойър! — Загрижен, Гейбриъл й отвори вратата. — Трябваше да предположа, че присъствието ми тук води до допълнителни разходи за домакинството ви. Бях ангажиран с други дела. Бъдете сигурна, че ще добавя и своя дял към вашия бюджет този следобед.

— Няма да правите нищо подобно — отвърна Беатрис. — Вие сте гост и като такъв от вас не се очаква да плащате за храната и стаята си.

— Но аз не съм гост, мадам. Много добре осъзнавам, че ви се натрапих. Ще покрия разходите по престоя си.

— Щом настоявате — съгласи се жената с вид на дама, която с неудоволствие прави някому услуга.

— Да, мадам!

Тя му се усмихна мило и излезе през вратата.

Едва тогава Гейбриъл осъзна, че нехайното споменаване на затрудненията, в които той поставяше бюджета на домакинството, не беше чак толкова случайно, колкото изглеждаше.

Затвори вратата и се обърна само за да забележи леката, разбираща усмивка, която извиваше ъгълчетата на устата на Вениша.

— Можеше просто да ме попита за парите — сухо отбеляза той.

Младата жена поклати глава.

— Невъзможно! Леля Беатрис е прекалено горда. Но имах предчувствие, че рано или късно ще повдигне въпроса с бюджета на домакинството. Дълги години е била гувернантка. Това е професия, която е известна с ниското си заплащане и която прави много чувствителна темата с финансите.

Гейбриъл отиде до прозореца и се загледа към засенчената с дървета алея.

— Разкритието, че мистър Клийтън, съдружникът на баща ви, е избягал с парите, които е трябвало всеки един от вас да получи след смъртта на родителите ви, без съмнение е възкресило много от старите й страхове, свързани с тях.

Зад него настъпи кратка тишина.

— Едуард ви е разказал за мистър Клийтън? — накрая попита събеседничката му.

— Да. Също така ме информира, че баща ви е бил двуженец.

— Разбирам. — Настъпи още една пауза. — Изглежда двамата с брат ми сте станали доста близки за много кратко време.

Обърна се, за да я погледне.

— Не трябва да обвинявате брат си, че ми се довери, Вениша. Той нямаше намерение да нарушава конфиденциалността. Свързано е с неговото разбиране, че в ролята ми на ваш съпруг аз сега съм част от тайните на вашето семейство. Момчето приема, че аз съм още един член от трупата актьори в тази пиеса, която всички вие представяте с такъв голям успех.

— Как бих могла да го обвинявам? — Тя въздъхна. — Горкият Едуард. Поставихме огромен товар върху крехките му рамене. Знам, че понякога му е много тежко.

— Трябва да знаете, така както и аз го знам, че тайните, които сте помолили Едуард да пази, изобщо не са ужасни, като някои други.

— Предполагам, че сте прав. — Стисна здраво устни. — Леля Беатрис ми е разказвала някои истории от времето, когато е била гувернантка, наподобяващи на кошмари. Казвала ми е, че са се случвали неща в някои от така наречените благоприлични семейства, където е работила, които са били толкова ужасни, че й се е налагало да напуска неведнъж или два пъти.

— Напълно ви вярвам. Няма нужда да се тревожите за Едуард. Той ще успее да се справи с този товар. Но междувременно би било разумно да му позволите малко повече свобода. Изяви желание да отиде в парка, за да пуска хвърчила и да си поиграе с другите момчета.

— Разбирам. Ние наистина го водим в парка толкова често, колкото ни е възможно, но леля Беатрис се ужасява, че ако се сприятели с момчета на неговата възраст, без съмнение би им разкрил истината за Папа̀.

— Не мисля, че трябва да се притеснявате точно за това. Всяко едно семейство има своите тайни, а децата са изключително добри в това да ги пазят.

Вениша премигна, все едно й беше казал нещо, което я бе хванало неподготвена. Очите й се присвиха едва-едва по начин, който вече започваше да разпознава.

Гейбриъл се усмихна.

— Да не би да се опитвате да видите аурата ми?

Тя се изчерви.

— Досетихте се?

— Да. Чудите се дали нямам няколко собствени семейни тайни?

— Наистина ми мина през ума подобна мисъл.

— Отговорът, разбира се, е да. Не го ли прави всеки? Но тъй като моите тайни не представляват заплаха за вас или семейството ви, вярвам, че ще ми позволите да ги запазя за себе си.

Тя се изчерви дори още повече.

— За Бога, не исках да любопитствам.

— Искахте, но за момента няма да му обръщаме внимание. Имаме други, много по-наболели проблеми.

— Един от които — каза тя, като си възвърна самообладанието, — може да се окаже, че е мисис Флеминг.

Той подпря едното си рамо на стената и скръсти ръце.

— Не мисля, че ще посмее да ви причинява кой знае какви неприятности. Не и докато Акланд е почитател на изкуството ви. Той може и да е немощен стар глупак, но е и източникът на парите й. Точно както отбеляза леля ви, никой не знае това по-добре от самата нея.

— Но вие не видяхте това, което аз видях, когато я погледнах през обектива на фотоапарата днес следобед.

— Видяхте аурата й?

— Да. Не казах на леля Беатрис, защото знаех, че ще се обезпокои, но истината е, че не мисля мисис Флеминг да изпитва някаква завист спрямо мен или че не ме харесва. Тя ме мрази. Изглежда така, все едно вярва, че аз стоя между нея и нещо, което иска прекалено силно, все едно ме приема като пряка заплаха. В това определено няма никакъв смисъл.

Гейбриъл усети как всичко в него се напряга.

— Колкото повече ми обяснявате поведението й, толкова повече съм склонен да се съглася. Вероятно ще се наложи да опитаме да разберем още нещо за Розалинд Флеминг. Хароу изглежда някак си е бил запознат с историята й.

— Хароу знае доста за почти всеки от обществото — отбеляза Вениша, като се разведри. — А каквато информация не притежава все още, знае как да я открие. Веднага ще му изпратя съобщение. Сигурна съм, че ще ми помогне.

— Много добре. — Това беше всичко, от което имаше нужда. Още едно усложнение в една и без това прекалено заплетена мистерия.

Младата жена го погледна.

— Имате ли вече някакво съобщение от мистър Монтроуз?

— Отидох да го посетя, докато вие правехте снимки на мисис Флеминг. Точно като мен, той не вижда нищо необикновено или значимо в списъка със съставките върху капака на ковчежето или оформлението на листата. Също така имената на тези фотографии, които счетох за интересни на изложбата на Фарли, включително една точно определена, наречена „Върби“, се оказа малко вероятно да е подозрителна по една или друга причина.

— Какво е следващото нещо, което ще направите?

— Помолих го да се концентрира върху имената на онези членове от Обществото Аркейн, които са починали през последните няколко години.

— Защо се интересувате от хора, които не са живи? — попита тя.

— Днес ми мина през ума, че вероятно човекът, когото преследвам, вече не е член на обществото, защото не е между живите.

Вениша се вцепени.

— Какво искате да кажете?

— Аз инсценирах собствената си смърт, защото исках да объркам опонента си. Ами ако той е направил абсолютно същото?

— Предусещам още тайни, мистър Джоунс.

Той се усмихна.

— Явно притежавате някакви паранормални умения, мисис Джоунс.