Аманда Куик
Опасна аура (23)

22

— Трябва да е било голям шок за вас да разберете, че съпругът ви е жив, мисис Джоунс. — Усмивката на Розалинд Флеминг беше хладна и разбираща. — Човек само може да предположи какво въздействие върху нервите има това един мъртъв съпруг да се появи на прага.

— Доста стряскащо наистина. — Вениша леко промени позицията на една малка статуя до стола на дамата и забързано се върна при фотоапарата си. — Но човек трябва да се приспособи към малките неудобства на живота и да продължи напред, нали така?

Последва съвсем кратка пауза.

— Неудобства? — измърмори Розалинд с лека въпросителна нотка в гласа.

Амелия, която стоеше точно зад жената, с чадър за слънце, покрит с искрящо бяла материя, направи бърз енергичен предупредителен жест с ръка.

Сестра й разбра посланието. Да говориш за завръщането на съпруга, когото си считала за починал като „неудобство“, вероятно беше някак си неподходящо. Наум си отбеляза да бъде малко по-внимателна за в бъдеще.

Ако не беше едно, винаги имаше нещо друго, когато се работеше с клиенти. Винаги беше трудно да се концентрира върху непринудения разговор с позиращия, докато се опитваше да нагласи сцената за снимката. Въпреки всичко, това беше неразделна част от процеса. Ако човек не разговаря с позиращите, те ставаха неспокойни и напрегнати.

Не беше като да нямаше повече от достатъчно проблеми и без да й се налага да работи извън студиото си в зимната градина този ден.

Розалинд беше заявила ясно, че не тя се интересува от това да й бъде направен портрет. Бе обяснила, че идеята е на лорд Акланд и се е съгласила само като един вид услуга.

Въпреки това, подобно на всеки друг позиращ над петгодишна възраст, с който Вениша се беше срещала, Розалинд беше достатъчно суетна, за да иска портретът й да я показва по най-добрия начин. Точно поради тази причина, беше настояла да бъде фотографирана в собствения си дом, заобиколена от някои от най-скъпите си вещи.

Тъмносинята вечерна рокля, която беше избрала за случая, беше по последна мода: стопроцентов френски модел и с много ниско деколте. Бижутата, които носеше, струваха цяло състояние. Диаманти блестяха около шията й, потрепваха върху ушите й и проблясваха от претенциозно фризираната й коса.

Розалинд дори си беше избрала стола, на който да седи, за снимката. Той беше позлатен изцяло и имаше някаква обезпокоителна прилика с трон.

Стаята с висок таван беше толкова богата и изискана, колкото и самата Розалинд. Древни урни и статуи стояха върху мраморни пиедестали. Виненочервени кадифени пердета, завързани със златисти шарфове, се диплеха върху дебелия килим.

Два часа по-рано Гейбриъл и Едуард бяха помогнали да натоварят необходимото оборудване, включително и фотоапарата, плаките, триножника, чадърите и отразителните екрани, в наетата карета. Когато превозното средство излезе на улицата, на Вениша й се удаде възможност да погледне назад. Видя Гейбриъл да стои на стъпалата, изглеждайки спокоен и доволен.

Именно тогава разбра, че той е изключително удовлетворен от факта, че тя е ангажирана с фотографските си задължения точно тази сутрин. Без съмнение си беше помислил, че по този начин може да продължи със своите издирвания, без да му се налага да си задава въпроса какво всъщност прави тя. Знаеше, че все още е ядосан заради визитата й в ателието на Бъртън предния ден.

Да се правят фотографии в дома на клиента винаги е бил муден процес. За щастие, естествената светлина много добре осветяваше библиотеката на Розалинд. Въпреки това й беше необходимо изключително много време, за да улови правилната светлина и вече си личеше, че домакинята им губи търпение. Разговорът беше станал прекалено личен.

Вениша бе започнала да се чуди дали дамата не я дразнеше преднамерено, вероятно като един вид за успокояване на собствената си досада.

— Не е необходимо да се опитвате да говорите със заобикалки с мен, мисис Джоунс. — Розалинд се изкиска гърлено. — Самата аз бях омъжена някога. Нямам нищо против да ви кажа, че се наслаждавам много повече на положението си на вдовица, отколкото когато бях омъжена жена.

Младата фотографка не успя да измисли подходящ отговор на това изявление, затова предпочете да избере по-безопасна тема.

— Бихте ли придвижили дясната си ръка съвсем леко наляво? Да, така е чудесно. Амелия, премести чадъра малко по-близо до мисис Флеминг. Имам нужда от повече светлина от лявата страна на лицето й. Искам да подчертая елегантния й профил.

Никога не вредеше да поласкаеш позиращия.

— Добре ли е така? — попита сестра й, докато наместваше под ъгъл чадъра.

— Много по-добре, благодаря!

Погледна отново през визьора. Този път за кратко се концентрира, точно както правеше винаги, преди да направи снимка. Светлината и сенките си смениха местата. Аурата на Розалинд Флеминг проблесна, пулсираща от прекалено силна емоция. Тя едва сдържаше нетърпението си, осъзна Вениша. Едва успяваше да сдържи яростта си.

Най-добре беше да приключат със сеанса, колкото се може по-бързо.

— Моля, не мърдайте, мисис Флеминг! — каза фотографката.

Направи снимката. Инстинктите й подсказваха да се махне от тази къща колкото се може по-скоро, но здравият разум на професионалист я задържаше на място.

— Най-добре е да направим още една снимка. Ако обичате, задръжте позата, мисис Флеминг!

— Разбира се, щом настоявате.

Вениша махна вече използваната плака от фотоапарата, постави нова и направи още една снимка.

— Отлично! — каза тя, успокоена, че е приключила. — Мисля, че ще останете изключително доволна от резултата.

— Кога ще бъдат готови? — попита домакинята, показвайки съвсем бегъл ентусиазъм.

— В момента съм доста ангажирана. Но ще ви ги направя за понеделник.

— Ще изпратя един от слугите си да ги вземе — уведоми я дамата.

Вениша кимна на Амелия, която, очевидно усещаща повишаващото се напрежение във въздуха, вече беше започнала да прибира чадърите, огледалата и отразителните екрани.

— Ще наредя на лакея да ви помогне с оборудването — предложи Розалинд. Плавно прекоси стаята, за да отиде до изящното писалище и дръпна кадифената лента на звънеца.

— Благодаря ви! — промълви мисис Джоунс, докато махаше фотоапарата от триножника.

— Проблемът със съпрузите е, че те изискват толкова много време и внимание — отбеляза домакинята им, връщайки се на предишния им разговор. — Без значение колко са богати, имат неприятния навик да се оплакват за парите, които харчим за толкова жизненоважни неща като дрехи и обувки. Имайте предвид, че дори и окото им не трепва, когато трябва да купят някое скъпо бижу на метресите си, но ако съпругата им само пожелае дори и най-дребната дрънкулка, не спират да мърморят.

Вениша спря по средата на сгъването на статива.

— Моля за извинение, мадам, но мисля, че би било по-добре да сменим темата. Убедена съм, че не го осъзнавате, но сестра ми Амелия е само на шестнадесет. Човек не дискутира подобни неща пред толкова млади дами.

Амелия издаде странен, полузадавен звук и се престори, че е много заета с прибирането на отразителните екрани. Вениша знаеше, че сестра й се опитва да потисне смеха си.

— Простете ми! — отвърна дамата. Усмихна се студено и започна да изучава младото момиче, като че ли не я беше забелязала досега. — Нямах представа, че е толкова млада. Трябва да отбележа, че изглежда доста зряла за възрастта си и много умела в работата си. — Обърна се към Вениша: — Очевидно е, че добре сте я обучили. Кажете ми, мисис Джоунс, как научихте този занаят?

Току-що й бяха отправили предизвикателство.

На Вениша й костваше огромно усилие да се контролира.

— Фотографията е едновременно изкуство и занаят, както знаете, мисис Флеминг — отвърна внимателно тя. — Моят баща ми подари първия фотоапарат и ме научи на основните техники малко преди да се спомине. За мой късмет, леля ми е невероятно добра художничка. От нея научих изключително много за композицията и използването на светлината и сенките.

— Предполагам, че мистър Джоунс е останал повече от изненадан, когато е разбрал, че съпругата му се е впуснала във фотографския бизнес, докато той се е скитал из Дивия Запад, страдащ от амнезия.

— Мистър Джоунс — каза безизразно Вениша — е човек с модерно мислене и с много напредничави разбирания.

— Наистина ли? Не знаех, че съществуват такива същества като модерно мислещи съпрузи.

Вратата на библиотеката се отвори. Появи се облечен в ливрея лакей.

— Да, мадам?

Розалинд посочи с ръка към купчината фотографско оборудване.

— Можеш да изнесеш оборудването навън, Хенри. След това повикай карета за мисис Джоунс и асистентката й.

— Да, мадам.

Слугата се наведе да вземе триножника. Вениша положи покровителствено ръка върху ценния си фотоапарат.

— Аз ще го взема.

— Да, ма’м.

Натоварен с цялото оборудване, лакеят се отправи към вратата.

— Още нещо, Хенри — каза господарката му.

Слугата спря.

— Да, мадам?

— Знам, че мисис Джоунс и сестра й бяха въведени в този дом през входната врата, но искам да ги изпратите през задната врата, която използват занаятчиите. Ясна ли съм?

Мъжът силно почервеня.

— Ъъм, да, ма’м.

Амелия зяпна от изумление. Погледна към сестра си за някакво напътствие.

На Вениша вече й беше дошло до гуша.

— Да тръгваме, Амелия!

Взе фотоапарата си и се отправи към вратата на библиотеката. Момичето грабна чадърите и забърза след нея. Хенри вървеше след тях.

Младата жена спря малко преди да стигне до вратата, пропускайки лакея и сестра си да излязат от помещението покрай нея. Когато двамата вече бяха извън библиотеката, тя се обърна и погледна Розалинд.

— Хубав ден, мисис Флеминг! Ще ми бъде изключително интересно да видя как ще изглеждат снимките ви. Критиците ми казват, че имам дарбата да улавям същността на истинския характер на позиращия.

Дамата я гледаше така, както пепелянка гледа мишката, която възнамерява да погълне.

— Не очаквам нищо друго, освен безукорност от вас, мисис Джоунс.

Вениша се усмихна ведро.

— Разбира се. Въпреки всичко, аз съм професионалист.

Обърна се на пети и излезе в слабо осветеното фоайе. Хенри и Амелия я очакваха, несигурни и напрегнати.

Тя бързо зави надясно и се отправи към предната врата.

— Оттук, Амелия! Хайде, Хенри!

— Извинете, ма’м! — прошепна слугата нервно. — Извинявам се, ма’м, но изходът за занаятчиите е в другия край на къщата.

— Благодаря, Хенри, но бързаме да си тръгнем и ще стане много по-лесно, като използваме предната врата — заяви Вениша. — Вече познаваме пътя.

Без да знае какво друго да направи, лакеят се повлече безпомощно след нея, мъкнейки оборудването.

В края на дългия коридор младата жена спря и се обърна, за да погледне назад по протежението на сенчестия вестибюл. Розалинд, очевидно усетила, че заповедите й не са били изпълнени, бе излязла от библиотеката. Беше застанала в сумрака на неосветения проход.

— Какво си мислите, че правите? — попита тя, здраво стиснала устни от ярост.

— Тръгваме си през парадния вход, разбира се — отвърна фотографката. — Все пак ние сме професионалисти.

Импулсивно, тя се концентрира за момент, позволявайки на зрението й да премине отново в другия спектър. Аурата на домакинята им веднага се появи на фокус, гореща и непостоянна от силата на гнева й.

Тя не е просто ядосана, помисли си Вениша потресена. Тя ме мрази.

— Има нещо, което трябва да знаете, мисис Флеминг, — продължи младата жена, връщайки се към нормалното си зрение. — Ние, в „Галерия Джоунс“, се гордеем със способностите си за ретуширане на снимки. Дори и най-грозният човек може да се направи да изглежда зашеметяващо привлекателен на снимка. — Тя спря, за да подчертае казаното. — Разбира се, процесът може много лесно да се използва за постигане и на обратното.

Това беше много смела заплаха, но и много рискована. И все пак досега не беше срещала човек, който би искал да изглежда непривлекателен на снимката си. Като се вземат предвид завладяващата красота на Розалинд и очевидната й суета, беше безопасно да предположи, че няма да й хареса идеята да й направят нелицеприятна снимка, независимо от чувствата й към фотографа.

Мисис Флеминг се напрегна.

— Ако е необходимо, използвайте предната врата, мисис Джоунс. Това не променя фактите. Вие не сте нищо повече от една умна, крояща планове продавачка, която е успяла да привлечете вниманието на по-видни ваши колеги със своите фотографски трикове и илюзии. Но скоро висшето общество ще се отегчи от вас и ще потърси забавление някъде другаде. Кой знае? Може би един ден вие също ще бъдете принудена да изпиете чаша бренди, подправена с цианкалий.

Тя се извъртя и влетя в библиотеката, затръшвайки вратата след себе си.

Вениша затаи дъх, усещайки, че цялата трепери. Можеше да почувства студената пот под корсета на роклята си. Беше й необходима цялата воля, за да придаде спокоен вид на изражението си и да извърви оставащата част от коридора към предното фоайе.

Амелия и Хенри я очакваха там. Една прислужница беше застанала до вратата. Изглеждаше притеснена и озадачена. Когато стигна до нея, Вениша я дари с най-лъчезарната си усмивка.

— Вратата, моля! — бързо каза тя.

— Да, ма’м. — Момичето скочи напред и отвори широко дверите.

Стискайки силно фотоапарата си, младата жена величествено мина през входа и застана на предните стълби. Сестра й беше точно зад нея. Хенри вървеше тромаво след тях, борейки се с фотографското оборудване.

В края на улицата стоеше един файтон — кочияшът и конят дремеха. Лакеят изсвири високо. Кочияшът се изправи рязко и дръпна юздите. Превозното средство изтрака и спря пред къщата. Слугата натовари оборудването, помогна на двете дами да се качат вътре и затвори вратата.

Капандурата на покрива на кабриолета се отвори. Кочияшът погледна въпросително към тях.

— Галерия Джоунс на Брейсбридж Стрийт, моля! — каза Вениша.

— Да, ма’м!

Капакът се затвори.

Във вътрешността на превозното средство настъпи кратка, несигурна тишина.

После Амелия избухна в неконтролируем смях. Смееше се толкова силно, че накрая трябваше да сложи ръка върху устата си.

— Не мога да повярвам какво направи! — успя да каже най-накрая.

— Нямах друг избор — отвърна сестра й. — Ако позволим да ни отпращат през вратата за занаятчиите, това ще нанесе непоправими вреди на бизнеса ни. Щеше да е само въпрос на време, преди да се разнесе мълвата, че не ни считат за достатъчно специални, за да използваме входната врата.

— Знам. Имам предвид, че начинът, по който заплаши, че леля Беатрис ще ретушира снимката на мисис Флеминг така, че да я направи да изглежда непривлекателна, беше брилянтно попадение.

— Можем само да се надяваме, че заплахата ще подейства.

— Как може да не проработи? — Амелия разпери ръце. — Дори и да откаже да вземе снимката, тя ще знае, че ние притежаваме негативите. Можем да направим всичко, което поискаме с тях, включително и да създадем неласкателен портрет, който да изложим в галерията, за да го видят всички. Каква сензация би било това!

— За съжаление, не можем да направим подобно нещо. Това беше само блъф.

— Какво искаш да кажеш? Мисис Флеминг заслужава подобна съдба след начина, по който ти говори.

— Отмъщението може да е сладко, но за кратко — отвърна Вениша, — след това винаги се връща и те преследва. А в този случай това ще бъде изключително опасно. Ако покажем непривлекателна снимка на очевидно красивата мисис Флеминг, другите клиенти ще си помислят два пъти, преди да ме наемат да им направя портрет.

— От страх, че накрая ще изглеждат направо грозни. — Амелия направи гримаса. — Да, разбирам те. Дотук с отмъщението. Жалко все пак. Мисис Флеминг заслужава да бъде третирана по същия груб начин, по който се отнесе към теб.

Вениша погледна навън към улицата.

— Въпросът е защо?

— Защо се отнесе грубо с нас ли?

— Не. Защо ме мрази? Видях я в тълпата на изложбата онази вечер, но дори не ни представиха една на друга до днес. Какво съм направила, за да я накарам да изпитва такава омраза към мен?